— Къде се дянаха тогава твоето семейство и къде се изпокриха твоите приятели? — попита той саркастично. — Загубих още един ден да издирвам къде си живяла досега, но без никакъв успех. Никой не признава, че те е познавал някога. По дяволите! — извика той и прокара длани през косата си. — Що за хора са тези англичани, които с лека ръка отписват дете като теб?
Може би беше преуморена, не беше спала добре през последната нощ и беше прекарала напрегнат ден. Очите й се напълниха със сълзи. Беше толкова ядосана през последните два дни, че въобще не й остана време да размисли върху чувствата си.
Преди да каже нещо, Травис я притегли в прегръдките си. Тя го отблъсна и понечи да протестира.
— Остави ме на мира — прошепна едвам, докато се опитваше да се откопчи от обятията му. Той я притискаше здраво към гърдите си, докато тя зарови лице в рамото му и се разхлипа безпомощно.
Травис я взе на ръце, седна с нея в едно кресло и я залюля като малко дете.
— Изплачи си мъката, малка моя — каза той нежно. — Ако някой има право да плаче, то аз мисля, че това си ти.
Тя се вкопчи като удавник в него, в този чужденец, който я обичаше и сега се грижеше за нея, защото хората, които трябваше да полагат грижи за нея, отричаха нейното съществуване. При тази мисъл сълзите й потекоха още по-обилно.
Когато плачът й стихна, Травис погали влажните й коси.
— Не искаш ли да ми кажеш защо си толкова нещастна?
— Защото съм пленница! — изрече тя на един дъх колкото може по-енергично и вдигна глава от рамото му.
Травис продължи да гали косите й и когато отново заговори, гласът му издаваше съчувствие и безгранично търпение.
— Струва ми се, че си била пленница преди да се запозная с теб. Иначе нямаше да те изхвърлят на улицата като купчина смет.
— Смет! — сопна се тя. — Как, смеете да ме наричате така?
Травис я погледна объркано и после се усмихна.
— Аз не казах, че ти си купчина смет. Казах, че някой се е отнасял така с теб. Не мога да разбера само защо толкова искаш да се върнеш при някого, за когото не си нищо друго, освен купчина смет.
— Аз… аз… нямам… никого… — каза тя със заекване, и сълзите й отново потекоха. Той също умееше да се изразява драстично.
— Все пак не е толкова страшно човек да остане сираче — продължи той. — И аз съм отраснал като кръгъл сирак. Може би затова сме лика-прилика.
Рийган вдигна очи към него и реши, че според представите й този мъж не приличаше на никого. Несъмнено той често е отвличал млади момичета от улицата и ги е държал в плен, макар че го оспорваше.
— Не вярвам, че ще ми хареса онова, което сега си мислиш — предупреди я той. — Не давам никой да ми отнема онова, което ми принадлежи.
— Което ви принадлежи! — повтори Рийган несдържано. — Та аз ви познавам толкова малко!
Той се усмихна, преди да наведе уста към устните й и я целуна с такава нежност и копнеж, че Рийган неволно скръсти ръце около врата му.
— Познаваш ме достатъчно добре — каза той с пресипнал глас. — И кога най-сетне ще осъзнаеш, че наистина ми принадлежиш?
— Аз не ти принадлежа! Аз съм… — Гласът й секна, когато той започна да я целува нежно по вратлето. Рийган въздъхна и наклони глава.
— Ти си една съблазнителка — каза той през смях — и объркваш целия ми работен график. — Енергично я свали от скута си. — С такова удоволствие щях да остана при теб, но трябва да довърша още няколко сделки и се боя, че ще ми отнемат по-голямата част от вечерта. Знаеш ли всъщност, че вдругиден вече излизаме в открито море?
Тя стоеше с наведена глава и мълчеше. Изглеждаше като глупачка в собствените си очи, беше реагирала с такава страст на ласките му. Вдругиден, помисли си тя. В такъв случай не й оставаше много време, ако искаше да се изтръгне от властта, която имаше над нея.
— Няма ли да ме целунеш на раздяла? — каза Травис шеговито на вратата. — За да ме топли там отвън?
