Обмислих поканата й. Ако приемех, щях да затъна още по-дълбоко във всичко това, каквото и да беше. В полза на — такова решение бе фактът, че обичам да разкривам убийства и че харесвах семейство Гордън. През десетте години работа в отдел „Убийства“ бях вкарал зад решетките двайсет и шестима убийци, а последните двама от тях бяха подходящи да се възползват от новия закон за смъртното наказание, който прибавя цяло ново измерение към случаите на убийство. Към обратната страна на везните клонеше фактът, че ставаше дума за нещо различно и че не бях на своя територия. Освен това, подобно на всички държавни бюрократи, представителят на министерството на земеделието нямаше да се втурне да работи през нощта, така че този човек най-вероятно беше от ЦРУ, ФБР, военното разузнаване или нещо подобно. Това нямаше значение и тази нощ или утре щяха да пристигнат и други техни колеги. Не, нямах нужда от този случай за долар на седмица, нито за хиляда долара на ден — на каквато и да било цена.
— Детектив? Ало?
Погледнах я. Как да кажеш „не“ на такава съвършена мадама?
— Ще се срещнем там — отвърнах аз.
— Добре. Колко ти дължа за бирата?
— Аз черпя.
— Благодаря. До скоро.
Тя се насочи към вратата и едва по средата на мача петдесетината посетители в СГТ най-после забелязаха, че в бара има невероятно маце. Разнесоха се няколко подсвирвания и покани.
Погледах малко от второто полувреме. Искаше ми се наистина да са ми извадили стомаха, защото вече помпаше киселини в язвите ми. Пристигна чилито и аз едва успях да довърша чинията. Изпих две хапчета „Зантак“ и после едно „Маалокс“, въпреки че докторът ми бе казал да не ги смесвам.
Всъщност след инцидента от 12 април някога желязното ми здраве решително се беше влошило. Никога не съм имал здрави навици за хранене, пиене и сън и разводът и работата ми бяха взели своето. Започвах да се чувствам на четирийсет и нещо, започвах да усещам тленността си. Понякога сънувах как лежа, проснат в локва от собствената си кръв, как лежа в яростен въртоп, и си мислех: „Въртопът ме върти, тегли ме надолу“.
Положителната страна на нещата бе, че започвах да забелязвам неща като сервитьорката с чудното дупе, а когато Елизабет Пенроуз влезе в бара, малката ми кукла от плът се повдигна и се изпъна напред. Всъщност вече се възстановявах и определено бях в по-добра форма, отколкото семейство Гордън.
За миг се замислих за Том и Джуди. Том имаше докторска степен, нямаше нищо против да унищожава мозъчните си клетки с бира и вино и печеше вкусни пържоли на скара. Беше земен човек от Индиана, Илинойс или отнякъде другаде, където хората говореха с подобен носов акцент. Подценяваше значението на работата си и се шегуваше с опасността. Миналата седмица, когато към нас се бе насочил ураган, той каза:
— Ако удари Плъм Айланд, можеш да го наречеш „Антраксов ураган“ и всички ще се цунем отзад за сбогом.
Подобно на съпруга си, Джуди беше защитила докторат, произхождаше от Средния Запад, бе непретенциозна, одухотворена, забавна и красива. Джон Кори, като всеки мъж, който я познаваше, беше влюбен в нея.
През двете години, откакто живееха тук, Джуди и Том като че ли бяха свикнали с тази крайбрежна провинция, очевидно се наслаждаваха на разходките с яхта и се бяха записали в Пеконийското историческо дружество. Освен това бяха очаровани от винарните и бяха станали познавачи на лонгайландското вино. Всъщност двамата се бяха сприятелили с някои местни винопроизводители, включително с Фредрик Тобен, който организираше страхотни партита в замъка си. На едно от тях присъствах и аз, като гост на семейство Гордън.
Като двойка, те изглеждаха щастливи, влюбени, грижовни, изобщо всички онези глупости от 90-те и аз наистина никога не бях забелязвал нещо помежду им да не е наред. Но това не означава, че бяха съвършени хора или съвършена двойка.
