Роуан.
На стотина метра от зерните, които стояха неподвижно и наблюдаваха приближаването на малката група, Роуан се откъсна и продължи сам. Слънчевите лъчи се отразяваха в обшитата със злато кадифена туника, в косата, в диамантите по дръжката на меча, в сбруята на коня. Ланкони, ириали, зерни, никога дотогава не бяха виждали така богато облечен мъж. Изглеждаше съвършено различен от тях, като роза сред пустинни кактуси, и затова го зяпаха учудени.
След моментно колебание един едър мъж пришпори коня си към Роуан. Лицето му бе обезобразено; дълбок белег минаваше от лявото око надолу към врата, а половината от едното му ухо липсваше. Ръцете и краката бяха осеяни с други белези. Изглеждаше така, сякаш никога през живота си не се бе усмихвал.
— Ти ли си англичанинът, който е пленил сина ми? — попита той с глас, който накара коня на Роуан да затанцува неспокойно. Животното явно надушваше опасността.
Роуан се усмихна и успешно прикри, че сърцето му лудо бие. Вътрешно в себе си се съмняваше, че дори след упорити тренировки човек би могъл да се бие с мъж като този пред него.
— Аз съм ланкон, наследникът на крал Тал. Ще бъда крал на всички ланкони — заяви той с изненадваща твърдост в гласа.
За миг по-възрастният мъж зяпна от удивление преди да продължи:
— Ще убия по сто бойци за всеки косъм, който падне от главата на сина ми.
Роуан се провикна през рамо:
— Кеон! Ела.
Брокаин огледа сина си от главата до петите, изсумтя доволен като видя, че е невредим и му заповяда да се присъедини към зерните, строени на хълма.
— Не! — възпротиви се Роуан рязко. Ръката му се отпусна върху коляното и бе на сантиметри от дръжката на меча. Какъвто и страх да изпитваше, не трябваше да позволи да се забележи и да допусне този мъж да получи Кеон. Съдбата бе изпратила момчето в ръцете му и Роуан възнамеряваше да го задържи. Нямаше да остави появилият се малък шанс за мир да му убегне.
— Опасявам се, че не мога да позволя това. Кеон остава при мен!
За втори път Брокаин зяпна от учудване, но бързо се окопити. Думите и поведението на този мъж не подхождаха на красивото, ненабраздено от белези, бледолико лице.
— Ще се бием за него — заяви той, посягайки към меча.
— По-добре да не го правим — каза Роуан дружелюбно, надявайки се, че никой няма да забележи как пребледнява. — Но ще го сторя; ако се наложи. Желая да задържа Кеон при себе си, защото май той е твоят наследник.
Брокаин стрелна Кеон с очи.
— Така е, ако може да се остави някой толкова глупав да управлява.
— Не е глупав, а млад и бързо се пали, и не е добър стрелец. Бих искал да го задържа при мен, за да види, че ние, ириалите, не сме демони и тогава, може би, някой ден ще има мир между нашите племена. — В очите на Роуан се появи игриво пламъче. — И бих искал да го науча да стреля по-добре.
Брокаин дълго изучаваше Роуан, който разбра, че противният старец се чуди дали да пощади или убие сина си и него, англичанина. Роуан не хранеше илюзии, че човек като Брокаин ще се трогне от бащина обич.
— Старият Тал не те е отгледал — промълви накрая възрастният мъж. — Досега той щеше да е убил сина ми. Какво ми гарантира неговата безопасност?
— Моята честна дума — произнесе Роуан тържествено. — Животът ми ти принадлежи, ако ириал го нарани. — Едва си поемаше дъх от вълнение.
— Голямо доверие искаш — отбеляза Брокаин. — Ако той пострада, ще те убия така бавно и мъчително, че ще се молиш да умреш.
Роуан кимна.
Известно време Брокаин мълчаливо изуваше Роуан. В този мъж имаше нещо различно, открояващо го от всеки ланкон. И макар да бе натруфен повече от жена, Брокаин усещаше, че той е по-силен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Изведнъж Брокаин се почувства стар и уморен. Всичките му синове бяха убити; бе загубил три съпруги в битки. Останало му бе само това момче.
