— Може ли да умре човек, ако поиска? Как да изляза пред очите на тези хора? — Тя погледна към Бранди с безкрайно угрижено лице. — Как можа Травис да ми причини такова нещо!
Бранди коленичи до приятелката си и я погали по косите.
— Рийган, нима не разбираш, че той просто ще направи всичко, за да те върне при себе си? Че толкова много се нуждае от теб? Изглежда още не ти е ясно колко много го е засегнало, че си го оставила. Когато те търсил, за един месец отслабнал четиридесет и пет фунта. Само един негов приятел, Клей, го разубедил да не се самоубива.
— Травис ли ти разказа всичко това?
— Не пряко. Измъквах му думите с ченгел от устата, докато разбера какво в действителност се е случило с него. Преживял е толкова много, че дори на корем ще лази пред теб, за да те върне при себе си. И ако за тази цел му потрябва помощта на целия град, няма да се спре и пред това. Може би тактиката му е малко… е, може би не е точно най-изисканата, но какво ще предпочетеш — една роза и един мъж като Фаръл, или — колко бяха станали до тази сутрин? — да, седемстотин четиридесет и две рози и Травис Станфорд?
— Но в такъв случай нима беше необходимо всичко това? — отвърна Рийган и дръпна конеца, който я беше отвел до онова предложение за женитба под писалището й.
— Няколко пъти ми се оплаква, че Травис никога не те молел за нищо, а винаги само ти заповядвал какво да правиш и как да го правиш. Ако си спомням правилно, при венчавката си казала „не“ само защото не те попитал по-рано дали искаш да се омъжиш за него. Струва ми се, че този път няма да можеш да го упрекнеш, че не те е питал по-рано. Ти също така го обвиняваше, че не разбирал нищо от ухажване. — Бранди се изправи на крака и се усмихна. — Мисля, че това ухажване ще остане в историята на Скарлет Спрингс.
В този миг самата Рийган се усмихна против волята си.
— При това исках да получа само малко шампанско и няколко рози.
С облещени очи Бранди сложи пръст върху устните на Рийган.
— Моля те, не изричай повече тези думи. Може да се случи така, че да се удавим в него.
Сега вече Рийган не можа да удържи смеха си.
— Няма ли никога да се научи да прави нещо с мярка?
— Не се надявай на противното — отговори Бранди сериозно. — С голямо удоволствие щях да бъда на твоето място и да видя къде ме стяга чепикът.
— Чепиците ми са натъпкани с бележки — отговори тя находчиво.
Бранди тръгна през смях към вратата.
— Ти по-добре събери всичките си сили. Там вън всичко живо чака напрегнато да се появиш. — Все още смееща се Бранди чу тежката въздишка на Рийган и излезе от канцеларията.
Рийган остана още малко, за да се успокои и да размисли върху думите на Бранди. Всичко, което беше свързано с Травис, беше в свръхразмери: неговото тяло, неговият дом и неговата страна. Как можеше да очаква, че като жених щеше да прибегне към други мащаби?
Грижливо извади копринената лента отново от кошчето за боклук и я сгъна старателно. Някой ден щеше да я покаже на внуците и внучките си.
Решителна, с изпънати рамене и вдигната брадичка, тя излезе от канцеларията и се запъти към хотелските стаи.
Макар че не беше неподготвена, действителността далеч надмина очакванията й. Първата особа, която съзря там, беше бабата на госпожица Елисън. Тя седеше в кресло и й се усмихваше е едната половина на лицето си. Другата беше парализирана от времето на апоплектичния удар.
— Толкова се радвам, че все пак сте дошла — каза Рийган любезно, сякаш беше поканила струпалите се на вечеринка.
— Седемстотин четиридесет и две! — извика един мъж. — И последната е от стъкло и има зад гърба си дългия път от Европа до тук!
— И как е пристигнала, без да се счупи?
