да са заразени с „луда крава“.
— Проблемът, разбира се, е, че тези бактерии и вируси могат да са… Искам да кажа, че ако някой сложи ръце върху тези микроорганизми и притежава познанията да ги размножава, хм, ще се получи огромно количество от тях и ако някак попаднат сред населението… може да се изправим пред потенциален епидемичен проблем.
— Искате да кажете, че ще настане масов мор и мъртвите ще лежат на купчини по улиците, така ли? — попитах аз.
— Да, точно такъв епидемичен проблем.
Мълчание.
— Затова — с мрачен глас каза господин Наш, — макар, че всички искаме да открием убиеца или убийците на господин и госпожа Гордън, повече искаме да разберем дали жертвите са взели нещо от острова и дали са го предали на неупълномощени лица.
Известно време никой не продума, после Бет попита:
— Можете ли… може ли някой на острова да каже дали нещо от лабораториите липсва?
Тед Наш я погледна така, както професорът гледа любимия си студент, задал блестящ въпрос. Всъщност въпросът не беше чак толкова добър — но всичко минава, стига да ти помогне да си смъкнеш гащите, нали така, Тед?
— Както навярно предполагаш, Бет — отвърна на новото си протеже господин Хладнокръвие, — има вероятност да не сме в състояние да открием дали нещо липсва. Проблемът е, че микроорганизмите могат да се възпроизвеждат тайно в някоя част на плъмайландската лаборатория или другаде на острова, а после да се изнесат, без изобщо някой да разбере. Това не е като химическите или ядрените оръжия, където се отчита всеки грам. Бактериите и вирусите обичат да се възпроизвеждат.
Ужасно, ако се замислиш за това… микроорганизмите не изискват такава свръхтехнология като ядрения синтез или производството на нервнопаралитичен газ. Могат да се възпроизвеждат в домашна лаборатория, евтини са и се развъждат в… какво използвахме в лабораторията по биология? Телешки бульон? Никакви чийзбургери повече.
Горда от последния си въпрос, госпожа Пенроуз попита господин Всезнайко:
— Можем ли да приемем, че организмите, изследвани на Плъм Айланд, са особено опасни? Искам да кажа, прилагат ли генно инженерство, за да ги направят по-смъртоносни, отколкото са в естествения си вид?
Господин Наш не хареса въпроса и отсече:
— Не. — После прибави: — Е, лабораторията на Плъм Айланд наистина притежава възможности за генно инженерство, но всъщност специалистите генетично променят вирусите, така че да не могат да причиняват болести, а да могат да стимулират имунната система да произвежда антитела в случай, че истински вирус порази организма. Това е своего рода ваксина, създадена не чрез отслабване на заразния организъм и неговото инжектиране, коетр може да бъде опасно, а чрез генетично изменение на микроорганизма. За да отговоря кратко на въпроса ти, генното инженерство на Плъм Айланд цели да отслаби вирусите и бактериите, а не да увеличи способността им да причиняват болести.
— Естествено — отбелязах аз. — Но при генното инженерство е възможно и това.
— Възможно е. Но не и на Плъм Айланд.
Дойде ми наум, че Наш генетично променя информацията — изважда микробите от истината, ако щете, и я отслабва така, че да получим малка доза лоши новини. Хитър тип.
Бях уморен от научни идиотии и насочих следващия си въпрос към господин Фостър.
— Правите ли нещо, за да не изпуснете тези бацили? Летища, магистрали и така нататък?
— Вдигнали сме всички налични хора да търсят… какво то и да е. Наши агенти, местната полиция и митничарите наблюдават летищата, пристанищата и гарите. Бреговата охрана спира и претърсва корабите, даже Управлението за контрол на наркотиците използва плавателните си съдове и самолети. Проблемът е, че престъпниците имат около три часа преднина, защото честно казано, не бяхме известени навреме… — Господин Фостър погледна Максуел, който стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.