Брокаин се извърна към сина си.
— Иди с този мъж. Учи се от него. — След това отново се обърна към Роуан. — След три години, смятано от днес, го изпрати вкъщи или ще срина Ескалон със земята. — Дръпна юздите на коня и се отправи обратно към бойците на хълма.
Кеон погледна Роуан с разширени от учудване очи, но нищо не каза.
— Хайде, момче, да си вървим — подкани Роуан накрая, отпускайки дъха си и чувствайки, че току-що е избегнал ужасна смърт. — Стой близо до мен докато хората свикнат с теб. Не ми е приятна мисълта да ме измъчват.
Когато двамата с момчето минаха покрай Силеан, Роуан й кимна и тя ги последва. Тя не знаеше какво да каже. Англичанинът, нагизден с хубави дрехи като птичка в любовен период, току-що бе спечелил словесна битка срещу, стария Брокаин. „По-добре да не го правим“ — бе заявил той, когато го предизвикаха на бой, но въпреки това Силеан бе забелязала как сложи ръката си близо до меча. И как само бе казал на Брокаин, че ириалите ще задържат зерна! Мускул не трепна по лицето му и не показа никакъв страх.
Тя се върна при останалите, но все още не можеше да говори. Този Роуан не само изглеждаше различен, но и беше такъв. Или бе най-големият глупак, който някога се е раждал, или най-смелият човек на света. Тя се надяваше, заради Ланкония — тук се усмихна — и заради себе си, като негова бъдеща съпруга, да се окаже второто.
Трета глава
Джура стоеше неподвижна, с готов за стрелба лък, докато изчакваше еленът да се извърне към нея. Тъмнозеленият цвят на туниката и панталоните я правеха невидима за животното. В момента, когато то се обърна, тя стреля и видя как пада бавно и безшумно.
От укритията между дърветата изскочиха седем млади жени. Всичките бяха високи, стройни и носеха черните си коси сплетени на дебели плитки, падащи върху силните им гърбове. Бяха облечени в зелените ловджийски туники и панталони на женската гвардия.
— Хубав изстрел, Джура — похвали я една от жените.
— Да — съгласи се Джура, оглеждайки гората, а жените се впуснаха да одерат елена. Беше неспокойна тази вечер; имаше чувството, че нещо ще се случи. Бяха минали четири дни откакто Силеан и Дейр заминаха и Джура остро усещаше отсъствието на приятелката си. Липсваха й хуморът на Силеан, интелигентността й, възможността да се довери на някого. Дейр също й липсваше. Бяха израснали заедно и тя бе привикнала той да е наоколо.
Потърка оголените си ръце под късите ръкави на туниката и подметна към жените:
— Отивам да поплувам.
Една от тях спря разрязването на голямо парче месо.
— Искаш ли някой да те придружи? Далеч сме от стените на града?
Джура не се обърна. Те бяха стажант бойци, никоя не бе по-възрастна от шестнадесет и, в сравнение с тях, тя се чувстваше стара и самотна.
— Не, сама ще отида — заяви и се отправи през гората към потока.
Отиде по-далеч, отколкото възнамеряваше, стремейки се да се отърве от натрапчивото чувство на… На какво? Не на страх, но във въздуха се носеше усещане за буря.
Беше пристигнало само едно съобщение от армията, която съпровождаше англичанина Роуан до столицата на Ириал, Ескалон, и умиращия му баща. Старият Тал не издъхваше, единствено благодарение на силата на волята, която го крепеше, докато чакаше да види какъв е станал синът му. Досега, съдейки по съобщенията, Роуан се бе оказал глупак. Замесваше се в селски дрязги, бе се изправил сам срещу зерните, а Ксанте и Дейр трябваше да го пазят. Говореше се, че Роуан е безхарактерен мекушавец, който разбира повече от кадифе, отколкото от мечове.
Слуховете бързо се разпространиха и в Ескалон вече се чуваха заплахи за бунтове и размирици в знак
