Пред старата каменна крепост Роуан помогна на Лора да слезе.
— Да отидем да се представим на баща ни? — предложи той, а Лора кимна.
Четвърта глава
На голямата поляна за тренировки Джура бе сама. В двата края стояха мишени за стрелба с лък и хвърляне на пика, имаше места за ръкопашен бой, писти за бягане и препятствия. Сега, когато присъстваше само тя, теренът изглеждаше огромен. Другите гвардейки се бяха втурнали към града след като бе пристигнал пратеник с новината, че чуждоземният принц е дошъл.
— Принц! Как ли пък не! — бе промърморила Джура, като запрати копието към мишената, улучвайки самия център. Той бе англичанин и се готвеше да се възкачи на трона, който по право принадлежеше на брат й. Утешаваше я единствено това, че всички ланкони мислеха като нея. Поне веднъж племената бяха единодушни: този англичанин, както и английският крал Едуард, не им бяха господари.
Долавяйки шум зад гърба си, тя се извърна с вдигнато високо копие. Острието се оказа насочено към Дейр.
— Закъсня — отбеляза той усмихнато. — Можех да те прострелям още от края на поляната. Не е редно да си сама тук и никой да не те пази.
— Дейр! О, Дейр! — зарадва се тя и обви ръце около врата му. — Много, много, много ми липсваше. — Щеше й се да го докосва, прегръща, целува, за да се отърве от спомена за мъжа при реката. Снощи се бе събудила плувнала в пот, мислейки единствено за непознатия чужденец, който можеше да е обикновен селянин или дървар, прибиращ се при жената и децата си. — Целуни ме — помоли тя.
Дейр се подчини, но целувката не беше като на мъжа в гората. Тя не усети изгарящата, неконтролируема страст. Отвори устните и плъзна език в устата му.
Дейр се дръпна, а на лицето му имаше смръщено изражение. С тъмните си очи и високи скули, той бе привлекателен, но не толкова, колкото мъжа в гората, помисли си неволно Джура.
— Какво има? — попита Дейр прегракнало. Джура отпусна ръце и се извърна, за да скрие зачервеното си лице, страхувайки се, че той ще отгатне мислите й.
— Липсваше ми, това е всичко. Няма ли право жената да посрещне своя избраник възторжено?
Дейр нищо не отвърна и тя отново се обърна към него. Бяха израсли заедно. Той бе от племето вател и при едно нападение, предвождано от Тал, бащата на Дейр бе убил нейния. Тал пък уби неговия, след което дванайсет годишното момче се нахвърли върху му с камък и счупена пика. Тал само метна момчето напряко на седлото и го отведе в Ескалон. Тъй като майката на Джура бе починала две седмици преди това, Тал прибра трите деца — Джура, Гералт и Дейр — и наглеждаше обучението и възпитанието им. Джура, едва петгодишна тогава, се чувстваше самотна и нещастна от загубата на двамата си родители за толкова кратко време и се бе вкопчила във високия, мълчалив Дейр. Докато растяха заедно, тя свикна да разчита на него. Но това, че бяха прекарали по-голямата част от живота си заедно, не означаваше, че може да чете мислите му.
— Той пристигна ли? — заинтересува се тя. Не можеше да понася да я гледа така, както когато бе шестгодишна и бе изяла част от сушените му плодове, а след това, когато той попита кой ги е откраднал, излъга, че нищо не знае.
— Пристигна — отвърна Дейр тихо, без да откъсва очи от нея.
— Хората показаха ли своето негодувание? Дадоха ли на този англичанин узурпатор да разбере какво мислят за него? Те…
— Той отвори Портата на Света Елена. Джура гръмко се изсмя.
— С помощта на колко коня? Тал няма да е доволен, когато научи как страхливият му син…
— Той я отвори с ръце.
Джура се вторачи в Дейр.
— Искаше портата да се отвори, за да могат да минат каруците с багажа, затова нареди на хората да използват таран. Това не доведе до никакъв резултат и принц Роуан опря длани на портата и се помоли на Господ. Портата зейна.
Джура го зяпна учудено. Според легендата само истинският крал на Ланкония щеше да успее да отвори портата.
Тя се съвзе.
— Никой не се е опитвал да я отвори от години; вероятно цялата е ръждясала. Явно след тарана се е разхлабила и когато англичанинът я е натиснал, тя е поддала. Това трябва да е ясно на всички.
— Ксанте коленичи пред принца.
— Ксанте? — Джура не можеше да повярва. — Ксанте, който се присмива всеки път, когато се спомене за англичанина? Същият, който изпращаше съобщения за това, какъв глупак е този чужденец?
— Той склони глава и го нарече принц. Всички гвардейци и цялото население му се поклониха.
Джура извърна глава.
— Това ще затрудни нещата. Имах по-високо мнение за гвардейците, а пък селяните от край време са суеверни. Ще трябва да ги накараш да осъзнаят, че това е било само една ръждясала порта. Съобщиха ли вече на Тал?
— Да — отвърна Дейр. — Те са при него сега.
— Те?
— Принц Роуан, сестра му и синът й.
Джура не беше на себе си. Да не би единствено тя да бе запазила разсъдъка си? Нима цяла Ланкония бе готова да се откаже от истината, само защото някаква ръждясала порта се бе отворила е то след като бе удряна с таран? Е, поне Дейр не вярваше в този натрапник.
— Трябва да убедим Тал, че Гералт е по-подходящ за крал. Кажи, много ли приличат на англичани? Държат ли се странно и чуждоземски?
Внезапно, бърза като змия, ръката на Дейр се стрелна напред и сграбчи плитката на Джура, омота я около китката си и насила придърпа лицето й към своето.
— Дейр! — възкликна тя. Не бе очаквала подобно нещо. Когато бяха заедно, не бе постоянно нащрек; имаше му пълно доверие.
— Ти си моя — обяви той прегракнало. — Моя си от петгодишната си възраст. С никого няма да те деля.
Блясъкът в очите му я плашеше.
— Какво е станало? — прошепна тя. — Какво е направил този Роуан?
— Може би ти знаеш отговора по-добре от мен.
Тя се съвзе от страха. Все още държеше копието в лявата си ръка и сега опря острието в ребрата му.
— Пусни ме или ще те пробода.
Така внезапно, както я бе сграбчил, той я пусна, след което се усмихна.
Джура не отвърна на усмивката му.
— Дължиш ми обяснение — настоя тя. Дейр сви рамене.
— Няма ли право любимият на ревност? — попита той.
— Ревност от кого? — изрече Джура гневно.
Той не отвърна, а тя не хареса странното изражение на лицето му, нито студения му поглед. Бяха заедно от толкова години и той се бе научил да отгатва мислите й. Бе успял да се досети какво се крие зад целувката й, а и подпитванията преди това на англичанина не разсейваха съмнението му. Тя се бе издала с целувката и бе дала да се разбере, че не всичко е наред.
Джура му се усмихна.
— Може би от яд… — тя се поколеба — … така ти налетях. — Тя го погледна и мълчаливо се молеше да не продължават темата.
Най-накрая той също се усмихна.
— Хайде, не искаш ли да се запознаеш с новия принц?
Тя въздъхна облекчено, доволна, че моментното напрежение се бе разсеяло и отново вдигна копието.
