— Не и на Плъм Айланд.
— Включително и там. — Обожавам тези неща. Наистина ги обожавам. Надявах се, че Пенроуз вижда какъв кретен е този тип.
— В момента на Плъм Айланд няма никого — каза господин Наш.
— В момента на Плъм Айланд са хората от охраната — възразих аз — и искам да разговарям с тях. Незабавно.
— На сутринта и не на острова.
— Незабавно и на острова, иначе ще изкарам някой съдия от леглото и ще получа заповед за обиск.
Господин Наш ме изгледа и каза:
— Малко е вероятно който и да е местен съдия да издаде заповед за обиск на американска държавна собственост. Ще трябва да се обърнете към прокуратурата и федералните съдилища. Предполагам, че го знаете, щом сте детектив от „Убийства“, а също може да знаете, че нито прокуратурата, нито който и да е федерален съдия с готовност ще издаде такава заповед, ако се отнася до националната сигурност. Така че недейте да блъфирате и да заплашвате.
— Ами ако наистина ви заплаша?
На Макс най-после му писна от господин Наш, чиято агнешка кожа започваше да се свлича, така че реши да се обади:
— Плъм Айланд може и да е федерална територия, но е част от община Саутфолд, от област Съфолк и от щата НюЙорк. Искам да ни упълномощите утре да идем на острова, иначе ще поискаме съдебно нареждане.
Господин Наш се опита да отговори любезно.
— Наистина е излишно да ходите на острова, началник.
Детектив Пенроуз се оказа на моя страна, разбира се, и каза на новия си приятел:
— Настояваме, Тед.
„Тед?“ Леле! Наистина бях пропуснал нещо през онзи проклет един час, с който закъснях.
Тед и Бет се спогледаха — измъчени души, разкъсвани между съперничеството и похотта. Накрая господин Тед Наш от Бацилското управление за сигурност или откъдето там беше, отвърна:
— Ами… Ще телефонирам, за да уредя нещата.
— Утре сутринта — казах аз. — Не по-късно.
Господин Фостър не пропусна възможността да ужили господин Наш и прибави:
— Струва ми се, всички сме съгласни, че ще идем там утре сутрин, Тед.
Господин Наш кимна. Вече бе престанал да трепка с клепачи към Бет Пенроуз и съсредоточаваше страстите си върху мен. Погледна ме и каза:
— Детектив Кори, ако решим, че е било извършено федерално престъпление, повече няма да се нуждаем от услугите ви.
Вече го бях унизил достатъчно и знаех кога да го оставя на мира. Бях влязъл в словесен двубой, бях убил ловкия Тед и отново бях спечелил любовта на лейди Пенроуз. Страхотен съм. Наистина се чувствах по-добре — пак бях някогашният гаден тип. Освен това тези образи имаха нужда от малко огън под задника. Съперничеството е нещо хубаво. Конкуренцията е в основата на американския начин на живот.
Другите четирима разговаряха за незначителни неща, навеждаха се към кашона и пиеха кафе в опит да възстановят дружелюбието и равновесието, които бяха установили преди да се появи Кори. Взех си нова бира от хладилника, после с професионален тон попитах господин Наш:
— С какви бацили си играят на Плъм Айланд? Искам да кажа, защо някой, защо която и да било чужда сила ще иска да вземе бацили, които причиняват шап или „луда крава“? Кажете ми, господин Наш, за какво се предполага, че трябва да се тревожа, когато не успея да заспя довечера, та поне да зная какво е.
Господин Наш не отговори доста време, после прочисти гърлото си и каза:
— Предполагам, би трябвало да знаете колко високи са залозите тук… — Той погледна към Макс, Пенроуз и мен, после продължи: — Независимо дали имате право на достъп до секретна информация, като полицаи вие сте положили клетва, така че…
— Нито една ваша дума няма да напусне тази стая — приятелски казах аз. Освен ако не ми кефне да се раздрънкам пред някой друг.
