— Кое би предпочела: да си с четиримата палячовци на Уилям, или тук, в нашата красива страна?
Тя погледна към широката, дълбока река.
— Страната ми харесва, но не и тези хора. Днес сутринта един от ланконите ме посъветва да се извърна и да не наблюдавам как одира заек, за да не ми прилошее от гледката. Ха! Помниш ли глигана, който повалих миналата година? Той за каква ме мисли?
— Мекушава английска дама. А ти какви предполагаш, че са жените им? — попита Роуан.
— Тези мъже приличат на хора, които заключват жените си в килери и ги пускат да излязат само два пъти в годината — веднъж, за да ги заплодят, и втори път — за да им отнемат детето.
— Х-ммм. Не ми звучи чак толкова лошо като идея.
— Какво-о-о-о? — удиви се Лора.
— Ако жените приличат на мъжете, е редно да ги заключват.
— Но мъжете не са грозни — възрази Лора. — Просто са с лош нрав.
— Нима? — Роуан я изгледа, а едната му вежда се стрелна нагоре.
Лора се изчерви.
— Старая се да съм обективна. Те всички са възхитително високи, нямат и грам излишна тлъстина, а очите им са… — тя престана, когато устните на Роуан се разтеглиха в многозначителна усмивка.
— Затова сме тук. Предполагам, че майка ни е изпитвала същото чувство към ланконите като теб.
Лора се дразнеше от насмешливата му усмивка, но докато мислено проклинаше всички мъже, изведнъж подхвърли:
— Готова съм да се обзаложа, че научих нещо, което не знаеш. Баща ни ти е избрал булка. Казва се Силеан и е капитан на нещо, наречено „женска гвардия“. Тя е жена рицар. — Лора остана доволна, когато забеляза как усмивката на Роуан се стопява; поне знаеше, че сега я слуша. — Доколкото подразбрах е висока колкото теб и прекарва времето си да се учи да борави с меч. Май има и собствени доспехи. — Усмихна се на Роуан и усилено запремига. — Мислиш ли, че булченският й воал ще е от мрежа за ризница?
Момчешкото, приветливо, ведро лицето на Роуан стана твърдо и студено като стомана.
— Не — бе единственото, което изрече.
— Не какво? — попита Лора невинно. — Няма да е от мрежа ли?
— Не аз съм избрал да стана крал. Предопределено ми е преди дори да се родя и на това съм посветил живота си. Ще се оженя за жена ланконка — това съм решил. Но няма да е някое страшилище. Има жертви, които един мъж не бива да прави за страната си. Ще се омъжа за жена, която мога да обичам.
— Предполагам, че ланконите ще изтълкуват това като мекушавост. Те се женят, но надали се влюбват. Можеш ли да си представиш Ксанте, с обезобразеното си от белега чело, да поднася цветя на някоя жена?
Роуан не отговори. Припомняше си многобройните красиви жени в Англия, за които можеше да се ожени, но не го бе сторил. Никой, дори Лора, не знаеше за болката — и физическа, и душевна — която изпитваше, когато Фейлан се опитваше да изкорени английското у него. Старият възпитател сякаш четеше мислите му. Ако момчето понякога се колебаеше как да постъпи, Фейлан като че ли надушваше и се стараеше да изтръгне колебанието. Роуан се бе научил да не му личи, че от време на време се колебае дали е подходящ да застане начело на Ланкония. Но след годините, прекарани под строгото възпитание на Фейлан, той твърдо вярваше, че може да се изсмее дори в лицето на смъртта. А това, което всъщност изпитваше, никога нямаше да го покаже.
Независимо от всички години прекарани с Фейлан обаче, той бе съхранил мечтата един ден да сподели живота си с внимателна, нежна, любеща жена, на която да може да се довери.
Всяка година Фейлан изпращаше отчет до бащата на Роуан, Тал, в който изреждаше всички недостатъци на Роуан и настояваше, че момчето едва ли един ден ще се окаже истински ланкон. Фейлан се оплакваше, че Роуан прекалено много прилича на англичанката, негова майка, и че е склонен да прекарва доста време в компанията на нежната си сестра.
