Жената бе много хубава, разбира се — ако беше грозна, щях да се държа далеч по-любезно. Както отбелязах, бе облечена доста строго, но тялото под дрехите представляваше симфония от заоблени очертания, мелодия от плът, опитваща се да се освободи. Всъщност тя изглеждаше така, сякаш крие под костюма си балони. Второто нещо, което забелязах, беше, че не носи венчална халка. И за да попълня останалите графи — възраст: трийсетинагодишна; коса: средно дълга, медна на цвят; очи: синьо-зелени; кожа: чиста, не особено загоряла за това време на годината, лек грим; нацупени устни; без видими белези; без обеци; без маникюр; изражение: ядосано.
— Чувате ли ме?
Освен това имаше прекрасен глас, въпреки сегашния й тон. Подозирах, че заради красивото си лице, страхотно тяло и мек глас детектив Пенроуз трудно кара хората да я възприемат сериозно и че компенсира това с прекалено мъжко облекло.
— Чувате ли ме?
— Чувам ви. А вие чувате ли ме? Вече ви казах да разговаряте с началника.
— Аз командвам тук. В случаите на убийство областната полиция…
— Добре, тогава да идем да приказваме с началника заедно. Само минутка.
Хвърлих бърз поглед на яхтата, но вече беше тъмно и не успях да видя много. Опитах се да намеря фенерче.
— Трябва да поставите тук пост за през цялата нощ — казах на детектив Пенроуз.
— Благодаря, че споделихте мислите си с мен. Моля ви, слезте от яхтата.
— Случайно да си носите фенерче?
— Слезте от яхтата. Веднага.
— Добре. — Стъпих на ръба на лодката и за моя изненадатя ми протегна ръка и аз я поех. Кожата й бе хладна. Жената ме изтегли на кея и в същия момент, светкавична като котка, дясната й ръка бръкна под тениската ми и измъкна револвера ми. Леле!
Тя отстъпи назад, стиснала патлака ми в ръка.
— Не мърдайте!
— Слушам.
— Кой сте вие?
— Детектив Джон Кори, нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“.
— Какво правите тук?
— Същото като вас.
— Аз разследвам този случай. Не вие.
— Разбирам.
— Имате ли официална работа тук?
— Да. Назначен съм като консултант.
— Като консултант ли? В случай на убийство? Никога не съм чувала подобно нещо.
— И аз.
— Кой ви назначи?
— Градските власти.
— Пълна идиотия.
— Така е. — Тя очевидно се колебаеше какво да направи, затова услужливо предложих:
— Искате ли да се съблека гол, за да ме претърсите?
Стори ми се, че на лунната светлина виждам по устните й да пробягва усмивка. Сърцето ми копнееше за нея или пък ме наболяваше дупката в белия дроб.
— Как казахте, че ви е името? — попита тя.
— Джон Кори.
Жената затърси в паметта си.
— А… вие сте онзи…
— Аз съм. Късметлията.
Тя като че ли омекна, после завъртя револвера ми и ми го подаде с дръжката към мен. След това се обърна и се отдалечи.
Последвах я по кея и нагоре по триетажната тераса към къщата. Външните лампи бяха включени и осветяваха района около стъклените врати. Край глобусите кръжаха нощни пеперуди.
Макс разговаряше с един от съдебномедицинската лаборатория. После се обърна към мен и детектив Пенроуз и попита:
— Запознахте ли се вече?
— Защо този човек участва в разследването? — тросна му се тя.
— Защото аз искам да участва — отсече Максуел.
— Това не зависи от вас, началник.
— Нито пък от вас.
Двамата продължиха да си подхвърлят топката и вече започвах да се уморявам да въртя глава насам- натам, затова ги прекъснах:
— Тя е права, началник. Не ми е мястото тук. Закарай ме вкъщи. Обърнах се и тръгнах към портала, после с отигран драматизъм се завъртях към Максуел и Пенроуз и казах:
— Между другото, някой взимал ли е алуминиевия сандък от кърмата на яхтата?
— Какъв алуминиев сандък? — попита Макс.
— Семейство Гордън имаха голям алуминиев сандък, в който държаха най-различни неща и понякога го пълнеха с лед, за да изстудяват бира и стръв за риба.
— Къде е той?
— Тъкмо това питах и аз.
— Ще го потърся.
— Добра идея.
Обърнах се, излязох през портала и се насочих към предната морава, надалеч от паркираните полицейски автомобили. Към съседите се бяха присъединили болезнено любопитни зяпачи — вестта за двойното убийство явно вече се беше разпространила сред малобройното местно население.
Към мен се насочиха няколко фотоапарата, после се включиха прожекторите на видеокамери, които осветиха мен и фасадата на къщата. Видеокамерите забръмчаха, репортерите започнаха да ми задават въпроси. Точно като едно време. Изкашлях се в шепа, в случай че комисията по инвалидността гледа телевизия, да не споменавам за бившата ми жена.
Едно от униформените ченгета от задния двор ме настигна, двамата се качихме в една кола на саутхолдското полицейско управление и потеглихме. Човекът ми каза, че името му било Боб Джонсън, и ме попита:
— Какво мислите, детектив?
— Че са били убити.
— Да бе, няма майтап. — Ченгето се поколеба, после продължи:
— Смятате ли, че е свързано с Плъм Айланд?
— Не.
— Ще ви кажа нещо — виждал съм грабежи и това не е грабеж. Направено е така, че да прилича на грабеж, но е било претърсване — нали разбирате? Търсели са нещо.
— Не съм оглеждал вътре.
— Бацили. — Той хвърли поглед към мен. — Бацили. За биологична война. Това си мисля. Разбирате ме, нали?
Не отговорих.
— Та точно това е станало със сандъка за лед — продължи Джонсън. — Чух ви да го споменавате.
Пак не отговорих.
— В сандъка е имало епруветки или нещо подобно. Искам да кажа, Господи, вътре може да е имало достатъчно бацили, че да унищожат целия Лонг Айланд… и цял Ню Йорк.
„И цялата планета, Боб, в зависимост от това какви са били бацилите и какво количество би могло да се отгледа от тях.“
