на кораба?
— Отразява ми се. Наистина!
— Случва се — каза Сара и надникна отново в скрина. — Травис не е преувеличил: това е действително работа за месеци. Мислите ли, че другият скрин е също толкова пълен?
Рийган погледна към другия скрин и каза с едва чут глас:
— Боя се, че да.
— Вие се боите! — повтори Сара през смях и извади една кожена чанта, която лежеше до платовете. Изсипа чантата върху скута си: цяла дузина скици се разпиляха на пода, а на всеки лист се намираха по четири проекта за дрехи, изпълнени с водни бои. — Това ли са моделите, които си избрахте?
Когато Рийган взе скиците, тя кимна и се усмихна леко. Бяха чудесни модели, а проектите сами по себе си изглеждаха като произведения на изкуството.
Когато двете прегледаха по-внимателно съдържанието на скрина, те установиха, че всяка рокля и всяко манто бяха вече скроени и в платовете беше завито всичко, което, допълнително принадлежеше към тях.
— В такъв случай трябва само да шия и да изпълнявам — каза Сара ухилена, събра скиците и принадлежащия към тях материал и напусна кабината така ненадейно, както беше престъпила прага й.
Рийган отново седна на пейката до прозореца, изгубила нишката на мислите си. Докато седеше така, вперила поглед в стените на каютата, се питаше какви ли изненади още й крои бъдещето. Щеше й се Фаръл да знае, че в този момент се намира в кораб, който щеше да я откара в Америка, и по време на плаването щяха да ушият за нея гардероб, на който би завидяла дори принцеса.
После до съзнанието й постепенно стигнаха шумовете на нейното обкръжение. От детството й насам бе живяла в ограничено пространство, в един измислен свят. Изведнъж й хрумна, че вратата на каютата въобще не беше заключена, можеше да изкачи само едно стълбище и вече щеше да бъде на палубата на реално съществуващ кораб.
Пое си дълбоко дъх и й се стори, че прилича на птица, пусната от кафез. Излезе от каютата и за миг спря в тъмния коридор, в подножието на стълбището. До нея се отвори още една врата и тя потръпна стъписано.
— Пардон — чу любезен мъжки глас. — Не подозирах, че някой стои пред каютата ми. — Рийган не отвърна и гласът продължи. — Може би следваше най-напред да се представя, очевидно сме съседи. Или ще бъде по-коректно да предоставим на капитана да ни запознае?
Обстоятелството, че един мъж се държи коректно, беше за Рийган след досегашните й преживявания с мъжкия пол нещо като откритие.
— Ние сме съседи — каза тя усмихната. — И може би затова по изключение може да минем без формалности.
— Ако ми позволите, аз съм Дейвид Уейнрайт.
— А пък аз се казвам Рийган Алена… Станфорд — представи се тя с намерение да забули истинското си отношение към Травис.
След като беше излязъл и подал възпитано ръката си, Дейвид Уейнрайт попита дали може да я придружи до горната палуба.
— Мисля, че ще продължат да товарят кораба. Ще бъде весело да наблюдаваме американците как общуват помежду си, макар че и аз като останалите сегиз-тогиз имам трудности с техния диалект.
Слънцето грееше ослепително силно върху палубата и Рийган се почувства заразена от всеобщата възбуда, гледайки как мъжете делово сноват насам-натам. За да не пречат на хората по пътя, по който се качваха в кораба, те се изкачиха по едно стълбище до задната корабна палуба. Отгоре виждаха не само целия кораб като на длан, но и шетнята на съседния кей. Най-напред обаче Рийган разгледа отблизо своя придружител.
Той беше дребничък, миловиден, имаше безизразно лице и светла като слама коса. Носеше костюм от добър вълнен плат, безупречно бяла вратовръзка и меки кожени чехли. Спадаше към оня сорт джентълмени, с които беше свикнала още от детството: с ръце, които сякаш бяха създадени да се плъзгат върху клавишите на пиано, или небрежно да въртят дръжката на чаша с бренди между върховете на пръстите си. И докато разглеждаше дългите, изящни ръце на Уейнрайт, й се натрапи тягостното сравнение с грубите пръсти на Травис, които навярно винаги щяха да удрят по два клавиша едновременно. Наистина сегиз-тогиз им се удаваха изненадващи акорди, беше принудена да признае Рийган.
