на лицето му бе омотана с черен шал. Кой беше той?
— Не е повече от драскотина. Може би си се ударила в някой камък — насочи пистолета към главата й. — Докато те намерят, вече няма да се вижда.
Сабрина затвори очи. Очакваше да чуе изстрела, който ще я убие. Вместо това чу дълбок глас, който можеше да бъде плод само на въображението й.
— Пусни пистолета.
Тя отвори очи и видя призрака, който стоеше на границата между светлото и тъмното. Луната го огряваше, виждаше се всяко очертание на лицето му, бялата риза сияеше. Мъртва ли беше вече? При вида му непознатият се изплаши не по-малко от нея.
— Ти си мъртъв — прошепна той.
Ийън премести пистолета и го насочи към главата му.
— Не по-мъртъв, отколкото ще си ти, ако не хвърлиш оръжието.
Сабрина го гледаше. Зави й се свят. Жив ли беше? Или вече е полудяла от мъка?
— Сабрина, ела тук — каза Ийън, без да изпуска непознатия от очи.
Сабрина направи крачка, но мъжът насочи пистолета към бузата и изви главата й на една страна.
— Едно движение, Тримейн, и тя е мъртва.
Ийън огледа лицето на Сабрина, после пак погледна непознатия и очите му се свиха.
— Няма да ти се размине. Полицията претърсва гробището.
— Мисля, че ще ми се размине. Хвърли пистолета.
— Ще ни убие и двамата — изкрещя Сабрина. Гласът й трепереше от напрежение. — Застреляй го! Спасявай се!
Ийън се поколеба за момент, погледна Сабрина и пусна пистолета. Мъжът се изсмя, приглушените звуци прозвучаха зловещо в нощния въздух.
— Човек трудно може да те убие, Ийън Тримейн — насочи пистолета към гърдите му. — Я да видим дали ще преживееш един куршум в сърцето.
— Бягай, Сабрина! — изкрещя Ийън и тръгна напред.
Но тя знаеше, че куршумът ще се окаже по-бърз. Изпищя и скочи към мъжа, блъсна ръката му, връхлетя върху него с цялата си тежест. Пистолетът стреля безсилно във въздуха. Непознатият падна назад, удари се в стената, прекатури се през нея и повлече Сабрина със себе си.
— Сабрина! — сърцето на Ийън се превъртя в гърдите. Той се затича, но напредваше толкова бавно, че секундите му се сториха векове, докато гледаше как Сабрина изчезва зад стената сред вихър от черна коприна.
Женски крясък разцепи въздуха, разнесе се надалеч и сърцето му се сви. Чуваха се стонове и звук от свличане на камъни. Ийън залитна, тялото му още не беше укрепнало след отравянето.
— Сабрина — прошепна той, когато стигна стената и се вгледа надолу. Очакваше да види разкъсаното й тяло под скалата, но видя само един труп — облечен в черно. Лежеше до релсите. — Сабрина!
Един камък се откърти и просвистя във въздуха, преди да се стовари глухо на чакъла. Видя, че нещо се движи, Сабрина вдигна лице и светлината падна върху бледата кожа. Беше няколко метра по-надолу. Държеше се за корена на млад дъб. Жива! Усети, че в очите му парят радостни сълзи.
— Ийън! — викна тя.
— Дръж се, скъпа, само се дръж — каза Ийън и прескочи стената.
Камъчетата под краката му се пързаляха. Той се подхлъзна и се понесе по гръб надолу.
— Не! — изкрещя тя и вдигна ръка към него.
Камъните деряха кожата му, пясък и чакъл преминаваха между пръстите му, докато търсеше за какво да се хване. Едната му ръка се добра до голям вкопан камък. Тялото му задра в него и спря. Лежеше по гръб и едва дишаше. Изчака да премине замайването му. Губеше равновесие от резките движения.
— Връщай се — извика му Сабрина.
Той погледна през рамо към мястото, където се бе хванала. Нямаше да издържи дълго. Кръвта му препусна с нови сили във вените. Като вкопаваше крака в склона, хващаше се за камъни и жилави треви, той се приближи и се пресегна към нея.
— Дай ми ръка.
Сабрина се примъкна по-близо, обхвана с една ръка ствола на дървото и протегна другата към него. Острото изпращяване на стъблото в нощния въздух бе последвано от писъка й. Дървото се прекърши.
Ийън се вцепени, като видя, че тя падна назад. Пусна и двете си ръце, хвърли се към нея и я сграбчи за китката. Двамата се търкаляха няколко метра, преди той да успее да хване с другата ръка корените на падналия дъб. Затвори очи. За да намери на какво да стъпи, тя се мяташе, увиснала на ръката му като пъстърва на въдица. Той пое дълбоко дъх и започна да я дърпа нагоре, докато успя да хване дървото със свободната си ръка.
— Всичко е наред — каза й и я хвана през кръста.
— Ийън — прошепна тя. — Ти си наистина тук.
— Сещам се и за други места, където няма да ни е зле — той я стисна още по-здраво и се вгледа в стръмнината.
Заедно се изкатериха нагоре и прескочиха стената. Бяха в безопасност. Щом стъпиха на твърда земя, Ийън я придърпа към гърдите си и я целуна. Почувства вкуса й, топлината й се просмука в кръвта му. Ръцете й се плъзнаха в косата му, тя сякаш искаше да го погълне, притисна се към него с такава сила, че за малко не отне крехкото му равновесие.
— Ийън — пошепна и леко се отдръпна.
Хвана лицето му и се вгледа в него. Луната я осветяваше, погледът й преливаше от чувство. Любовта в очите й изпълни опустелите дълбини на душата му.
— Ти си жив — каза тя. — Как? Не разбирам как?
Той се засмя.
— Дълга история.
— Дълга история? — тя премигна. Лицето й се изкриви, облекчението и възторгът се смениха с ярост. — Защо не ми каза? — изкрещя и го отблъсна. — Защо ме остави почти да умра от мъка при мисълта, че си мъртъв?
Той хвана раменете й и я задържа, когато се опита да се отдръпне.
— Щяха да арестуват теб и баща ти.
— Да не мислиш, че аз съм го направила или баща ми?
Ийън поклати глава и веднага съжали, че го е сторил.
Хвана рамото й по-здраво, за да се закрепи.
— Споразумях се с Юинг. Казах му, че ще се престоря на мъртъв, за да му помогна да хване истинския убиец.
Тя нацупи устни.
— Можеше да ми кажеш. Трябваше да ми кажеш. Имаш ли представа на какви мъки ме подложи? Мислех, че си умрял, без да успея да ти кажа, че… — тя прехапа устни.
Той постави ръка на лицето й и прокара палеца си по устните й.
— Какво да ми кажеш?
Тя го перна през ръката.
— Че си жесток, подъл, безсрамен… — липсваха й думи. — Янки!
— Сабрина — последва я към гробището. В светлата трева лежеше пистолетът, който му напомни за мъжа в пропастта. Ийън го взе и го пъхна в джоба на панталона, докато подтичваше, за да настигне жена си. — Ти какво очакваше да направя? Да ги оставя да те вкарат в затвора?
Сабрина се хвана за лявата ръка под рамото, дланта й се плъзна по напоената с кръв коприна.
— Ти трябва да отидеш в затвора.
— Ти си ранена — каза той и подхвана ръката й под скъсания ръкав. Извади кърпа от джоба си. Искаше да превърже раната.
— Това е само драскотина в сравнение с онова, което ти ми причини, Тримейн.
— Слушай — каза той и хвана здравата й ръка. Спря я точно преди да навлязат в тъмното. — Ако смяташ, че ще…
