Забелязах, че Хари Мюлер разчиства бюрото си и прибира по-деликатните материали, за да не могат чистачите — мюсюлмани и други — да ги ксерокопират и пратят в Пясъчната родина.
— Остават двадесет и една минути до камбаната — подметнах му.
Той вдигна очи към мен.
— Трябва да взема това-онова от Техническия отдел.
— Защо?
— Нали ти казах. Ще държа под око Къстър Хил Клуб.
— Аз пък си помислих, че си сред поканените.
— Не, от натрапниците съм.
— Как попадна на това?
— Не зная. А и смея ли да питам? Имам каравана, рибарски ботуши и шаяка с наушници. Значи ставам.
— Правилно.
Както вече споменах, Хари Мюлер е бивше ченге от НЙПУ, пенсиониран след двадесетгодишен стаж — последните от въпросните години в Разузнавателния отдел. Сега бе нает от федералните да души и дебне, за да могат костюмарите, както наричаме хората от ФБР, да вършат умствената работа.
— Какво им е толкова важното на тия десни типове? — попитах го. — Мислех си, че си от нас.
„Нас“ означаваше Близкоизточния отдел, което в наше време означава около 90 от персонала на ФКТС.
— Не зная — отвърна Хари. — А и смея ли да питам? Просто трябва да им направя няколко снимки, а не да ходя на църква с тях.
— Прочете ли имейлите от Уолш и Парези?
— Да.
— Как мислиш, към война ли отиват нещата?
— Уф… чакай да помисля.
— Възможно ли е тази дясна група да има нещо общо с иракчаните или УБЛ?
— Не зная. — Хари си погледна часовника. — Трябва да стигна до Техническия отдел, преди да са се омели.
— Имаш време — казах. — Сам ли отиваш?
— Да. Няма проблем. Просто кротко наблюдение. — Хари ме погледна в очите. — Между нас да си остане, Уолш обясни, че това е колкото да се унищожат малко дървета и да се напълнят папките. Нали се сещаш, не бива да търчим само след арабските задници. Трябва да наглеждаме и местните групички като неонацисти, военизираните организации, отцепници и всякакви други такива. Създаваме си имидж пред медиите и Конгреса, ако изобщо стане дума за това. Нали? Правили сме го и преди единайсети септември. Помниш ли?
— Прав си.
— Трябва да тръгвам. Е, ще се видим в понеделник. Първата ми работа ще е да се срещна с Уолш.
— Да не би да работи в понеделник?
— Ами, не ме е канил у тях на бира, така че вероятно ще е тук.
— Ясно. До понеделник.
Хари си тръгна.
Думите му за пълненето на папките нещо не ми се връзваха. Да не говорим, че за типове като онези си имаме и Отдел за вътрешен тероризъм. Освен това дебненето на богати десни типове с клуб в провинцията изглеждаше малко странно. Странно бе, че и Том Уолш ще идва на работа в празничен ден само за да чуе доклада на Хари за някаква рутинна задача.
Все си тикам носа в чуждите работи поради което съм и велик детектив, така че отидох до отделения компютър с достъп до интернет и направих справка в Гугъл за Къстър Хил Клуб.
Не получих никакви резултати, така че опитах само с Къстър Хил. Броячът показа повече от 400 000 попадения и шаренията на първата страница — курсове по голф, ресторанти и няколко исторически справки за Южна Дакота, свързани с проблема на генерал Джордж Армстронг Къстър при Литъл Бигхорн — показваше, че нито един от отговорите не е свързан с моя въпрос. Въпреки това прекарах десетина минути в прехвърляне на страници, но така и не открих споменаване на щата Ню Йорк в тях.
Върнах се на бюрото си, където можех да използвам паролата си, за да получа достъп до файловете на САД — Системата на автоматизирани досиета, еквивалент на Гугъл във ФБР.
Къстър Хил Клуб се появи, но очевидно не ми бе нужно да зная каквото и да било за него — под заглавието се мъдреха редове от хиксове. Обикновено дори от поверителните файлове все може да се научи по нещо, като например датата на последно отваряне, кой е имал достъп до файла или поне нивото му на секретност. Този файл обаче се състоеше само от кръстчета.
Така единственото, което успях да направя, бе да уведомя копоите от сигурността, че съм се ровил в класифициран файл, който няма нищо общо с конкретната ми работа — с други думи, иракчаните. Реших да им завъртя още малко главите и въведох „Иракски Клуб Кемъл, Оръжия за масово поразяване“.
Никакви резултати.
Изключих компютъра, проверих чекмеджетата на бюрото си, грабнах си якето и тръгнах към Кейт.
Бяхме се запознали, докато работехме върху споменатия вече Асад Халил — противно лайно, дошло в Америка да избие сума народ. Беше го направил, после се опита да убие мен и Кейт, а накрая се измъкна. Случаят не бе от най-успешните ми, но пък за сметка на това ни събра с Кейт, така че ако го видя отново, ще му благодаря, след което ще му надупча червата и ще гледам как умира бавно и мъчително.
— Да те почерпя едно? — предложих на жена си. Кейт вдигна очи и се усмихна.
— Много мило — отвърна и отново насочи вниманието си към компютъра.
Кейт Мейфийлд е момиче от Средния запад, прехвърлено в Ню Йорк от Вашингтон и отначало нещастно от новата си работа, а сега направо обезумяло от радост, че живее в най-чудесния град на Земята с най- чудесния мъж във вселената.
— Защо ще се махаш за уикенда? — попитах я.
— Защото това място ме подлудява. Чудесните градове са способни на подобно нещо.
— Върху какво работиш? — попитах.
— Опитвам се да намеря квартира в Норт Форк.
— Сигурно всички са заети за уикенда. А и не забравяй, че в понеделник съм на работа.
— Как бих могла да забравя? Цяла седмица се оплакваш.
— Никога не се оплаквам.
Незнайно защо тя реши, че това е смешно.
Заразглеждах лицето й на светлината на монитора. Беше прекрасна като в деня преди почти три години, когато я срещнах за първи път. Обикновено жените, с които се захващам, се състаряват бързо. Първата ми съпруга Робин твърдеше, че едногодишният ни брак й се сторил цяло десетилетие.
— Ще те чакам в „При Еко“ — казах.
— Не се зареждай догоре.
Прекосих разделената на кубчета ферма, която вече бе опустяла, и излязох във фоайето с асансьорите, където се бяха изсипали колегите.
Побъбрих с неколцина, после видях Хари и тръгнах към него. Носеше голям метален куфар, в който вероятно се пазеха камери и обективи.
— Ела да те черпя едно — казах му.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам колкото се може по-скоро.
— Ще пътуваш нощем?
— Да. Трябва да съм на линия по изгрев слънце. Ще има някакво събиране и трябва да фотографирам номерата на колите и физиономиите на пристигащите.
— Прилича ми на следенето по време на сватби и погребения.
— Да. Същата гадост.
Натъпкахме се в асансьора и поехме надолу.
— Къде е Кейт? — попита Хари.
— Идва. Как е Лори? — Хари беше разведен, но това не го бе направило отшелник.