С лека усмивка в крайчеца на устните си тя се огледа за Травис, докато Дейвид Уейнрайт й разправяше защо се наложило да се отправя към толкова изостанала страна като Америка.
— Невъзможно ми е да изразя колко се радвам, че с мен ще пътува една английска дама — започна Дейвид Уейнрайт до нея. — Когато баща ми ми възложи да инспектирам имотите му в оня пущинак, косите ми настръхнаха. Какво ли не бях чувал за тази страна! А пък на оногова, когото не го плаши всичко това, му стига да види само един-единствен американец, за да получи правилна представа за тази страна. Ето ви доказателството! — извика той възмутено и посочи с длан към двама матроси, които трябваше да влачат чували до товарен люк в средата на палубата, където друг матрос ги поемаше и пренасяше под палубата. В този миг двамата просто зарязаха товарите си и се нахвърлиха един върху друг. Единият налиташе с юмруци, докато другият се навеждаше, сегиз-тогиз отвръщаше и нанесе на противника си тежък удар в носа. Веднага шурна кръв и раненият започна да се брани вече с яростни крошета.
В този миг изневиделица се появи Травис, сграбчи двамата далеч по-дребни мъже отзад за яката и ги вдигна във въздуха като зайчета. Рийган чу добре какво смяташе той за поведението им и какво щеше да им се случи, ако се повтореха подобни инциденти. После ги разтърси още веднъж здравата, сложи ги обратно върху палубата, заповяда им да си избършат кръвта и отнесе чувалите до матроса, който вече ги чакаше нетърпеливо до люка.
— Видяхте какво имам предвид — продължи Уейнрайт. — Тези американци не признават никаква дисциплина. Това е английски кораб с английски капитан, ала този… този недодялан американски момък си е наумил, че може да натрапи волята си на екипажа. Всеки капитан знае, че безпрекословно трябва да се спазва субординацията, защото иначе ще настъпи хаос. И не бива да е толкова снизходителен в този случай.
Рийган беше принудена тихомълком да се съгласи с Дейвид. Беше чувала вуйчо й често да застъпва същите възгледи. Но й се стори, че Травис разумно се справи със ситуацията. Сега вече се питаше, свъсила чело, кой от двамата е прав.
Беше толкова заета с този въпрос, че не забеляза как Травис й маха, докато Дейвид Уейнрайт не й обърна внимание с възмутен глас:
— Струва ми се, че този недодялан момък иска да привлече вниманието ви!
Рийган му помаха малко, преди да насочи погледа си в друга посока. Дано този джентълмен не получи погрешно впечатление за мен!
— Явно този момък не се задоволи с това, че го удостоихте с вниманието си — каза Дейвид до нея изумен. — Той си позволява дори да дойде тук. Може би трябва да извикам капитана!
— Не! — извика Рийган стъписано. Тя обърна отново лицето си към Травис и неволно се усмихна.
— Липсвах ли ти вече? — извика Травис засмян, вдигна я с двете си ръце във въздуха и я завъртя в кръг.
— Веднага ме пусни! — заповяда му тя с ядосан глас, което никак не подхождаше на усмивката й. — Ти вониш като… като градинар.
— Така ли? — отвърна той през смях. — Откъде всъщност знаеш как вонят градинарите?
Някой се изкашля високо зад гърба й.
Рийган се изчерви цялата. Най-сетне успя да се освободи от ръцете на Травис.
— Мога ли да ви запозная — господин Дейвид Уейнрайт, господин Травис Станфорд. — Тя погледна нагоре към Травис, сякаш трябваше да го помоли за извинение. — Травис е моят съпруг.
Травис не се стъписа от думите й, а протегна ръката си на Дейвид Уейнрайт и му каза сърдечно:
— Много се радвам, че се запознавам с вас, господин Уейнрайт. Вие сте стар познат на жена ми, нали?
Колко лесно все пак се отрони лъжата от езика й, помисли си Рийган. Той се съгласи с нея и спаси честта й. А беше примряла от страх, че ще й се изсмее.