— А пък аз се питам как е попаднала на тавана на плевнята ми за сено! Стълбата ми наистина се счупи преди два дни и аз още не бях намерил време да я погледна. Но там лежеше вързопът, толкова грижливо завързан, че повече нищо не можеше да се желае, и върху лентата пише дали иска да се омъжи за него.
Един мъж стоеше до стената зад тезгяха, рисуваше дълга извита нагоре роза върху ламперията и до нея таблица с числа: 05 часа — 1 роза; 05 часа 30 — 2 рози чак до долу с 38 рози в 23 часа 30. После нарисува и стъклената роза в полунощ и пресметна сумата под черта. Рийган не пожела да попита кой беше възложил на художника тази творба или му беше разрешил да я изпълни на стената зад тезгяха — тя самата беше прекалено много заета с това да се брани от любопитните гости.
— Рийган, вярно ли е, че този мъж е бащата на Дженифър, но вие не сте омъжена за него?
— Тогава, когато Дженифър се роди, ние бяхме женени — опита се Рийган да обясни обърканото състояние на нещата. — Тогава обаче при моята венчавка аз не бях още пълнолетна и…
Друг мъж й отне думата с въпроса си:
— Вярно ли е, че на този мъж уж принадлежала половината Вирджиния?
— Не е съвсем така, само третината. — Сарказмът не успя да приглуши всеобщото любопитство.
— Рийган, не ми харесва това, че този човек оставя бележки в сейфа ми. Съхранявам там поверителни документи, а личността на един адвокат и клиентите му е неприкосновена.
Така продължи с часове, докато усмивката на Рийган се стопи и се превърна в застинала маска. Раздвижи я едва един слаб, боязлив глас:
— Мами!
Тя погледна надолу и съзря дъщеря си, която вдигаше малкото си лице към нея. Явно нещо я потискаше.
— Ела при мен, Дженифър — каза тя, вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе в кухнята. — Хайде да видим дали Бранди ще ни увие нещо за ядене. После ще си направим пикник.
Час по-късно Рийган и малката й дъщеря седяха сами на брега на малка рекичка северно от Скарлет Спрингс. Почти бяха опразнили цяла кошница със студено печено пилешко и сладкиши с череши.
— Защо татко не иска да се върне в къщи? — попита Дженифър. — И защо всички получават писма от него, само аз не?
Едва сега Рийган осъзна, че дъщеря й беше отмината от потопа бележки и рози. Действително не беше намерила нито една бележка с предложение за женитба в стаята на Дженифър.
Тя притегли дъщеря си върху скута си.
— Той хвърли толкова усилия да се ожени за мен, защото знае, че ще отидеш при него, ако стана негова жена. Това е причината.
— Татко не иска ли да се ожени и за мен?
— Иска да живееш при него. И съм убедена, че поне половината от розите бяха предназначени за теб, за да те помоли да се преместиш при него.
— Иска ми се да прати и на мен рози. Тими Уотс твърди, че татко искал само теб и аз съм щяла да остана при Бранди, ако заминеш.
— Как смее да твърди такива отвратителни неща! Това е нагла лъжа! Твоят татко те обича много. Не ти ли каза, че ти е купил пони и построил хралупа? И е направил тези неща, преди да те познава. Какво ли няма да направи за теб, откакто знае какво съкровище има.
— Мислиш ли, че ще поиска и моята ръка?
Рийган не знаеше какво да отговори на този въпрос.
— Ако иска ръката ми, то това важи едновременно и за теб. Той ще се ожени за нас двете.
С въздишка Дженифър се облегна на майка си.
— Ще ми се татко да дойде в къщи. Ще ми се никога да не заминава никъде. И да ми прати рози и да ми пише писма.
Рийган люлееше дъщеря си върху скута, галеше я по косите и едва сега забеляза колко е тъжна Дженифър. Травис щеше много да се упреква, ако знаеше колко страда дъщеря му от това, че беше пренебрегната при ухажването. Може би щеше да компенсира утре пропуска на Травис. Може би щеше да
