— Жена! — кресна той.
Бяха в къщата на лелята на Джура, далеч от любопитните погледи.
— Не знаете ли вие, ланконите, разликата между мъжа и жената? Жените не се бият.
— Позволи да го направя, за да те спечеля! — отвърна му Джура разпалено.
— Внимавай какво говориш — прекъсна я Роуан и премести погледа си към Силеан. — Ще взема рицарите си. Познавам ги добре и те ми се подчиняват. Ти ще ни начертаеш карта. Дейр също може да дойде, ако няма да се наложи непрекъснато да вардя гърба си от ножа му.
— Обвиняваш Дейр, че… — започна Джура, но Силеан я прекъсна.
— Няма да начертая картата. Тя е в главата ми. Да се срещнеш тайно с Брита е единственият ти шанс да я накараш да те изслуша и само аз мога да те заведа. Дейр ще дойде, защото е неин син.
— Но жена ми остава тук — заяви Роуан категорично.
— Не! — възрази Силеан. — Джура идва с мен. Така както ти разчиташ на твоите рицари, така и ние с Джура сме се сработили добре.
Джура се облегна на стената. Знаеше кой ще излезе победител в този словесен двубой. Силеан притежаваше нещо, от което Роуан се нуждаеше, и приятелката й нямаше да го отстъпи даром.
Девета глава
Тази нощ Джура спа сама в малката спалня. Обръщаше се и се мяташе в леглото. Ослушваше се към вратата, очакваше да влезе Роуан, но той не дойде. Час преди зазоряване тя напусна самотното легло и на пръсти се измъкна от къщата. Вече беше вбесена. Англичанинът може и да си има някаква своя, чуждоземна причина да не спи с нея, но тя щеше да го убие, ако той я бе унижил, докосвайки друга жена.
Спящи тела се търкаляха навсякъде, но тя не успя да намери Роуан между тях. Джура събуди Силеан и двете продължиха да го търсят в различни посоки.
Слънцето бе високо в небето, когато отново се срещнаха. Силеан поклати отрицателно глава. Джура се намръщи и тръгна да дири оръженосеца на Роуан — Монтгомъри. Високото, тъмнокосо момче сплиташе гривата на масивния боен кон на Роуан.
— Къде е той? — попита Джура. Монтгомъри я погледна изненадано.
— Кралят не е ли с теб?
Джура бе обхваната от подозрения.
— Кога го видя за последен път?
— Тъкмо преди да си легна. Той се прозя и каза, че го чака яка езда, та си помислих… — момчето млъкна сконфузено.
— Къде е ездитният му кон? Онзи едрият, дорестият.
— Ами къде?… — Монтгомъри се сепна и зяпна. — Мислех, че е тук някъде. — Монтгомъри се огледа, после се обърна към Джура. — Ако някой е отвлякъл господаря, готов съм да се бия, за да го освободя. Джура отрони въздишка:
— Този глупак е тръгнал сам през земята на вателите. И аз знам къде отива.
Монтгомъри гневно я измери с поглед:
— Моят господар не е глупак!
Джура не обърна внимание на момчешката ярост:
— На мен все още не е доказал, че не е глупак. Заминаването му трябва да остане тайна. Ако нашите хора разберат, че техният крал е тръгнал сам през вражеска територия, те ще препуснат подире му. Трябва да им кажем, че… е отишъл на лов. Да! И ти трябва да си потеглил с него. Той не би могъл да тръгне без оръженосец.
— Аз не мога да лъжа! — тросна се Монтгомъри. Джура изстена:
— Стига вече с тази рицарска чест! Разбира се, че трябва да лъжеш, ако така ще предотвратиш война, по дяволите! Дай ми четири дни. Разбери, ако не го върна до четири дни, няма да има смисъл да пращаш някой да ни спасява. Ще можеш ли да ми дадеш тези четири дни, момче? Достатъчно ли си възмъжал, за да го направиш?
— Достатъчно възмъжал, за да лъжа? — попита Монтгомъри.
