сякаш бе дете, което се нуждае от постоянни грижи. Яздеха на северозапад, към планините, където на фона на залязващото слънце се различаваха силуетите на пристигащите бойци. Когато приближиха, той се подготви да се срещне с тази жена, отдала се на рицарството.
Забеляза я отдалеч. Нямаше начин да я сбърка с мъж; висока, стройна, изправена, щръкнали твърди гърди, широк колан през тънката талия, женствено закръглени бедра.
Пришпори коня, пренебрегвайки протестите, които се чуха от бойците около него, и отиде да я пресрещне. Когато видя лицето й, си отдъхна. Тя бе доста красива с тъмните си очи и алени устни.
— Милейди, приветствам ви — поздрави той и й се усмихна. — Аз съм Роуан, смирен принц на вашата великолепна страна.
Ланконите наоколо мълчаха неодобрително. Не подобаваше мъж да се държи по този начин; особено мъж, предопределен да бъде крал. Те наблюдаваха как лъчите на залязващото слънце се отразяват в русата му коса и осъзнаваха, че всичко, от което се опасяваха, се сбъдва: той бе глупав, мекушав англичанин.
Когато Силеан дочу надигащия се присмех зад гърба й, пришпори коня и стисна протегнатата за поздрав ръка на Роуан. Тя също бе разочарована. Да, беше хубав наистина, но глупавата усмивка, която не слизаше от лицето му, я караше да сподели мнението на бойците зад нея.
Роуан задържа ръката на Силеан за момент и прочете мислите й в тъмните й очи.
Около себе си усещаше надменното отношение на ланконите и почти се издаде колко всъщност е ядосан. Не можеше обаче да определи дали се гневеше на ланконите или на себе си. Белегът на крака му го засърбя и усмивката изчезна.
Пусна ръката на Силеан в момента, в който изражението му се промени. Защото едно бе да се прави на палячо пред мъже, но съвсем друго пред това великолепно създание, което щеше да е негова съпруга…
Дръпна юздите и обърна коня.
— Връщаме се в стана — разпореди той, без да среща ничий поглед. Знаеше, че неговите трима английски рицари ще са първите, които ще се подчинят на заповедта му.
Изведнъж се вдигна врява и ланконите наобиколиха Роуан и тримата рицари, готови да ги бранят.
— Прекалено близо сме до зерните — дочу Роуан някой да казва на ириалски. Оказа се млад, със сериозен вид мъж, който доскоро яздеше до Силеан, а сега стоеше до Ксанте. Това вероятно е Дейр, помисли си той.
Независимо, че ланконите се опитаха да му попречат, Роуан пришпори коня и приближи към групата отпред, за да разбере причината за тревогата.
На хълма пред тях залязващото слънце очертаваше силуетите на трима мъже.
— Зернй — промълви Ксанте, сякаш това обясняваше всичко. — Ще ви заведа обратно в лагера. Дейр! Избери петдесет воини и се гответе за бой.
Гневът, който Роуан потискаше от дни насам, вече не можеше да бъде обуздан.
— Как ли пък не! Няма да се биете! — заговори той на съвършено правилен ириалски. — Няма да позволя да пострадат мои бойци. И не си правете никакви илюзии — зерните са толкова мой народ, колкото и ириалите. Ще поздравя тези мъже. Нийл! Уотълин! Белсър! — извика той тримата рицари.
Никога дотогава заповед не бе изпълнявана с такава бързина, но и на тях им бе омръзнало отношението на ланконите. Грубо си проправиха път през редиците на бойците и застанаха зад Роуан.
— Спри този глупак! — обърна се Дейр към Ксанте. — Тал няма да ни прости, ако бъде убит.
Роуан им хвърли смразяващ поглед.
— Вие двамата също ще се подчинявате на моите заповеди — каза той и Дейр млъкна.
Ксанте наблюдаваше Роуан с известен интерес, но той все пак бе по-възрастен от Дейр и по-трудно се сплашваше. Когато най-накрая заговори, гласът му бе подчертано търпелив.
— Те са зерни и не признават краля на Ириал. За тях Брокаин е крал и те с удоволствие ще ви убият.
— Не доставям толкова лесно удоволствие на хората — каза Роуан, след което се обърна и през рамо подкани рицарите. — Да вървим.
