Пробих си път през последните зяпачи, като избягвах всички, които ми приличаха на репортери. Прескочих жълтата лента и това незабавно привлече вниманието на едно от саутхолдските ченгета. Представих се и полицаят нехайно ми отдаде чест.
Униформеният регистратор на местопрестъплението се приближи към мен с папката и списъка си и аз отново му съобщих името, професията си и така нататък. Това е стандартна процедура и се изпълнява по време на разследването, като започва с първия полицай на местопрестъплението и продължава, докато не си тръгне и последният и мястото отново не се предаде в разпореждане на собственика му. Във всеки случай, вече ме вписваха за втори път и примката около шията ми се затягаше още повече.
— Регистрирали ли сте представител на министерството на земеделието? — попитах униформения полицай.
— Не — без дори да поглежда към списъка си, отвърна той.
— Но тук има човек от министерството на земеделието. Нали?
— Ще трябва да попитате началника Максуел.
— Обаче аз ви питам защо не сте регистрирали този човек.
— Ще трябва да попитате началника Максуел.
— Ще го направя. — Всъщност вече знаех отговора. Тези хора не се наричат шпиони за едното нищо.
Заобиколих към задния двор и се качих на терасата. На местата, където бяха лежали Том и Джуди, сега имаше две тебеширени очертания, изглеждащи призрачно на лунната светлина. Голям прозрачен найлон покриваше пръските зад тях.
В това отношение, както вече казах, се радвах, че убийствата са извършени на открито и че не се носи натрапчивата миризма на смърт. Адски е гадно, когато се връщам на местопрестъплението и смрадта продължава да си е там. Защо не мога да я изхвърля от главата си? От ноздрите си? От гърлото си? Защо е така?
Двама униформени саутхолдски полицаи седяха на кръглата градинска маса и отпиваха от димящи стиропорени чаши. В единия разпознах полицай Джонсън, на чиято любезност да ме откара до вкъщи се бях отплатил малко грубо. Светът е суров, нали знаете, и аз съм един от хората, които го правят такъв. Полицай Джонсън ми хвърли неприязнен поглед.
Долу на кея различих силуета на друг униформен мъж. Зарадвах се, че някой се е възползвал от съвета ми да сложи пост до яхтата. Наоколо нямаше други, затова влязох в къщата през плъзгащата се стъклена врата, която водеше към просторна дневна, комбинирана с трапезария. Вече бях идвал тук и си спомних как Джуди каза, че голямата част от мебелировката вървяла заедно с къщата. Скандинавски мебели от Тайван, както се изрази тя.
Вътре все още се размотаваха неколцина души от съдебномедицинската лаборатория.
— Началникът Максуел? — попитах една красива жена, която снемаше отпечатъци от пръсти.
Тя посочи с палец през рамо и отвърна:
— В кухнята. Не докосвайте нищо.
— Да, разбира се. — Понесох се по берберския килим и влязох в кухнята, в която очевидно течеше съвещание.
Присъстваха Макс, от името на суверенната община Саутхолд, Елизабет Пенроуз, от името на свободната и независима област Съфолк, някакъв господин в тъмен костюм, който нямаше нужда от значка с надпис ФБР, друг господин, по-небрежно облечен в дънково яке и джинси, кървавочервена риза и груби обувки, пародия на това как би могъл да изглежда бюрократът от министерството на земеделието, ако изобщо излезе от кабинета си и му се наложи да посети някоя ферма.
Всички стояха прави и оставяха впечатлението, че буквално мислят на крака. На земята имаше кашон, пълен със стиропорени чашки, и всички държаха по една. Отбелязах си, че тази група не се е събрала в подвижния команден пункт, а се е скрила в кухнята.
Макс случайно се беше издокарал заради федералните и пресата с тъпа вратовръзка, украсена с морски флагчета. Елизабет все още носеше кафявия си костюм, но бе свалила сакото си, разкривайки кобур с 38- калибров пистолет и още два набъбнали под блузата й кобура.
Върху барплота беше поставен малък черно-бял телевизор, включен на един от каналите и със силно намален звук. Водещият репортаж се отнасяше за посещението на президента в някаква чужда страна, където всички бяха ниски.
— Това е детектив Джон Кори, отдел „Убийства“ — съобщи на двамата мъже Макс, без да споменава, че правомощията ми започват и свършват на сто и петдесетина километра западно оттук. Посочи към тъмния костюм и каза:
— Джон, това е Джордж Фостър, ФБР… — После погледна към господина с дънките и продължи:
— … а това е Тед Наш от министерството на земеделието.
Ръкувахме се.
— „Джайънтс“ вкараха гол в първата минута на третата четвъртина — информирах Пенроуз.
Тя не отговори.
Макс посочи към кашона с чашите и попита:
— Кафе?
— Не, благодаря.
Пенроуз, която се намираше най-близо до телевизора, чу нещо по новините и увеличи звука. Всички се съсредоточихме в екрана.
Пред къщата на семейство Гордън стоеше репортерка. Бяхме пропуснали въвеждащите й думи.
Жертвите на двойното убийство са идентифицирани като учени, работили в свръхсекретната държавна лаборатория за заболявания по животните на Плъм Айланд, на няколко километра оттук.
Снимка от въздуха показа Плъм Айланд от около половин километър височина. Светеше ярко слънце, така че трябва да беше архивен кадър. Отвисоко островът приличаше на свинска пържола и предполагам, че ако сте настроени за малко ирония за свинската чума… Така или иначе, максималната дължина на Плъм Айланд е около пет километра, а максималната широчина — около километър и половина. Гласът на репортерката продължаваше да обяснява.
— Това е Плъм Айланд, сниман миналото лято, когато нашият канал излъчи репортаж за упоритите слухове, че островът, е база за разработване на биологични оръжия.
Като оставим баналните фрази, репортерката бе права за слуховете. Спомних си една карикатура от „Уолстрийт Джърнъл“, на която училищен психолог казва на двама родители: „Синът ви е злобен, подъл, нечестен и обича да разпространява слухове. Предлагам да го насочите към журналистиката.“ Така. А слуховете могат да доведат до паника. Помислих си, че този случай трябва бързо да се разреши.
Сега репортерката отново стоеше пред къщата на семейство Гордън и ни съобщи:
— Никой не твърди, че убийството е свързано с работата на жертвите на Плъм Айланд, но полицията разследва тази възможност.
Обратно в студиото. Госпожа Пенроуз изключи звука и попита господин Фостър:
— ФБР иска ли публично да се свърже с този случай?
— Засега не — отвърна той. — Това кара хората да си мислят, че има действителен проблем.
— Министерството на земеделието не проявява официален интерес към случая — каза господин Наш, — тъй като между работата на жертвите и убийството им няма връзка.
Министерството няма да прави публични изявления, само ще изрази съжалението си за загубата на двама уважавани от всички и всеотдайни служители.
Амин.
— Между другото — напомних на господин Наш, — забравили сте да се регистрирате.
Той ме погледна, малко изненадано и много ядосано, после отвърна:
— Ще… благодаря, че ме подсетихте.
— Винаги на вашите услуги. По всяко време.
След кратък безсмислен разговор Макс каза на господата Фостър и Наш:
— Детектив Кори е познавал жертвите.
Господинът от ФБР незабавно се заинтригува и ме попита:
— Откъде ги познавахте?
