— По-скоро бих влязла сама в лагера на ултените. — На лицето на Дейр отново се изписа странното изражение, но този път тя нямаше намерение да попита за причината. — Хайде. Върни се при него — подкани тя. — Тал ще има нужда от теб. Всички ще сте нужни, за да помагате да се поднесат на мекотелия бял англичанин приветствията за добре дошъл. Дейр не помръдна.
— Сигурно по-късно ще има празненство — отбеляза той.
Джура хвърли силно копието и то отново попадна точно в центъра на мишената.
— Май няма да съм гладна тази вечер. Хайде, тръгвай. Искам да се упражнявам.
Известно време Дейр я наблюдаваше, сякаш нещо в нея го озадачаваше, след което се обърна и пое към защитения със стена град.
Джура ядосано изтегли копието от напълнената със слама мишена. Ето ти връщане на любим, мислеше тя! Прегърна го, а той я отблъсна; миг, след това я хвана за косата и й заяви, че ревнува. Защо не й показа, че ревнува с няколко целувки? Защо не направи нещо, за да заличи образа на мъжа при реката?
Тя мяташе копието отново и отново. Възнамеряваше да прекара деня в изтощителни тренировки, така че вечерта да е прекалено изморена и да не си припомня ръцете на мъжа върху краката си, или устните му върху нейните, или… Изруга, метна копието и дори не уцели мишената.
— Мъже! — произнесе тя гневно. Дейр я зяпаше, дърпаше я за косата, другият я милваше по краката, а англичанинът бе напаст за цяла Ланкония! Отново метна копието и този път то попадна в самия център.
Роуан стоеше пред покоите на баща си и се стараеше да изтупа част от прахта, натрупана по време на пътуването. Не му бяха оставили време да се преоблече и да се приведе в приличен вид. Съобщиха му, че Тал настоява веднага да го види.
След като забеляза нищетата вътре в крепостта, Роуан размисли и реши, че прашните му дрехи няма да впечатлят Тал. Той ритна оглозгания кокал, който бе настъпил, изправи рамене и отвори тежката дъбова врата. В слабо осветената стая му бяха нужни няколко; мига, за да привикне с тъмнината. Баща му явно не бързаше да заговори докато го изучаваше, и това даде възможност на Роуан също да го разгледа.
Тал лежеше върху постеля от цял куп кожи, което съвсем не му подхождаше, тъй като изглеждаше суров мъж. Личеше, че е изключително висок, поне с десет сантиметра по-висок от Роуан, но не притежаваше неговите мускули.
Може би някога лицето му да е било привлекателно, но сега бе насечено от прекалено много белези от прекалено много сражения. Роуан лесно можеше да си го представи върху галопиращ жребец, размахващ меч над главата си, повел хиляди бойци в битка, която неминуемо ще спечели.
— Ела, синко — прошепна Тал с плътен глас, който издаваше болка. — Седни до мен.
Роуан приближи, настани се на ръба на леглото и събра всичките си сили, за да прикрие вълнението, което изпитваше. Години наред се бе старал, за да бъдат отчетите на възпитателя му до Тал похвални. Винаги бе искал да получи одобрението на този човек, когото не помнеше. Сега, наблюдавайки суровия мъж, знаеше, че Тал ще е разочарован от своя рус, бледолик син. Но Роуан си наложи никое от тези чувства да не излезе наяве.
Тал вдигна обезобразена от белези, но все още силна ръка и докосна бузата на сина си. Старите му, тъмни очи, заблестяха от непролятите досега сълзи.
— Приличаш на нея. Приличаш на моята красива Ан. — Погали ръката на Роуан. — И си със стойката на мъжете от нейното семейство. — Очите и устните му се усмихваха. — Но си висок като ланкон. Поне нещо си взел от мен, тъй като друга прилика не виждам. А и косата! Това е косата на Ан!
Тал се опита да се засмее, но вместо това силно се закашля. Роуан инстинктивно усети, че баща му не би искал съчувствие, така че остана неподвижен докато спазъмът премине.
— Нещо разяжда вътрешностите ми. Знам го вече от доста време, но отлагах смъртта, за да те видя. Уилям добре ли се отнасяше с теб?
— Изключително — отвърна Роуан тихо. — По — добре не можеше да бъде.
Тал се усмихна и затвори за миг очи.
