Не е много добра идея да започнеш да отговаряш на въпроси — това оставя у хората впечатлението, че си услужлив, а аз не съм такъв. Не отговорих.
Вместо мен го направи Макс.
— Детектив Кори е познавал семейство Гордън от около три месеца от срещи в обществото. А аз познавам Джон от десетина години.
Фостър кимна. Очевидно имаше още въпроси и докато се колебаеше дали да ги зададе, детектив Пенроуз каза:
— Детектив Кори пише подробен доклад за онова, което знае за жертвите, а аз ще предам информацията на всички компетентни инстанции.
Това беше ново за мен. Господин Наш се бе облегнал на кухненския барплот и ме гледаше. Втренчихме се един в друг, ние, двамата доминиращи мъже в стаята, ако щете, и без думи решихме, че не се харесваме и че един от нас трябва да си тръгне. Искам да кажа, въздухът беше толкова наситен с тестостерон, че тапетите започваха да подгизват.
Насочих вниманието си към Макс и Пенроуз и попитах:
— Сигурни ли сме, че това е нещо повече от убийство?
Затова ли са тук федералните власти? Никой не отговори. Продължих:
— Или просто предполагаме, че е нещо повече? Да не съм пропуснал съвещание или нещо подобно?
— Проявяваме предпазливост, детектив — най-после студено отвърна господин Тед Наш. — Нямаме конкретни доказателства, че това убийство е свързано с въпросите на… хм, нека бъдем откровени, с въпросите на националната сигурност.
— Никога не съм знаел — отбелязах, — че министерството на земеделието се занимава с националната сигурност. Имате ли, такова, агънца под прикритие?
Господин Наш ми отправи мила усмивка, в която се четеше „Мамка ти“, и отвърна:
— Имаме вълци в агнешки кожи.
— Туш. — Кретен.
Господин Фостър сложи край на дискусията преди нещата да загрубеят.
— Тук сме като предохранителна мярка, детектив. Бихме проявили огромна небрежност, ако не разнищим случая.
Всички ние се надяваме, че е било обикновено убийство, без връзка с Плъм Айланд.
За миг се загледах в Джордж Фостър. Беше трийсетина-годишен, типичен светлоок, късо подстриган тип от ФБР, облечен в тъмен феберейски костюм, бяла риза, ненатрап-чива вратовръзка, черни здрави обувки и ореол около него.
Насочих вниманието си към Тед Наш, облечен в гореспоменатите дънкови дрехи. Той бе по-близо до моята възраст, загорял, с къдрава прошарена коса, синьо-сиви очи, внушително телосложение и всичко от онова, което жените биха нарекли „пич“. Предполагам, че това беше една от причините да не го харесам. Искам да кажа, колко пича ви трябват в една стая?
Можех да се държа и по-любезно с него, само че той хвърляше погледи на Елизабет Пенроуз, а тя ги улавяше и ги пращаше обратно. Не искам да кажа, че се гледаха похотливо и с протекли лиги — просто истински кратки споглеждания и неутрални изражения, но трябва да си сляп, за да не разбереш какво им минава през мръсното подсъзнание. Божичко, цялата проклета планета бе заплашена от антракс, смърт или нещо такова, а тези двамата да се душат като кучета в зноен ден и да се чукат с погледи, при положение че имаме да вършим важна работа. Наистина отвратително.
Макс прекъсна мислите ми.
— Джон, още не сме открили двата куршума, но можем да приемем, че са паднали в залива и рано утре сутрин ще ги потърсим с водолази… Не бяха открити и гилзи.
Кимнах. Автоматичният пистолет би изхвърлил гилзите, докато револверът — не. Ако беше стреляно с автоматично оръжие, значи убиецът е бил достатъчно хладнокръвен, за да се наведе и да прибере двете гилзи.
До този момент на практика не разполагахме с нищо. Никакви куршуми, никакви гилзи, никакъв шум, който съседите да са чули.
Отново насочих вниманието си към господин Наш. Изглеждаше притеснен и с удоволствие видях, че между мислите как да забоде госпожа Пенроуз, се вълнува и от спасяването на планетата. Всъщност всички в кухнята очевидно мислеха за нещо, навярно за бацили, и сигурно се чудеха дали няма да се събудят с червени мехури или нещо такова.
Тед Наш се наведе към кашона с чашите и попита детектив Пенроуз:
— Още едно кафе, Бет?
„Бет? Какво, по дяволите…?“
Тя се усмихна.
— Не, благодаря.
Стомахът ми се бе успокоил, така че отидох до хладилника за бира. Рафтовете бяха почти празни и аз попитах:
— Макс, вадил ли си нещо оттук?
— Хората от лабораторията взеха всичко, което не е фабрично запечатано.
— Искате ли бира? — Никой не отговори, затова си взех една, отворих я и отпих.
Забелязах, че към мен са отправени четири чифта очи, като че ли очакваха нещо да се случи. Хората стават странни, когато си мислят, че са в заразена среда. Изпитах безумното желание да се задавя, да се стоваря на пода и да започна да се гърча. Но не се намирах с приятели в Северен Манхатън, гаджета и пичове, които разбират от черен хумор, затова се отказах от възможността да прибавя към мрачната атмосфера известна доза комично облекчение.
— Продължи, моля те — казах на Макс.
— Обърнахме цялата къща — отвърна той — и не открихме нищо необичайно или съществено, освен че половината чекмеджета са непокътнати, даже в някои шкафове очевидно не е ровено, книгите по лавиците не са вадени. Изключително аматьорски опит за имитиране на грабеж.
— И все пак може да е бил наркоман — настоях аз, — адски изнервен, поради което да не е в състояние да се съсредоточи. Възможно е също престъпникът да е бил прекъснат или да е търсил нещо конкретно и да го е намерил.
— Възможно е — съгласи се Макс.
Всички се замислиха, което е добро прикритие за липсата на идеи.
Удивителното в това двойно убийство все пак беше, че е извършено на открито — бум-бум, право на терасата без много предисловия. Очевидно убиецът не бе искал от жертвите нищо, освен да са мъртви. Така че, да, той или е взел каквото му е трябвало от къщата, или пък Том и Джуди са носели онова, което е искал, тоест сандъка за лед. Всичко се свеждаше до изчезналия сандък за лед.
Освен това убиецът е познавал семейство Гордън и те също са го познавали. Бях убеден в това. „Здрасти, Том, здрасти, Джуди.“ Бум-бум. Те падат, сандъкът за лед пада… не, вътре има епруветки със смъртоносен вирус. „Здрасти, Том, здрасти, Джуди. Оставете този сандък на земята.“ Бум-бум. Те падат. Куршумите минават през черепите им и потъват в залива.
Пистолетът също трябваше да е бил със заглушител. Никой професионалист не би стрелял така на открито. И оръжието навярно е било автоматично, защото револверите не стават много за заглушители.
— Семейство Мърфи има ли куче? — попитах Макс.
— Не.
— Добре… Откри ли у жертвите пари, портфейли или нещо такова?
— Да. Почти еднакви портфейли с карти за самоличност за Плъм Айланд, шофьорски книжки, кредитни карти и прочее. Том имаше трийсет и седем долара в брой, а Джуди четиринайсет… И всеки имаше снимка на другия.
Понякога именно дребните неща допълват картината, правят всичко лично. Тогава трябва да си спомниш правило първо: недей да се разчувстваш — няма значение, Кори, дали става дума за прегазено дете, мила възрастна дама или за прелестната Джуди, която съвсем наскоро ти е изпекла пържола. За