Тя грабна обувката си от пода и я хвърли към Травис, но този път той се наведе навреме. Със смях затвори вратата подире си и тръгна по стълбището надолу.
Тази нощ Рийган беше твърде уморена, за да размишлява, и скоро заспа.
Събуди я приглушена тупурдия. Това можеше да бъде само Травис, който сновеше на пръсти из стаята. Престори се, че спи, дори когато се наведе над нея и я целуна по бузата. Сетне изглежда отново излезе от стаята и тя наостри уши да долови вече познатия й шум от ключа в ключалката. Когато той не щракна, тя седна напрегнато в леглото. Разтърка два пъти очите си, преди да установи с изненада, че вратата зееше отворена.
Нямаше никакво време за губене: скочи като пружина от леглото, надяна кадифената рокля през главата си, грабна обувките. За да не вдига наистина никакъв шум, разтвори вратата още по-широко с гръб, напусна стаята и заслиза по стълбището. Познаваше само тази стая и сега установи с изненада, че тя се намира на върха на тясно стръмно стълбище, и ако се съдеше по долитащата гълчава отдолу, до нея можеше да се стигне от кухнята. Обърна глава и забеляза близо до най-долното стъпало обут във висок ботуш крак, който сигурно принадлежеше на Травис. Когато вече губеше надежда, тя дочу лудо чаткане на копита, трополене на файтон и глас, който зовеше за помощ. С радост видя как Травис излетя като куршум навън през една врата.
Само за секунди Рийган се спусна по стълбището, после изтича на пръсти през почти безлюдната кухня. Малкото на брой персонал се тълпеше пред прозореца, за да гледа какво става вън. Накрая тя се озова на улицата, огряна от ярка слънчева светлина.
Нямаше време дори да си обуе обувките, защото не се съмняваше, че Травис твърде скоро щеше да открие бягството й. Сега най-важното беше да се отдалечи колкото може повече от странноприемницата, ако искаше да се отскубне от това място. Въпреки добрите й намерения ходилата й се израниха толкова бързо, че дълго нямаше да издържи така, а и хората започнаха да я забелязват. Закуцука за миг, после откри тъмна уличка между две сгради и се шмугна там, като се сниши между няколко вонящи дървени сандъци с риба. За сетен път си каза, че трябва да премисли спокойно всичко, защото знаеше, че без разумен план никога нямаше да си възвърне свободата.
Седна на един от дървените сандъци, обу си обувките и завърза ремъците около кокалчетата си. Сърцето й туптеше лудо, трябваше да се успокои малко и да премисли своите възможности. Нуждаеше се от убежище, от място, където да се скрие, докато намери работа. Налагаше се да се крие, докато този американец напусне страната.
Толкова се беше вглъбила в мислите си, че не обръщаше внимание на виковете, които долитаха от улицата, докато не забеляза Травис. Минаха секунди, преди да се досети, че той не я виждаше, а само даваше с висок глас указания на хората по улицата. Сви се на кълбо, клекна между сандъците и се замоли да не я види.
Когато Травис наново се обърна и изтича надолу по улицата, тя не помръдна от мястото си, защото някакси усещаше, че този мъж не се предава толкова лесно. Не, Травис Станфорд беше прекалено убеден в правилността на постъпките си и въобще не се вслушваше в мнението на околните. Ако държеше в плен един човек, то със сигурност нямаше да го остави да избяга без съпротива.
Тя продължи да седи скована в своето неудобно положение и се помъчи да измисли печеливша стратегия. Най-напред трябваше да се махне от пристанището, а това означаваше, че постоянно трябва да върви с гръб към морето. Поуспокоена, мислеше, че това все пак няма да е трудно, и беше убедена, че с това решаваше половината от проблемите си. Другата половина се състояха в това, къде щеше да отиде като напусне пристанищния квартал. Ако намереше пътя към Уистън Мейнър, навярно старата й камериерка щеше да й помогне.
Часовете се нижеха, слънцето грееше все още отвисоко и гласовете на улицата не стихваха. Напрегна
