детектива от „Убийства“ няма значение коя е жертвата, важното е кой е убиецът.
— Смяташ, че никога няма да открием сандъка, нали? — каза Макс.
Кимнах.
Господин Фостър ми изложи задълбоченото си мнение:
— Ние смятаме, че жертвите са носели сандъка и убиецът или убийците са искали съдържанието му — знаете какво е било то. — Той прибави:
— Според мен семейство Гордън са искали да продадат въпросното съдържание и преговорите не са протекли според очакванията им.
Огледах събралите се край кухненския шкаф. Трудно е да разчетеш лицата на хора, чиято работа е да четат лицата на другите. И все пак имах чувството, че думите на Джордж Фостър се приемат от всички.
Ако тези хора наистина бяха прави, първо, Том и Джуди наистина бяха тъпи — да не се сетят, че всеки, който иска да се сдобие с достатъчно вируси и бактерии, за да убие безброй хора, не би се поколебал да убие самите тях. И второ, че и двамата са били абсолютно безразлични към последствията от продажбата на смърт срещу злато. Онова, което със сигурност знаех за тях, беше, че не бяха били нито глупави, нито безсърдечни.
Трябваше да приема, че убиецът също не е бил глупак, и се чудех дали е знаел, или е можел да разбере, че съдържанието на сандъка е било такова, каквото е смятал. Откъде би могъл да е сигурен? „Здрасти, Том, здрасти, Джуди. Взехте ли вируса? Добре.“ Бум-бум.
Да? Не? Разигравах различни сценарии с и без сандъка за лед, с и без човека или хората, които семейство Гордън трябва да бяха познавали, и така нататък. Освен това, как този човек или тези хора бяха стигнали до къщата на жертвите? С лодка? С кола?
— Някакви автомобили? — попитах Макс.
— Никой от онези, които разпитахме, не е видял чужд автомобил — отвърна той. — Двете коли на семейство Гордън са си в гаража. Хората от лабораторията ще ги откарат утре заедно с яхтата.
Госпожа Пенроуз за първи път се обърна директно към мен.
— Възможно е убиецът или убийците да са пристигнали слодка. Аз лично смятам така.
— Също така е възможно, Елизабет — възразих аз, — убиецът или убийците да са пристигнали с една от колите на жертвите, която да са били заели. Сигурен съм, че са се познавали.
Тя ме изгледа, после малко рязко каза:
— Според мен е било лодка, детектив Кори.
— Убиецът може да е дошъл пеш, с велосипед или с мотоциклет — подхвърлих аз. И продължих:
— Възможно е да е доплувал или да са го оставили с кола. Може да е пристигнал със сърф или с делтапланер. Възможно е убийците да са Едгар Мърфи и съпругата му.
Тя заби поглед в мен и ясно видях, че съм я вбесил. Познавам този поглед. Бил съм женен.
Макс прекъсна дискусията ни.
— Има и нещо странно, Джон. Според хората от охраната на Плъм Айланд семейство Гордън са напуснали работа по обяд, качили са се на яхтата и са отплавали.
В тишината можеше да се чуе бръмченето на хладилника.
— Една от възможностите, които ми идват наум, е, че са били скрили онова, което са искали да продадат, в някое заливче на Плъм Айланд, отишли са с яхтата там и са взели стоката. Или пък може просто да са излезли от лабораторията със сандъка, да са го качили на борда и да са отплавали. И в двата случая после са се срещнали с клиентите си в залива и са им дали сандъка с епруветките в открито море, така че, когато са се върнали тук, сандъкът не е бил при тях, но са носели парите. Тук са се натъкнали на убиеца и след като ги застрелял, той си е прибрал парите.
Всички се замислихме над този сценарий. Разбира се, ако сделката е станала в открито море, човек трябва да се зачуди защо убийството не е било извършено пак там. Когато детективите говорят за съвършеното убийство, те посочват убийството в открито море — малко или абсолютно никакви следи, обикновено никакъв шум, никакви свидетели и най-често никакъв труп. Ако е извършено както трябва, никой не може да го различи от инцидент.
