— Да, господин Ревис — весело отвърна Ейб. — Да вървим, грамадни дебелаци. Съвсем скоро ще свършим работата.
Лея затаи дъх от страх, че ще остане сама с Ревис. Но той потегли с другите. Тя въздъхна облекчено и започна да при готвя закуската. Момчетата щяха да са много гладни след сутрешното упражнение.
Тя посегна към парче бекон и усети как две ръце я хващат през кръста.
— Сега сме сами — каза Ревис в ухото й.
Тя се изви:
— Не ме докосвай, или…
— Или какво — промърмори той като я приближаваше. Не можеш да избягаш от мен.
Тя продължи да отстъпва.
— Защо изобщо ме искаш? Ти си красив мъж и имаш богат избор. Може би има жени по-красиви от мен, които мечтаят да бъдат с теб.
Една стена я подпря отзад и й попречи да отстъпва повече. Той сграбчи ръката й.
— Дами като теб се мислят за прекалено добри за такъв като мен. Смяташ се за по-добра от разбойниците?
— Дами? — възкликна тя. — Ейб е мой брат. Мислиш ли, че това мръсно нищожество може да има родство с която и да е дама.
Да удължава разговора, мислеше си тя. Може би момчетата щяха да се върнат преди той да я докосне.
— Не съм убеден, че е твой брат. — Ревис я дръпна към себе си. — Какво те задържа тук? Всяка нощ се измъкваш и отиваш горе в планината, а след това се връщаш. — Той видя изненадата й и се усмихна. — Знаеше ли, че момчетата те следват? А когато аз исках да те последвам, единият от глупавите ми братя ме спря. Какво правите вие тримата в планината?
— Ти си отвратителен. Пусни ме преди те да се върнат.
— Имаме часове на разположение. Постарах се фургонът да затъне достатъчно дълбоко в калта. Те никога няма да го измъкнат, а докато се мъчат, аз ще прекарам едно страстно любовно утро.
— Не — тя се изви като змия в ръцете му.
— Какво има горе в планината, малка сестричке? Да отидем ли да проверим? Искаш ли да дойдеш с мен и да видиш какво ще открием?
— Не! Всъщност защо не? Горе няма нищо друго освен възможност за усамотение. Имам нужда да се измъкна от тази смрад и да отида на това тайно местенце.
— Защо не избягаш? Защо си тук и се грижиш за това нищожество, което някога е могло да бъде наречено жена?
Лея не можа да измисли убедителен отговор на този въпрос.
— Хайде, жено, кажи.
— Обещах да помогна на брат ми. Веднъж той направи нещо за мен и аз съм му задължена — каза тя на един дъх.
— Ейб никога не е правил за никого нищо. Какво криеш?
Преди да може да отговори, Бъд се появи на вратата. Тялото му до кръста бе покрито с кал. Той мълчаливо прекоси стаята и постави ръка върху рамото на брат си. Ревис отправи към гиганта поглед, пълен с омраза.
— Вече успяхте да извадите фургона?
Бъд кимна с глава.
Преди да излезе от колибата, разбойникът погледна Лея отмъстително и тя впи нокти в стената зад себе си.
— Благодаря — прошепна тя на Бъд.
През останалата част на деня Ревис бе непрекъснато близо до нея и тя се страхуваше да не я последва през нощта и да открие Уесли. Страхуваше се да поеме нагоре по планината, излагайки на риск съпруга си.
— Ще му занесеш ли това — обърна се тя към Бъд и му подаде една пълна кошница. Очите й го гледаха умолително.
Той кимна с глава без да отговори. Лея не беше сигурна доколко може да се довери на момчетата, но беше зависима от помощта им.
— Не оставяйте Уесли да ви види. Той не знае, че аз… не знае къде съм.
По-късно Лея лежеше на грубите одеяла на пода и си спомняше прекараната нощ в обятията на Уесли. Съпругът й я желаеше, защото не е дама, а Ревис искаше да е с нея, защото мислеше, че е дама.
— Мъже! — просъска тя в тъмнината.
Верити се събуди и пропълзя по-близо до нея.
— Шт — Лея започна да успокоява разхленчилата се жена — никой няма да те нарани.
Изричайки тези думи, Лея знаеше, че лъже. Очевидно Ревис не беше от тези, които обичат да бъдат затруднявани. Тя знаеше, че той ще направи всичко възможно, за да я нарани.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Силните хлипания на Верити събудиха Лея. Тя отвори очи и видя Ревис, коленичил над жената, да гали ръката й. Онази започна да отстъпва сантиметър по сантиметър, опряла глава в стената на колибата.
— Остави я — каза Лея.
— Ще заемеш ли нейното място?
— Не, но…
— Тя не е като теб, Лея — каза Ревис. Продължаваше с две ръце да я гали. — Човек лесно може да я тероризира. Тя не е много умна, а аз мога да я накарам да загуби и малкото разсъдък, който й е останал. Всичко, което трябва да направя е…
Той не се доизрече. Повдигна ръце към гърлото й.
— Спри — заповяда Лея и сграбчи ръката му. — Ще извикам Бъд и Кал. Те няма да ти позволят да я нараниш.
— Няма да й сторя зло. Всичко, което ще направя е да я накарам постоянно да ме вижда. Накъдето й да погледне, винаги ще бъда пред очите й.
Лея веднага разбра, че думите на Ревис ще подействат. Верити притежаваше съвсем малко разум и нямаше да устои дълго на заплахите на Ревис.
— Защо — прошепна Лея. — Защо искаш да я нараниш? За теб тя е без значение.
— Защото искам нещо от теб. Искам да пояздиш с мен.
— Да яздим? Къде? Когато се отдалечим от колибата ще ме нападнеш ли?
Ревис рязко пусна Верити и седна.
— Вероятно бях малко груб с теб. Брат ти ми отне час и половина да ми разказва колко си красива и с какво желание би скочила в леглото ми. Когато ме отхвърли, аз мислех, че това с просто поза. Но когато обърна собствените ми братя срещу мен… — Той я погледна укорително. — Аз съм просто човек, Лея и малко се поразсърдих.
Лея стоеше спокойна. Беше зяпнала от учудване.
— Аз не искам да тероризирам тази млада жена. Искам да ти покажа, че не съм толкова лош. Знам, че единствения начин да те накарам да пояздиш с мен е като те изнудя.
Лея погледна красивото му тъмно лице. Очите му я молеха да му повярва.
Ревис хвана двете й ръце.
— Знам, че съм крадец, но може би ще ми помогнеш да се променя. Опознай ме малко, Лея. Нека ти покажа, че съм човек. Заклевам се във всичко, което обичам, че няма да те нараня. Въобще няма да те докосна. Само ще пояздим малко надолу по планината, ще пояздим, ще погледаме цветята. Това е всичко, кълна се.
— Аз… не знам — тя заекна — момчетата не биха…
— Момчетата няма да разберат! Ти така си ги настроила против мен, че те дори не ми се доверяват. Ако ти и аз излезем заедно и се върнем без да съм те наранил, може би отново ще спечеля доверието им. Знаеш