Мълчаливо Роуан си бе извоювал това право. По цял ден усилено тренираше; изтърпяваше всички мъчения, които хрумваха на стария човек, но едновременно с това се научи да свири на лютна и да пее няколко месни. И откри, че нежността на Лора му е потребна. Може би наистина нямаше никога да бъде истински ланкон, защото си представяше семейния живот такъв, какъвто водеха двамата с Лора. Докато растяха, те доста се сближиха, тъй като непрекъснато търсеха утеха от злобата на глупавите, жестоки синове на вуйчо Уилям във взаимното си присъствие. Роуан държеше Лора в прегръдките си, когато тя ридаеше след като момчетата я бяха заплашвали с пръчки в продължение на часове, при което бяха издрали лицето й и разкъсали дрехите й. В такива мигове я успокояваше с разкази за Ланкония.
Когато поотраснаха, свикнаха да стоят близо един до друг, за да има Лора физическа закрила. Именно тогава Роуан се научи да харесва изящните маниери на сестра си. След цял ден прекаран в тренировки, с които Фейлан сякаш целеше да го унищожи, Роуан отпускаше умореното си, изтръпнало тяло на пода в краката на Лора и тя му пееше или му разказваше истории или просто го милваше по косата. Откакто вече не беше дете Роуан само веднъж даде израз на чувствата си — когато Лора оповести, че възнамерява да се омъжи и да го напусне. Беше ужасно самотен през двете години, докато я нямаше, но накрая тя се завърна с Филип. Понякога Роуан мислеше, че са като семейство и искаше бъдещата му съпруга да е нежна и привързана като Лора, с типичния за жените гняв при дребни разправии. Той не желаеше жена боец.
— Кралят все пак има някои привилегии и една от тях е да се ожени за когото пожелае — заяви той с тон, нетърпящ възражение.
Лора се намръщи.
— Роуан, това въобще не е така. Кралете се женят, за да влязат в съюз с други държави.
Той се надигна и бързо се заоблича, с което даде на Лора да разбере, че въпросът е приключен.
— Ще вляза в съюз и с Англия, ако се наложи. Ще поискам една от дъщерите на Уорбрук, но няма да се оженя за някоя вещица с доспехи. Хайде да вървим. Гладен съм.
Лора съжали, че въобще бе подхванала темата. Макар да мислеше, че познава брат си, имаше моменти, когато й се струваше, че не е така. Една част от него винаги оставаше недостъпна. Тя пое предложената й ръка.
— Ще ме научиш ли на ланконски? — надяваше се да отвлече вниманието му от неприятния разговор и да възвърне доброто му настроение.
— Има три ланконски диалекта. Кой искаш да научиш?
— Ксантеански — отвърна тя бързо, а после се сепна. — Исках… Исках да кажа — езика на ириалите.
Роуан отново се подсмихна многозначително, но поне гневът му бе преминал.
Не бяха стигнали до стана, когато Ксанте ги пресрещна. Беше висок над метър и деветдесет, широкоплещест, със силно и гъвкаво като камшик тяло. Черната му коса се спускаше на тежки кичури до раменете, ограждайки мургавото му, с гъсти вежди, дълбоки очи, черни мустаци и четвъртита, решителна брадичка лице. Дълбокият белег на челото му сега се забелязваше още по-ясно поради намръщеното му изражение.
— Ще имаме посетители. Търсихме те — заяви Ксанте троснато. Носеше препасана с колан меча кожа над късата туника, която не прикриваше мускулестите му крака.
Лора се готвеше да смъмри Ксанте заради непочтителния тон, с който се обръщаше към краля си, но усети как брат й я стисва здраво за ръката.
Роуан не даде никакво обяснение за отсъствието си от лагера, въпреки че Ксанте му бе казал да не се отдалечава от ланконите, които го пазят.
— Кой ще дойде? — заинтересува се Роуан. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Ксанте, но по-млад и по-едър. Ксанте бе преживял прекалено много гладни зими, за да има мускули като на Роуан.
— Тал е пратил Силеан и Дейр и нови стотина бойци.
— Силеан? — обади се Лора. — Тя ли е жената, за която Роуан ще се жени?
Ксанте й хвърли гневен поглед, сякаш искаше да й каже да не се бърка в неща, които не са нейна работа. Лора го изгледа предизвикателно.
— Да отидем да ги посрещнем — предложи Роуан. Лицето му бе леко смръщено.
Оседланият кон го чакаше и, както обикновено, Роуан се оказа заобиколен от петдесетина ланкони,