Прерових паметта си за някакъв фатален недостатък, от онези неща, заради които понякога хората биват убивани. Наркотици? Малко вероятно. Изневяра? Възможно, но невероятно. Пари? Нямаха много за крадене. Така че отново се стигаше до работата им.
Замислих се за това. Пред лицето на фактите изглеждаше, че семейство Гордън са продавали супермикроби, че нещо се е объркало и е трябвало да ги очистят. В тази логика на мисли си спомних как веднъж Том сподели, че освен да не се зарази, най-много се страхувал двамата с Джуди да не ги отвлекат някой ден направо от яхтата им. Представяше си как от водата изплува иранска подводница или нещо подобно, отмъква ги и никой повече не ги вижда. Това ми се струваше малко пресилено, но си спомням как си помислих, че двамата трябва да пазят в главите си много нещо, което някои хора искат да притежават. Така че имаше вероятност случилото се да е започнало като неуспешен опит за отвличане. Замислих се за това. Ако убийството беше свързано с работата им, наистина ли двамата бяха невинни жертви, или бяха предатели, продавали смърт срещу злато? Дали бяха убити от чуждестранна сила, или от някой не толкова далечен враг?
Размишлявах над всичко това в СГТ сред шума, полувремето, бирата в мозъка ми и киселините в стомаха ми. Изпих още една бира и още един „Маалокс“. Докторът изобщо не ми бе казал защо не трябва да ги смесвам.
Опитах се да мисля за немислимото, за красивия, щастлив Том и прелестната, жизнерадостна Джуди, продаващи чума, за водоизточници, пълни със зараза, или навярно за въздушно обгазяване на Ню Йорк или Вашингтон, за милиони болни, умиращи и мъртви…
Не можех да си представя, че са способни на това. От друга страна, всеки си има цена. Често се чудех как могат да си позволят да плащат наема на голямата си къща и да си купят такава скъпа яхта. Сега вече май знаех отговора на този въпрос, както и на въпроса защо са имали нужда от бързоходна лодка и къща с частен кей. Всичко се връзваше и все пак инстинктът ми подсказваше да не вярвам в очевидното.
Дадох огромен бакшиш на госпожица Чудно дупе и се върнах на местопрестъплението.
4.
Когато завих по уличката към къщата на жертвите, вече минаваше единайсет. Луната светеше и приятният ветрец донасяше мириса на море през отворения прозорец на новия ми тъмнозелен джип „Гран Чероки Лимитид“, подарък на стойност 40 000 долара, който Джон Кори бе решил, че си дължи, след като едва не го убиха.
Спрях на петдесетина метра от къщата и изключих двигателя. Един глас съобщи:
— Фаровете са включени.
— Млъкни — отвърнах аз, — просто млъкни. — Изключих фаровете.
В живота има много възможности, но една от тях, която никога не трябва да избирате, е „Гласът, който предупреждава и съветва“.
Отворих вратата.
— Ключът е на таблото. Ръчната спирачка не е вдигната.
— Гласът бе женски и кълна се в Господ, звучеше като на бившата ми съпруга.
— Благодаря ти, скъпа. — Извадих ключовете, слязох от колата и затръшнах вратата.
Автомобилите и тълпите на уличката бяха оредели и реших, че труповете са били вдигнати, тъй като е житейски факт, че пристигането на линейката от моргата обикновено задоволява повечето зяпачи и дава сигнал за края на Първо действие. Освен това всички искат да се видят по новините в единайсет.
Полицейското присъствие обаче се бе увеличило — пред къщата, близо до колата на съдебномедицинската лаборатория, беше паркиран микробус на съфолкската областна полиция. Новият автомобил представляваше команден пункт, пълен с детективи, радиостанции, факсове, клетъчни телефони, видеоапаратура и всички други супермодерни джаджи, които съставляват арсенала във вечната битка срещу престъпността и прочее.
Забелязах хеликоптер в небето и на лунната светлина видях, че е от телевизията. Макар че не можех да чуя гласа му, репортерът навярно говореше нещо като: „По-рано тази вечер трагедия порази този скъп лонгайландски квартал“. После някакви глупости за Плъм Айланд и така нататък.