— Достатъчно мъж, за да поемеш отговорност. Трябва да се справиш с надменните рицари на мъжа ми, а не съм сигурна дали ще успееш.
— Ще успея да направя каквото трябва.
— Добре — каза Джура. — Действай без много шум. Оседлай коня ми, а аз ще намеря торба с храна. Чакай! Ако те попитат, кажи, че с Роуан сме отишли да се осамотим. Кажи им, че съм побесняла от ревност заради всичките тези жени вчера и Роуан ме е взел със себе си, за да ме утеши. И за да сме сами, не е взел теб. Така ще имаш правдиво обяснение за оставането си тук. Трябва да задържиш нашите хора колкото е нужно.
Докато му говореше, се чувствуваше много по-възрастна, а всъщност беше само с две години по-голяма от него. Той пък притежаваше някакво мрачно, мъжествено излъчване, което толкова й харесваше. Тя повдигна с два пръста брадичката му.
— А и няма да ти се наложи да лъжеш. Господарят ти и аз наистина ще сме отпътували заедно и ти наистина няма да знаеш накъде сме тръгнали.
Монтгомъри изобщо не възприемаше Джура като по-възрастна и за нейна изненада поднесе пръстите й към устните си, целуна връхчетата им.
— Моят господар е щастлив човек. Леко смутена, Джура отдръпна ръката си.
— Внимавай как се държиш с девойките — каза тя.
— Не искам след девет месеца да се пръкнат някакви наполовина английски копелета. А сега, оседлай коня ми и да тръгвам.
Монтгомъри се усмихваше, докато Джура излизаше от конюшнята.
— Нахално английско чучело! — мърмореше си тя. Първата задача на Джура бе да успокои Силеан.
Силеан искаше да тръгне с нея и Джура изгуби сума ти ценно време, за да я убеди, че нейното, на Силеан, отсъствие не би могло да бъде обяснено.
— Трябва да тръгна сама. Бързо ми начертай карта, че няма време за губене.
Силеан започна да чертае, като не спираше да спори:
— Как ще го намериш? Той е тръгнал толкова време преди теб.
— Ще се опитам да мисля като русокос англичанин. Смяташ ли, че той е сложил доспехи и развява английския флаг? О, Силеан, моли се за мен. Ако бъде убит, ще избухне война. Ириалите ще величаят паметта му след омайната му вчерашна реч. Ще тръгнат да отмъщават за него.
— Вземи картата — каза Силеан и прегърна силно Джура. — Съжалявам, че се усъмних в теб. Върви и намери този наш побъркан крал. Върни го жив и здрав.
— Силеан се отдръпна от Джура. — Как ще се облечеш?
Джура се усмихна:
— Като ултен. Това ще ме предпазва. В раклите си леля ми има ултенски дрехи. Ще ги взема.
Силеан целуна приятелката си по бузата:
— Върви с Божията помощ и се връщай по-бързо.
Джура предпазливо яздеше през територията на вателите. Старото, дрипаво ултенско облекло вонеше толкова отвратително, че отначало конят подскачаше и се вдигаше на задните си крака. Джура не му се ядоса. Самата тя все още не можеше да свикне с миризмата. Беше задигнала вехтия, някога блестящ костюм от къщата на леля си и след това беше оваляла дрехата в свински тор и пепел, за да добие автентичния аромат и цвят на ултенско облекло. Вдишвайки вонята на дрехите, с които бе облечена, Джура се досети защо единствено людете от племето ултени не се страхуваха свободно да скитат из земите на другите племена.
Под вонящата ултенска дреха Джура бе облякла зелената ловна униформа на женската гвардия. Дрехите прикриваха цял арсенал от оръжия.
Тя яздеше на запад. Промъкваше се по тесни пътеки, където нямаше опасност да срещне пътници или каруци. Просеше храна и вода от хора, живеещи в паянтови колиби сред гората. След като бе пътувала цял ден, тя разбра защо хората на Брита нападаха южните, богати земи на ириалите.
