тя успя да му даде няколко глътки говежди бульон, преди тъмнината да го погълне отново. Малко след това сънят надви Сабрина и я повлече в света на сънища, изпълнени само с неговия образ.
Призори се събуди и повдигна натежалите си клепачи, за да погледне неподвижния мъж в леглото. През прозорците зад гърба й се процеждаше сивкава светлина, смесваше се със златното сияние на лампата над леглото и осветяваше гърдите му, които се повдигаха ритмично. Сабрина изпусна една дълго сдържана въздишка. Бяха изкарали нощта.
Изправи се, за да се раздвижи, тялото й бе схванато от дългото седене в креслото. Щом мръдна, трите кучета също надигнаха глави. Бяха изкарали бдението заедно с нея — Байрон и Шекспир лежаха отстрани на стола й, а Гуинивиър лежеше по-далеч на пода, близо до леглото.
Сабрина я погледна, чудеше се дали кучката ще й се довери някога, но моментално отхвърли тази мисъл. Нямаше да се задържи още дълго тук. Не достатъчно дълго, за да промени нечий живот. За нея тук нямаше бъдеще.
Скръбта се загнезди в душата й, обви всичко наоколо в гъст мрак, загърна я като плащ, задуши я. Трябваше да спре да копнее за нещо, което не й принадлежеше, нещо, което бе само една детска фантазия.
Кичур коса падаше на челото на Ийън и сякаш я подканваше да го докосне. Сабрина седна на леглото до него и пръстите й отметнаха абаносовата коприна от челото му. Той въздъхна и отвори очи, премига сънено, погледна я, пръстите й все още бяха в косата му.
— Ти си тук? — прошепна и се усмихна.
Тя дръпна ръката си и сви пръсти.
— А вие къде мислехте, че съм, господин Тримейн?
Клепачите му се затвориха, сякаш не можеше да издържи тежестта им.
— В сънищата.
Думите му сякаш се отнасяха точно до страстта, която пулсираше дълбоко в нея. Коя ли го преследваше в сънищата? Чие лице бяха видели очите му? Стана от леглото и почувства как кръвта се отдръпна от крайниците й. Животът й зависеше изцяло от него. Единственото бъдеще, за което мечтаеше, бе да живее с него, но то не можеше да стане реалност.
Сабрина се обърна и се загледа през прозореца към розовата градина, белият белведер сияеше в светлината на зората. Сигурно имаше начин да се отърве от тези чувства, от ужасното желание, от тази любов, която все пропълзяваше в сърцето й и не можеше да остане погребана под гнева и болката. Трябваше да намери начин отново да се почувства свободна.
Беше късна сутрин. Ийън го усещаше и без да отваря очи, чувстваше топлината на слънцето по лицето си, виждаше златистото сияние, което играеше по затворените му клепачи. Докато тялото му бавно се събуждаше, усети болката, която пулсираше някъде отстрани. Спомняше си, че някой стреля по него. Спомняше си Сабрина, допира на ръцете й. Пръстите й трепереха, леки и нежни, докато се грижеше за него.
— Сабрина — прошепна той. Очакваше да я види като в предишните три утрини. Премигна и изчака чертите на лицето до него да се избистрят. То беше мило и усмихнато, бе обикнал това лице още от дете, но не очакваше него.
— Добро утро, момко — Хана се наведе над него и притисна ръка до челото му. — А-а, хладно и приятно. Треската е преминала.
— Къде е тя? — попита Ийън и се опита да седне, но болка простреля раздраната му плът. Хана подпря още една възглавница под главата му и му помогна да се настани удобно.
— Откакто те простреляха, това мило дете не се откъсна от теб нито денем, нито нощем — Хана взе паницата от шкафа до леглото. Върху него имаше порцеланова ваза, пълна с всички видове рози, които растяха в градината — червени, жълти, бели и розови цветове напояваха ветреца от прозорците с аромата си. — И ако питаш мен, представите ти за нея са изцяло погрешни.
