на протест срещу глупавия англичанин, негоден да ги управлява. Гералт, Дейр и Силеан ще трябва да използват цялото си влияние, за да попречат на този слабоумник да унищожи крехкия мир, който цареше между племената на Ланкония.
На закътаната горска поляна Джура се съблече и се потопи във водата. Може би едно дълго плуване щеше да успокои тревожните й мисли.
Роуан яздеше толкова бързо, колкото конят можеше да препуска. Имаше нужда да се махне, да остане сам, да избяга от преценяващите погледи на ланконите. Преди Два дни бяха минали покрай горяща селска колиба. Когато Роуан сиря, ланконската армия и й нареди да потуши пожара, — воините го изгледаха с презрение. Те останаха на конете си и съзерцаваха как Роуан и рицарите му помагаха в потушаването на пламъците.
Когато огънят бе овладян, селяните разказаха изпълнена с противоречия история за вражда между две семейства. Роуан им бе казал да дойдат в Ескалон, където лично ще се запознае със случая и той, кралят, ще отсъди. Селяните се подсмихнаха. Кралят командваше войниците, които тъпчеха нивите им. Той не се занимаваше с простолюдието.
Роуан се върна при бойците, които го гледаха с презрение, защото се бе намесил в дребната разпра.
Но Роуан знаеше, че ако ще е крал и ще има мир между племената, той трябва да е такъв за всички ланкони — зерни, ултени, ватели… всички племена и хората в тях; от последния селянин до Брокаин, който командваше стотици бойци.
Днес му бе омръзнала мълчаливата, а понякога и не толкова мълчалива, враждебност на ланконите и се бе откъснал, нареждайки на рицарите си да не допускат никого до него. В очите на приближените си съзря същия страх, какъвто той потискаше дълбоко в себе си. Очевидното недоверие караше собствените му съмнения да изплуват на повърхността. Имаше нужда да остане сам, да размисли, да се помоли.
Знаеше, че са само на няколко километра от стените на Ескалон, когато стигна до поток — спокоен, красив, различен от всичко, което бе видял в Ланкония досега.
Слезе от коня, завърза го и коленичи, събирайки ръце за молитва.
— О, Господи — започна той сподавено, разкривайки дълбочината на болката, която изпитваше — опитвам се да се подготвя за задължението, което ти и земният ми баща сте ми отредили, но аз съм човек. Ако трябва да постигна това, което знам, че е правилно, имам нужда от твоята помощ. Хората са против мен и не знам как да ги спечеля. Умолявам те, мили Боже, покажи ми пътя. Насочвай ме. Води ме. Оставям се в твоите ръце. Ако греша — предупреди ме. Ако съм на прав път — дай ми знак.
Остана за малко с наведена глава, защото се чувстваше уморен и изцеден. Бе дошъл в Ланкония с убеждението, че знае какво му предстои да стори, но с всеки изминат ден увереността му се стопяваше. Ежечасно се налагаше да доказва на тези ланкони, че е мъж. Те бяха предубедени и каквото и да стореше, не променяше мнението им. Ако проявеше храброст, твърдяха, че глупаците често са храбри; ако се погрижеше за своя народ, заявяваха, че подходът му е чуждоземен. Как можеше да им докаже? Да измъчва и убие някакво невинно момче зерна, в което те смятаха, че се е вселил самият дявол?
Той се изправи и се погрижи за коня, но краката му се подкосяваха от преживяното. Свали потните си дрехи и се отпусна в хладната, бистра вода. Гмуркаше се, плуваше, оставяше водата да отмие част от гнева и чувството за безпомощност, обзело тялото му. Час по-късно, когато се върна на брега, бе по-добре. Препаса пояса и изведнъж се сепна. Отдясно долови шум. Сякаш се движеше човек. Издърпа меча от ножницата и мълчаливо тръгна натам.
Не очакваше удара, който последва. Някой се стовари от клона на дървото над главата му, нечии крака го ритнаха в гърдите, усети как губи равновесие и се стовари на земята. Моментално желязно острие се допря до гърлото му.
— Недей! — нареди женски глас.