Няколко думи за Силвестър Максуел. Той е честно ченге и въпреки че не е най-блестящият мозък в стаята, не е и кретен. Понякога може да е упорит, макар да изглежда, че това е характерна особеност за северния край, а не особеност само на началника. Тъй като ръководи малко провинциално полицейско управление, което трябва да работи с много по-големите областни полицейски сили и от време на време с щатската полиция, той се е научил кога да отстоява територията си и кога да отстъпва.
Още нещо: географските реалности на крайбрежната юрисдикция в епохата на наркотика е поставила Макс в тясна близост с Управлението за контрол на наркотиците и бреговата охрана. УКН винаги смята, че местната полиция може да е замесена в търговията а дрога. Местните като Макс са сигурни, че е замесена УКН. Бреговата охрана и ФБР се смятат за чисти, но те подозират УКН и местната полиция. Митническата служба в общи линии е чиста, но сигурно и в нея има хора, които взимат пари, за да си затварят очите. Накратко, наркотиците са най-лошото, което се е случвало на американските органи на закона след сухия режим.
И това ме навеждаше да мисля вместо за Макс, за наркотици, за деветметровата яхта на Том и Джуди с големи, мощни двигатели. Доколкото фактите, изглежда, потвърждаваха версията, че семейство Гордън е продавало смъртоносна чума, навярно потвърждаваха и версията за наркотиците. Бе възможно да съм попаднал на нещо. Може би щях да споделя всичко това веднага, щом го избистрех в ума си. А може би нямаше.
Господин Фостър подхвърли на началника Максуел още няколко остри забележки за мудното му свързване с ФБР, като му даде да разбере, че всичко му се пише. Нещо от рода на: „О, Макс, само да беше дошъл по-рано при мен. Сега вече всичко е загубено, и то по твоя вина.“
Госпожа Пенроуз усети четирите чифта очи, отправени към дупето й, и каза:
— Нямах представа, че жертвите са хора от Плъм Айланд.
— Аз съобщих това на човека, който отговори на телефона, Бет — внимателно, но твърдо отвърна Макс. — Сержант… не си спомням как се казваше. Прослушай записа.
— Ще го направя — рече детектив Пенроуз. — Може и да си прав, Макс, но хайде да оставим това засега. — Тя се обърна към Фостър. — Да се ограничим с разкриването на престъплението.
— Добър съвет — съгласи се господин Фостър. — Друга възможност е онези, които са взели сандъка, да не се опитват да го изнесат от страната. Може да имат лаборатория някъде из района, нещо незабележимо, което да не привлича вниманието, да не изисква необичайни материали или химикали, които да могат да се проследят. Най-лошата възможност е да отгледат организмите, каквито и да са те, и после по различни начини да ги разпространят сред населението. Някои от тях лесно могат да се разпространят чрез водоизточниците, други по въздуха, трети от хора и животни. Не съм специалист, но разговарях по телефона с някои хора във Вашингтон и разбрах, че вероятността от заразяване е много висока…
В един документален филм по телевизията веднъж допуснаха, че чаша за кафе, пълна с антракс, изпарена във въздуха от един-единствен терорист, който обикаля около Манхатън с лодка, ще убие най- малко двеста хиляди души.
Стаята отново утихна.
Очевидно доволен от вниманието, господин Фостър продължи:
— Може да е още по-зле. Трудно е да се прецени. Антраксът е бактериално заболяване. Вирусите са още по-опасни.
— Правилно ли съм разбрал, че не приказваме за вероятна кражба на един-единствен тип вирус или бактерия? — попитах аз.
— Щом ще крадете антракс — отвърна Джордж Фостър, — по същия начин можете да откраднете ебола и така нататък.
Това представлява многостранна опасност, опасност, която никога не може да се открие в природата и е невъзможно да се предотврати или овладее.
Часовникът над камината в дневната удари дванайсет пъти и господин Тед Наш с усет за драматизъм и с желание да ни впечатли с образоваността си, несъмнено получена в най-добрите университети, изрецитира:
— „Туй време на нощта е час на вещиците, когато дворовете църковни зейват и адът зараза всякаква