Зад гърба му Ксанте възпря ириалите, които се готвеха да последват Роуан.
— По-добре глупакът да бъде убит сега, преди Тал да го провъзгласи за крал — заяви той. С безизразни лица ланконите наблюдаваха как принцът, когото никак не харесваха, отиваше на сигурна смърт.
Тримата зерни стояха неподвижно на хълма, докато Роуан и рицарите яздеха към тях. Когато съвсем приближиха, Роуан забеляза, че са почти момчета, излезли на лов и явно смаяни от вида на толкова много ириали на място, където въобще не трябваше да бъдат.
Роуан продължаваше да е ядосан. Винаги го бяха учили, че ще е крал на всички ланкони, а ето че пред очите му ириали се готвеха да убият зерни.
Направи знак на рицарите да спрат и да го оставят сам да отиде да поздрави тримата младежи. Спря на около стотина метра от тях.
— Аз съм принц Роуан, син на Тал — провикна се той на ириалски, тъй като зерните също говореха този език, — и ви приветствам като ви предлагам мир.
Тримата продължаваха да стоят неподвижно на конете, очевидно изумени, че самотният рус мъж, гледка толкова нетипична за тази страна, бе тръгнал непридружен към тях на едрия си, красив дорест кон и ги бе заговорил. Зернът, който бе по средата, почти момче, първи се съвзе от вцепенението. Със светкавично движение нагласи стрела в тетивата на лъка и стреля по Роуан.
Роуан се наклони на дясно точно преди стрелата да го достигне и я усети да одрасква лявата му ръка. Тихичко изруга и пришпори коня в галоп. Беше изтърпял от тези ланкони повече, отколкото бе склонен. Презрението и присмехът бяха едно, но по, него да стреля момче, след като той му бе предложил мир, бе последното, което щеше да понесе. Само след секунди стигна до момчето и, преминавайки покрай него в галоп, го дръпна от коня и го стовари на земята. В следващия миг и Роуан вече не бе на коня, а с едрото си тяло държеше боричкащото се момче приковано към земята. Зад себе си дочу тропота от копита на двеста приближаващи се ланконски коне.
— Бягайте оттук! — изкрещя той на другите двама.
— Не можем — отвърна едното почти шепнешком, гледайки ужасено към момчето, което Роуан все още притискаше към земята. — Той е син на нашия крал.
— Аз съм вашият крал! — изрева Роуан разгневено. Обърна се и видя, че рицарите му са съвсем наблизо. — Разкарайте ги оттук! — нареди той, посочвайки двамата зерни. — Ксанте ще ги разкъса на парчета.
Рицарите на Роуан тръгнаха в атака срещу младежите и те побягнаха.
Роуан погледна към момчето, което държеше. Беше хубаво, на около седемнайсет години и беснееше като тигър.
— Ти не си крал — крещеше то. — Баща ми, великият Брокаин, е крал! То се изплю в лицето на Роуан.
Роуан се избърса, а след това го зашлеви по най-унизителен начин — както мъж удря жена, чийто остър език е нетърпим. След това го дръпна грубо да се изправи на крака.
— Ще дойдеш с мен!
— По-скоро ще умра преди…
Роуан извърна момчето така, че да види приближаващите се ириали, които вече бяха доста близо. Представляваха смразяваща гледка — мускулести мъже, мускулести коне и оръжия, проблясващи на оскъдното слънце.
— Ще те убият, ако се опиташ да избягаш.
— Зерните не се страхуват от ириалите — заяви момчето, но лицето му бе пребледняло.
— Има моменти, когато мъжът използва ума си вместо дясната си ръка. Дръж се като мъж сега. Накарай баща ти да се гордее с теб. — Той пусна момчето и след кратко колебание то остана на място. Роуан можеше само да се надява, че то има достатъчно разум да не предприеме нещо безразсъдно. Без съмнение ириалите с голямо удоволствие щяха да убият този зерна.
Ланконите заобиколиха Роуан и юношата; конете им бяха запотени, с широко отворени ноздри, а мъжете бяха със свъсени вежди и приготвени оръжия. Изглеждаха толкова страшни, че дори Роуан бе склонен да побегне.
