Той започна да я придърпва към себе си. Ръката на Уесли се стовари на рамото му:
— Това е моята съпруга, Старк. Ако искаш да запазиш красивото си лице, остави я!
Лея застана между двамата, за да предотврати нов сблъсък.
— Джъстин, законно той е мой съпруг и има правото да променя решенията си колкото често иска. Днес той ме желае, а утре може би отново ще бъда свободна.
— Лея! — предупреди Уес.
— Съжалявам, Джъстин. Бих искала да бях достатъчно смела, за да ти го кажа преди това да се случи. Но се страхувах… — Тя погледна към земята, неспособна да продължи.
— Разбирам, Лея — каза Джъстин. — Аз обвинявам него. Ти не заслужаваш такава жена, Станфорд.
С чувство за собственост Уесли постави ръка на рамото на Лея:
— Заслужавам или не, тя е моя и аз ще я задържа.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Лея тежко пристъпваше зад Уесли. Единственият шум, който се чуваше, идваше от самата гора. Тя се оглеждаше, непрекъснато се опитваше да види какво има зад дърветата и храстите. Един звук в далечината я накара да подскочи. Уесли вървеше пред нея без да обръща внимание на уплашените й викове.
Сутринта той откликваше на всеки неин писък, усмихваше се самодоволно и продължаваше. Лея се зарече да не издава страха си, но не можеше да се сдържа. Никога досега не се беше отдалечавала толкова много от хората. Тя бе израснала заобиколена от братя и сестри и за пръв път ги напусна, когато отиде да живее в плантацията на Уесли. А там около нея имаше много повече хора. По пътя за Кентъки винаги имаха многолюдна компания.
Сега за пръв път в живота си тя беше сама. Уесли изобщо не зачиташе присъствието й. Много рано тази сутрин бяха приготвили багажа.
— Кои коне ще вземете? — попита Хамънд.
— Там, където отиваме, кон не може да достигне.
Уесли преметна една торба на раменете си.
Без да се обади и без дори да го погледне, тя взе една по-малка торба. Заричаше се да не показва страха си.
Кимбърли стоеше до Джон. Беше необичайно човек да я види станала толкова рано сутрин. Обикновено оставаше в леглото, докато се приготви закуската. Лея не беше сигурна дали Ким иска да бъде близо до Джон, или той настоява тя да е близо до него. Но тя беше прекалено заета със своите собствени проблеми, за да мисли за Кимбърли.
— Готова ли сте, госпожо Станфорд? — попита Уесли. Без да го погледне, Лея го последва.
Вече няколко часа вървяха. Лея беше изморена. Отдавна бяха оставили зад гърба си гласовете и вида на хората. Сякаш на земята съществуваха само тя и мъжът в кожени дрехи пред нея.
— Можеш ли да се изкачиш ей там? — Уес спря и посочи нагоре.
Лея погледна стръмната скала, която водеше към отвора на една пещера. Кимна рязко с глава, без да го поглежда.
— Дай ми багажа си.
— Мога да го нося — каза тя и потегли. Уесли хвана торбата и я издърпа от рамото й.
— Казах ти да ми дадеш багажа си и точно това имах предвид. Ако още един път ми се опънеш, ще те метна на гръб и ще те нося.
Все още без да го поглежда тя измъкна торбата и му я подаде. Изкачването не беше леко, особено като се има предвид дългата й пола. Но винаги, когато усетеше трудност, Уесли беше там, готов да освободи полите й, подпираше я за кръста с ръка и даже веднъж я побутна по задника.
Когато достигнаха върха, тя не му благодари. Застана на гладкия ръб на стената и занаднича в тъмния отвор на пещерата.
— Мислиш ли, че вътре има мечка?
— Може би — отговори той безучастно. Остави чувалите на земята. — Ще отида да проверя.
— Бъди… бъди внимателен — прошепна тя.
— Безпокоиш се за мен, нали? Тя срещна погледа му:
— Не искам да остана сама тук.
— Мисля, че заслужавам това — почти изсумтя той, като извади един тежък нож от калъфа, който висеше на кръста му и свещ от торбата си.
— Не трябва ли да си вземеш пушката? — попита тя ужасено.
— В тази схватка пушките са безполезни. Няма ли да ме целунеш за сбогом?
— Трябва да те възнаградя за това, че си ме довел пред мечешката бърлога вдън горите на края на света? Вътре може би има цяло семейство мечки и двамата ще умрем.
Очите му заблестяха игриво.
— Ако можех да умра, възнаграден с една целувка…
— Изчезвай — извика тя.
Лицето на Уесли стана сериозно и той изчезна в пещерата.
— По-голяма е отколкото мислех — чу се приглушено гласът му отвътре. — Има индиански рисунки по стените и останки от лагерни огньове.
Тя го чуваше как се движи. Когато отново се обади, гласът му беше още по-приглушен.
— Като че ли няма следи от мечки. Само няколко кокала. Изглежда много хора са лагерували тук.
Той мълча известно време. Лея започна да се отпуска и пристъпи към входа на пещерата. Чуваше стъпките на Уесли и отвреме-навреме виждаше пламъчето на свещта.
— Безопасно ли е? — извика тя.
— Да — извика той. — По-безопасно е от разходка в града. Всичко стана изведнъж в следващите няколко минути.
— Ъх… оооо… — изкрещя Уесли. — Бягай, Лея, скрий се!
Тя замръзна на мястото си в средата на входа.
Като светкавица проблеснаха дрехите на Уесли. Той изхвърча от пещерата. На сантиметри го следваше една голяма черна мечка. Телесата й се поклащаха при всяка тромава стъпка. Мина толкова близо до Лея, че почти я докосна. Тя усети миризмата на звяра. Беше застанала неподвижно като скалата зад нея.
Като че ли мечката не я забеляза. Цялото й внимание беше заето с Уес.
Лея можеше да движи само очите си. Наблюдаваше как Уесли тича надолу по хълма.
— Качи се на някое дърво, Лея — извика й Уесли.
„Дърво — мислеше си Лея — какво е това дърво? Как изглежда?“
Тя продължаваше да се чуди, когато чу отляво силен плясък. „Побързай, Лея“, каза си тя, но нищо не се получи. „Помръдни“, повтори си.
Когато успя да помръдне, вместо да обърне внимание на думите на Уесли, тя се затича към мястото, откъдето се чу плясъка. Спря се до едно малко, заобиколено от скали езерце. Гърдите и се надигаха. Всичко беше съвършено спокойно и тихо. Нямаше следи от Уесли и мечката. Само птиците пееха, а късното следобедно слънце огряваше наоколо. Носеше се мирис на зелена трева.
В следващия миг някой я хвана за глезена и я задърпа надолу. Инстинктивно тя започна да се бори.
— Престани — дочу гласа на Уесли. Само гласа му, него го нямаше.
Когато престана да се бори, Уес я дръпна към водата.
— Какво… — тя ахна, когато Уес постави ръка на главата й и я потопи под водата. Тя задържа дъх яростно. Видя го как се потапя в прозрачната кристална вода.
Той посочи нагоре. Над тях мечката душеше въздуха. Уес й направи знак да го последва.
Той заплува към отсрещната страна на малкото езеро. Подаде глава зад едни висящи зелени клони. Лея приближи, като се мъчеше да задържи въздуха си. Той постави пръст на устните си и я предупреди да не вдишва шумно.
С периферията на окото си Лея видя мечката на същото място. Опита да се отдръпне. Животното се