Логично е професионалистите, които току-що са получили смъртоносен бацил, да не привлекат вниманието, като убият двама учени от Плъм Айланд на собствената им задна тераса. И все пак се предполагаше, че е трябвало да изглежда като че ли семейство Гордън е изненадало крадец. Но който и да го беше инсценирал, не бе много убедителен. Цялото изпълнение изглеждаше аматьорско или може би го бяха извършили чужденци, които не са гледали достатъчно американски детективски филми.
Ами онези пет и половина часа между отплаването на Том и Джуди от Плъм Айланд и пристигането им вкъщи? Къде бяха ходили?
— Това като че ли е всичко, което ни е известно до този момент, Джон — каза Макс. — Утре ще получим докладите от лабораторията. Трябва да разговаряме и с някои хора. Имаш ли предвид някого, когото да разпитаме? Приятели на жертвите?
— Не познавам приятелите им и доколкото ми е известно, не са имали врагове. — После се обърнах към господин Наш. — Междувременно, искам да разговарям с хората от Плъм Айланд.
— Възможно е да разговаряте с някои от хората, които работят там — отвърна той. — Но в интерес на националната сигурност трябва да присъствам на всички разпити.
— Това е разследване на убийство, спомняте ли си? — попитах с възможно най-гадния си нюйоркски тон. — Не ми излизайте с тези тъпотии.
В кухнята стана малко хладновато. Искам да кажа, че от време на време съм работил с момчетата от ФБР и Управлението за контрол на наркотиците и че те са си съвсем нормални — те са ченгета. Тези шпиони обаче, като Наш, са истинска досада. Той дори не каза дали е от ЦРУ, военното разузнаване, стратегическото разузнаване или от някаква друга странна инстанция. Онова, което със сигурност знаех, бе, че не е от министерството на земеделието.
Макс, който вероятно се чувстваше домакин на това събрание на самолюбия, каза:
— Нямам никакви възражения Тед Наш да присъства на разговорите и разпитите. — И погледна към Пенроуз.
Моето приятелче Бет ми хвърли бегъл поглед и се обърна към Наш, онзи, дето се чукаше с очи.
— Аз съшо не възразявам.
— На всяка среща, разговор, разпит или работно съвещание, на което присъства Тед, ще присъства и ФБР — отбеляза Джордж Фостър.
Наистина започвах да побеснявам и се чудех дали Макс ще ми запуши устата.
— Моите интереси се отнасят до вътрешния тероризъм — продължи логичният господин Фостър. — Тед Наш се занимава с международния шпионаж. — Той погледна към мен, Макс и Пенроуз и продължи:
— Вие разследвате убийство според законите на щата Ню Йорк. Ще бъде чудесно, ако не си пречим взаимно. Аз няма да се правя на детектив, ако и вие не се правите на защитници на свободата. Честно? Логично? Приемливо? Абсолютно.
Погледнах Наш и директно го попитах:
— За кого работите?
— Засега нямам право да ви кажа — заяви той. — Но не работя за министерството на земеделието.
— Заблудихте ме — саркастично отвърнах аз. — Адски сте хитри, момчета.
— Детектив Кори — попита Пенроуз, — можем ли да разменим няколко думи навън?
Не й обърнах внимание и продължих да притискам господин Наш. Трябваше да отбележа седем точки преднина и знаех как да го постигна.
— Бихме искали да отидем на Плъм Айланд още тази нощ.
Той ме погледна изненадано.
— Тази нощ ли? Няма никакви фериботи…
— Нямам нужда от държавен ферибот. Ще вземем полицейския катер на Макс.
— Невъзможно — отсече Наш.
— Защо?
— Островът е забранена зона.
— Това е разследване на убийство — припомних му аз. — Нима току-що не се съгласихме, че началникът Максуел, детектив Пенроуз и аз разследваме убийство?