— Да не сте я пуснали да си иде? — за първи път Ийън почувства паника. Хана не обърна внимание на въпроса му и подложи под брадата му една салфетка — като на бебе. Боже, да не е пуснала Сабрина да си отиде? Ами ако е? — Да не сте се хванали на лъжите на тази малка…
— Яж — Хана вдигна лъжицата, в която имаше залък препечен хляб, напоен с мляко.
Ийън я отблъсна.
— Не съм чак толкова зле, че да ям тези неща.
— Не си зле! Мислехме, че ще те загубим. Хайде, изяж си препечения хляб като добро момче.
— Хана, къде е…
Тя бутна лъжицата в разтворената му уста. Ийън почти се задави. Преглътна лигавата смес и едва отвори уста, за да възнегодува, когато Хана му бутна втора лъжица.
— А сега ще ти кажа нещо, Ийън Тримейн — рече тя, като приготви поредната лъжица разкашкан хляб. — Хич не ме е грижа кое е това момиче — лейди Джулия Уиндъм, Сабрина О’Нийл, царицата на Египет или която и да било друга. Тя е прекрасна, почтена млада дама. И ако мислиш, че може…
— Хана, аз… — тя се засили с лъжицата, но той затвори уста и попарата се посипа по брадата му.
Хана бързо загреба друга.
— Не знам какво се е случило между вас — държеше лъжицата като пистолет до стиснатите му устни. — И не ме интересува. Ти си влюбен в нея, а на всичкото отгоре — и тя е влюбена в теб. И ще ти кажа, че си най-големият глупак, който се е раждал на земята, ако не се ожениш за нея.
Ийън и без това не се съмняваше много, че е най-големият глупак на земята, защото вече започваше да вярва на хубавата червенокоса. Вдигна ръка, че се предава. Хана свали лъжицата.
— Искам само да знам къде е. Моля те, не ми казвай, че си я пуснала да се върне в града — попи брадата си със салфетката.
Хана се изправи и посочи към прозорците.
— Можеш и сам да се убедиш. Тя е в градината и Лутър я пази, сякаш това мило създание е някоя престъпница.
Ийън се облегна на възглавниците и погледна навън. Долу в лъчите на предобедното слънце, сред розите, стоеше Сабрина. Широкополата сламена шапка засенчи лицето й, когато тя се наведе да отреже една роза. На Ийън му се искаше Сабрина да вдигне глава. Искаше да я види. Помисли си, че иска да я вижда всяка сутрин, като се събужда, и вечер тя да е последното нещо, което е запомнил, преди да заспи.
— Къщата е пълна с рози — промълви Хана. — Тя ми каза, че е направо грехота да ги оставим да увехнат, без да ни порадват с красотата си.
Сабрина се обърна, фигурата й се открояваше в профил на фона на зелените храсти. Тя постави една жълта роза в плетената кошница в ръцете на Лутър. Ийън огледа гърдите й, раирана коприна в гранитни и бели цветове скриваше формите, които той копнееше да помилва. Изпитваше болезненото желание да я прегърне. То пулсираше в него — по-силно от отворената рана.
— Ако тя е лейди Джулия Уиндъм, нямам друг избор, освен да се оженя за нея.
— А ако не е?
Ийън се отпусна на възглавниците и се загледа в гънките на тъмния балдахин. Какво трябва да прави човек с една еретична вещица, когато има достатъчно доказателства да я изпрати на кладата? Да я изгори?
— Нека се надяваме, че това е Джулия.
Глава 18
Слънцето играеше на криеница, ту хвърляше светлина върху гладкото езеро в Сентръл Парк, ту се скриваше зад плътните пухести сиви облаци. Тим погледна Луси, потопи греблото и контурите на един бряст, който се оглеждаше във водата, се разчупиха.
Луси седеше срещу него като порцеланова кукла, облечена в розов органдин и коприна с цвят на слонова кост. Усмихна се и потопи пръсти във водата, погледът й проследи двойка лебеди, които плуваха край тях.
През двете седмици, в които лейди Джулия оздравяваше, двамата се срещаха всеки ден. На първите