Наш и Фостър се спогледаха и Фостър кимна. Наш продължи:
— Всички вие знаете или може би сте чели, че Съединените щати вече не се занимават с проучване или разработване на биологично оръжие. Подписали сме договор за това.
— Тъкмо затова обичам тази страна, господин Наш. Тук няма биологични бомби.
— Така е. Обаче… има някои болести, които са нещо средно между законни биологични проучвания и потенциални биологични оръжия. Една от тези болести е антраксът. Както знаете — той пак ни погледна поред. — винаги са се носили слухове, че Плъм Айланд не е само център за проучване на болестите по животните, а нещо повече.
Никой не му отговори.
— Всъщност — продължи господин Наш — това не е център за биологично оръжие. В Съединените щати такова нещо не съществува. Но ще ви излъжа, ако ви кажа, че специалисти по биологично оръжие не посещават понякога острова, за да получат информация и да четат отчетите за някои от тези експерименти. С други думи, съществува известно застъпване между животинските и човешките болести, между нападателната биологична война и отбранителната биологична война.
„Удобно застъпване“ — помислих си. Господин Наш отпи от кафето си, замисли се, после продължи:
— Африканската свинска чума например е свързана с HIV. На Плъм Айланд ние изследваме африканската свинска чума и пресата раздува всички онези глупости за… както и да е. Същото се отнася за чумата от долината Рифт, за вируса „Ханта“ и други ретровируси и филовируси като заирската и марбургската ебола…
Кухнята съвсем утихна — всички знаеха, че това е най-ужасната тема на света. Искам да кажа, че когато става въпрос за ядрени оръжия, хората или са фаталистично настроени, или изобщо не вярват, че ще се случи. Биологичната война или биологичният тероризъм обаче са нещо друго. И ако в бъдеще пуснат съответната болест, със света е свършено, при това не с един светкавичен, нажежен до бяло взрив, а бавно, с постепенното й предаване от болните на здравите, с мъртви, гниещи там, където са паднали.
Господин Наш продължаваше да разказва хем с нежелание, хем доволен от информираността си:
— Така че… тези болести могат и заразяват животни, и затова законното им изследване попада под юрисдикцията на министерството на земеделието… Министерството се опитва да открие лекарство за тях, да защити американския добитък и да предпази американския народ, защото макар обикновено хората да не се заразяват с животински болести, ние откриваме, че някои от тези болести се разространяват междувидово… При неотдавнашните случаи на „луда крава“ във Великобритания например има данни, че хората също се заразяват от тази болест…
Може би бившата ми жена беше права за месото. Опитах се да си представя живот с чийзбургери със соя, чили и без месо, и кренвирши, направени от водорасли. Предпочитах да умра. Внезапно се преизпълних с обич и топлота към министерството на земеделието.
Осъзнах също така, че онова, което обяснява господин Наш, е официалната версия — глупости за животински болести, прескачащи междувидови бариери, и прочее. Всъщност, ако слуховете бяха верни, Плъм Айланд бе и място, където съзнателно и целенасочено се изследваха и човешки инфекциозни болести като част от програма за биологична война, която вече официално не съществуваше. От друга страна, може би това беше слух и навярно работата на Плъм Айланд имаше изцяло отбранителни, а не нападателни цели.
Удиви ме фактът, че между всичко това минаваше съвсем тънка връзка. Бацилите са си бацили. Те не отличават кравите от свинете и хората. Не разграничават отбранителните от нападателните проучвания. Не виждат разликата между превантивните ваксини и взривяваните във въздуха бомби. По дяволите, та те даже не съзнават дали са добри, или лоши. И ако слушах достатъчно дълго идиотиите на Наш, щях да започна да вярвам, че Плъм Айланд разработва перспективни нови култури за производство на кисело мляко.
Господин Наш се взираше в стиропорената си чаша, сякаш разбираше, че кафето и водата вече може