— Знаех си, че така ще бъде. Той винаги те е обичал. От деня на раждането ти. След като Ан умря… — спря и преглътна преди да продължи. — Наближаващата смърт събужда спомени. Моля се скоро отново да видя майка ти. След нейната смърт щях да те оставя на Уилям да те отгледа, но той нападна моите бойци; опита се да те вземе.
Тал отново се закашля.
— Можеше да ме повикаш — отвърна Роуан тихо. — Щях да дойда.
Баща му се усмихна, сякаш тази мисъл го успокояваше.
— Да, но аз исках да израснеш сред англичаните. Ан ме научи какво значи „мир“. — Той взе ръката на Роуан в своята. — Никой никога не е покорявал ланконите, момче. Устояхме на хуните, славяните, аварите, римляните и Карл Велики. — Той спря и се усмихна. — Не устояхме обаче на свещениците. Те ни направиха християни. Но с нашествениците се преборихме. Ние, ланконите, можем да се преборим с всички… освен със самите себе си — довърши той тъжно.
— Племената се бият помежду си — отбеляза Роуан. — Сам се убедих.
Тал стисна ръката му.
— Чух, че сам си излязъл срещу зерните, че си се изправил срещу самия Брокаин.
— Зерните саланкони.
— Да — започна Тал, а Роуан изчака докато се пребори с поредния пристъп на кашлицата, — когато отидох в Англия, когато срещнах Ан, видях как една страна може да има един крал. Казват, че съм крал на Ланкония, но всъщност управлявам само ириалите. Никой зерна или вател не ме признава за свой владетел. Нима ще си останем народ от разединени племена? Ако не се поддържаме, Ланкония ще изчезне.
Роуан започваше да се досеща какво очаква баща му от него.
— Искаш са обединя ланконите?! — произнесе той на глас, без да успее да прикрие потреса си от тази мисъл. Той не си бе давал сметка колко са разединени помежду си, докато не пристигна в Ланкония. Само защото се бе изправил пред трима хлапака и един старец, не означаваше, че може да покори цялата страна.
— Нарочно те оставих да израснеш извън пределите на Ланкония — продължи Тал. — Ти не си ириал и може би, защото си наполовина англичанин, останалите племена ще те приемат.
— Разбирам — промълви Роуан и за миг затвори очи. От известно време насам му бе ясно, че в Ланкония трябва да се възцари мир. Бе се надявал, че като крал ще успее да предотврати войните между племената. Но да ги обедини! От него се очакваше да направи от стария Брокаин и арогантния Ксанте приятели. Можеше ли сам човек, дори да посвети целия си живот на това, да го постигне? Сега, само защото е отворил някаква стара, ръждясала порта, те вярваха, че е предопределен да бъде крал. Но Роуан не си правеше илюзии, че доверието към него ще трае дълго. Трябваше само да извърши нещо, което да им се стори английско, и той отново щеше да се превърне в странника, чужденеца. — Бил съм предпочетен пред Гералт, защото съм англичанин? — попита той тихо и добави: — Ланконите смятат, че е редно моят природен брат да бъде крал.
Изражението на Тал стана гневно.
— Гералт е ириал. Той мрази всеки, който не е такъв. Чух, че при теб е синът на Брокаин. Пази го. Гералт би го убил при първа възможност. Той мечтае за една Ланкония само от ириали.
— Не мечтаят ли и другите племена да са начело на Ланкония? — поинтересува се Роуан уморено.
— Така е — каза Тал. — По време на управлението на бащата на моя баща сме се сражавали с чуждоземците и сме били щастливи. Войната е в кръвта ни, и сега, когато няма нашественици, срещу които да се насочим, воюваме един с друг. — Той протегна набраздени от белези ръце. — Прекалено много хора от моя народ съм убил с тях. Не можех да се спра, защото съм ириал.
Тал се вкопчи в ръката на Роуан, а очите му го гледаха умолително.
— Оставям Ланкония на теб и ти трябва да я спасиш. Можеш. Отвори Портата на Света Елена.
Роуан се усмихна на умиращия си баща, но в същото време си мислеше как бе отблъснал ръката на една богата наследница. Ако беше приел, сега щеше да седи пред камината, с хрътка в нозете и едно или две деца в скута.
— Цяло чудо е, че вятърът не е съборил портата още преди години. — Смятаха, че е способен на всичко, само защото бе пленил момчето, устоял на бащата и отворил ръждясалата порта. Един глас му нашепваше да се метне на коня и да се махне колкото се може по-скоро от Ланкония. Но белегът на крака
