надничаща иззад гърба ми. Насочи пистолета към мен. — Разкарай тая карабина. Просто я пусни на пода.
Наклоних се наляво, за да може ремъкът да се плъзне по рамото и ръката ми, докато се мъчех да измисля как да успея да сграбча карабината, да сваля предпазителя, да се прицеля от бедро и да произведа точен изстрел.
Господин Наш явно се ядоса от бавната ми реакция.
— Не си прави труда. Просто си умри — каза и насочи глока към гърдите ми. — Просто да знаеш, използвах някои връзки, за да те пратят тук и да те пречукат вместо горкия Хари Мюлер, с когото ще се видите след около три секунди. А освен това — той кимна към Кейт —
Чух силен гърмеж, но не видях огъня от дулото. Пистолетът на Наш полетя във въздуха. Или така поне изглеждаше. Тялото му полетя назад, сякаш бе получил ритник в гърдите, и се стовари върху стената до Лутър…
Кейт доизпразни колта на Карл в тялото на Тед Наш. То се разтрисаше всеки път, когато в него се забиваше поредният куршум.
Гледах я как изстреля последните три патрона. В начина й на действие нямаше нищо истерично или безумно. Държеше автоматичния пистолет с две ръце, с правилен захват, с леко присвити колене и изпънати ръце. Прицелване, дърпане на спусъка, огън, вдишване, задържане, дърпане на спусъка и тъй нататък. Докато пълнителят не се изпразни.
Отидох до нея дай взема пистолета, но тя го захвърли настрани.
— Благодаря — казах.
Тя продължаваше да гледа тялото на Наш, цялата в кръв и мозък от раната в главата.
— Не съм
Хм, трябва да запомня да не споменавам пред нея тази дума, когато се караме.
52
Намерих стационарен телефон и се обадих на майор Шефър. Оказа се, че няма абсолютно никаква представа къде сме и какво става. Дадох му крайно редактиран и съкратен инструктаж, в който споменах убийство и осакатяване и поисках войници, линейка, следователи и него самия.
Двамата с Кейт, въоръжени с напълно заредената Мl6 на Лутър и за щастие също така пълния глок на Наш, направихме оглед на останалите помещения в подземното жилище, което определено би трябвало да фигурира в „Най-добрите домове и бомбоубежища“.
Открихме брезентовия чувал с нещата ни и се приведохме в нормален вид.
Няма нищо интересно или поучително в това да си безпомощен затворник, особено ако тъмничарите ти са ненормалници със склонност към убийства. Така и не успях да разбера онзи Стокхолмски синдром, при който заложникът започва да се идентифицира със собствения си похитител и е склонен да вярва на кретениите, които му се наливат в главата като извинение за ситуацията.
От време на време обаче може да се случи действията или думите на психопата наистина да отговарят на убежденията на жертвата, или поне на някои мисли, спотайващи се в тъмните кътчета на ума й.
Но достатъчно по тая тема.
Намерихме бара на Мадокс — оказа се умален вариант на бара горе. Кейт измъкна една бутилка „Дом Периньон“ реколта 1978, гръмна я и си наля цяла водна чаша.
Намерих няколко топли бутилки бира „Карлщат“, която явно не става по-добра с годините — всъщност от осемдесет и четвърта до днес бе успяла леко да помътнее. Въпреки това ми дойде идеално.
По отношение на господин Тед Наш, това бе неговото второ и, надявам се, последно завръщане от оня свят. Всъщност се почувствах малко глупаво, докато проверявах, че няма пулс, и Кейт ме попита какво по дяволите правя. Исках обаче да съм си сигурен.
Пак по отношение на Тед Наш, за по-малко от три минути беше успял напълно да ме изкара от нерви. Първо, не съм тъпак, Тед, а жена ми не е кучка. Колкото до другото… е, случва се. Дори Кейт може да сбърка с мъжете. Сигурен съм, че не всичките й гаджета са се казвали Джон Кори.
Тя явно бе успяла да прочете мислите ми, тъй като довърши втората чаша шампанско и каза:
— Не е имало такова нещо. Лъжеше.
Е, не можех да питам Тед, така че се примирих и казах:
— От ЦРУ са си лъжци.
— Повярвай ми.
Глокът на Тед все още беше у нея.
— Вярвам ти, скъпа.
Адвокатът и агентът на ФБР у Кейт се събудиха.
— Мога да обясня първия и втория изстрел като самозащита. Но не и останалите шест куршума.
— Можеш да кажеш, че Тед те е издразнил, че не си в състояние да го уцелиш осем поредни пъти — предложих. — Всъщност с удоволствие бих опрал пешкира — или приел овациите — за убиването му.
— Благодаря но… все ще се оправя някак.
Върнахме се в стаята с предавателя, за да проверим охранителните монитори. Хората на Шефър вече пристигаха. Имаше и линейка. Всички се нареждаха на опашка по пътя оттатък оградата.
Странно, но порталът не се отвори и водещата кола го разби.
Двама униформени полицаи влязоха в караулната и след секунди влязоха и двама души с носилка, изнесоха нечие тяло и го качиха в линейката.
— Дерек — казах.
— Дерек ли? — попита Кейт. — Защо?
— Мадокс се е нуждаел от него, за да оправи кашата горе и да се отърве от микробуса на Руди. Не е искал обаче да започне да приказва за това или за случилото се в скривалището… така че е наредил на някого да му види сметката.
— Бейн Мадокс май е помислил за всичко — отбеляза Кейт.
— Не чак за всичко.
Изчакахме още петнадесет минути, за да сме сигурни, че горе командват подходящите хора, след което отидохме до спиралното стълбище, намерихме ключа за издигане на масата за карти и се качихме в игралното помещение. Тук поне въздухът бе свеж.
Показахме документите си и ни запрехвърляха от един полицай на друг, докато не се озовахме в голямата зала, където майор Шефър бе установил командния си център с радио и неколцина полицаи. Кайзер Вилхелм спеше и пърдеше до камината.
— Какво става тук? — бе първият въпрос ни Шефър.
— Случаят с убийството на Хари Мюлер е разрешен — отвърнах. — Убили са го Бейн Мадокс и икономът Карл.
— Така ли? Къде е Мадокс?
— В противоатомното скривалище.
— Претърсихме цялото мазе.
Обясних как да намерят бомбоубежището и добавих:
— Долу има три трупа и един тежко ранен.
— Кои са мъртвите?
— Мадокс, Карл и някакъв друг тип.
— Мадокс е мъртъв? Как умря?
— Наредете на следователите да слязат долу и да си почват работата — отвърнах уклончиво. — А и раненият се нуждае от спешна помощ.
Шефър вдигна радиотелефона си и даде съответните заповеди.
— Трябва също да обезоръжите и задържите охраната — посъветвах го.
— Вече са обезоръжени и затворени под стража в казармата си.
— Добре.
— Какво е обвинението срещу тях?