Роуан тъкмо посягаше към меча, но когато погледна нагоре напълно забрави за него. Разкрачена, с крака голи до средата на бедрата, над него стоеше най-красивата жена, която бе виждал през живота си. Мъжете около вуйчо му Уилям вечно задяваха Роуан, че живее като отшелник. Присмиваха му се, че не изпитва желание да повали някое селско момиче в сеното. Беше имал няколко сексуални контакта, но нито една жена не бе възпламенявала сетивата му до такава степен, че да я пожелае повече от всичко друго на света. Ако му предлагаха секс и момичето не бе някоя повлекана, той го приемаше, в случай че нямаше какво друго да върши.
До този момент.
Роуан гледаше нагоре към жената, към стегнатите й гърди, към лицето й с очи, черни като въглени, а тялото му се възпламеняваше. Всяка клетка бе възбудена, жива, както никога досега. Усещаше тази жена, мириса й. Като че ли топлината на нейното тяло се сливаше с тази на неговото и те ставаха едно.
Ръцете му сами се устремиха и докоснаха глезените й, обгърнаха ги, а очите му ги следваха, докато се опияняваше от красотата на дългите, стройни и силни крака. Острието на меча вече не бе опряно в гърлото му, но той и не забеляза. Виждаше и усещаше единствено тези великолепни крака, а ръцете му се придвижваха нагоре, галеха, впиваха се в загорялата, красива, гладка плът.
Стори му се, че я чува да простенва, но не бе сигурен дали не е шумът на собственото му сърце, разтапящо се от страст.
Докато ръцете му се придвижваха докъдето можеха да стигнат, колената и започнаха да се подкосяват бавно, като восъчна свещ, която се топи, защото е поставена прекалено близо до пламтящ огън. А ръцете му продължаваха да се движат нагоре, нагоре, повдигайки влажната туника, с която бе облечена. Отдолу не носеше нищо и той зърна скъпоценната й перла, докато ръцете му стигнаха и се впиха в стегнатите й хълбоци.
Тя се отпусна на гърдите му и когато голата й плът докосна неговата, Роуан потръпна от възбуда. Кожата й бе не по-малко гореща от неговата — като нажежено желязо в огнището на ковач. Ръцете му се придвижиха към гърба й и я притеглиха напред.
Лицето й бе съвсем близо; очите й — полузатворени от желание; устните й — плътни и алени, отворени и готови да го приемат; кожата й бе бледа и гладка. Той придърпа лицето й към своето.
При първия досег на устните му тя се отдръпна и се загледа в него. Като че ли и двамата бяха обзети от една и съща изненада. В следващия миг, когато обви врата му с ръце и страстно го целуна, неговата изненада изчезна. Ръцете му така силно я стиснаха, че едва не й счупиха ребрата. Той я положи по гръб без нито за миг да престава да я целува яростно и дълбоко, със страст, натрупана през всичките години, през които бе чакал точно тази жена и този миг.
Тя обгърна кръста му с крака, докато той се търкаляше с нея, а поясът му сам се свлече.
— Джура! — извика някой.
Той хапеше устните й ненаситно. Отпусна напрегнатото си тяло върху нейното.
— Джура, добре ли си?
Жената под Роуан го биеше с юмруци по голия гръб, но той бе прекалено оглупял от възбуда, за да усети болка.
— Ще ни видят — прошепна тя разтревожено, с нервен, разтреперан глас. — Пусни ме.
Ако кон го стъпчеше в този миг, той нямаше да забележи. Ръката му потърси и откри гърдите й.
— Джура! — гласът бе вече съвсем наблизо. Джура сграбчи някакъв камък и го стовари върху главата на мъжа. Не възнамеряваше да го удари силно, а само да привлече вниманието му, но той се отпусна безжизнено върху нея.
Чуваше жената от гвардията вече съвсем близо. Трескаво, но и с голямо съжаление, избута мъжа настрана. За миг погледна към великолепното му тяло. Никога не бе виждала по-съвършен мъж — мускулест и същевременно строен, едър, но не дебел, с ангелско лице.
Прокара ръка по тялото му, по силните му бедра и нагоре по лицето. Целуна го по устата.
— Джура! Къде си? — чу се отново глас.
Прокле глупавите стажантки, които я бяха прекъснали, след което се изправи, за да я видят. Високата трева прикриваше мъжа в краката й.
— Тук съм — извика тя. — Не, не се приближавайте, защото калта е дълбока. Изчакайте ме на пътеката.
— Започва да се свечерява, Джура — каза една от тях, още почти дете.