далеч от него.
Не много далеч — когато излезе от обсега на зрението му, Джура спря. Хлипове се надигаха в гърдите й. Преди да се усети, тя падна на колене и се разтърси от плач. Сякаш всички неизплакани досега сълзи напираха в очите й. Раменете й се тресяха, ръцете й бяха вкопчени една в друга. Тя се захлупи в прахта и заплака още по-силно. Щеше да умре, ако Роуан се предадеше на Брокаин, а не можеше да каже на мъжа си това. Той нямаше нужда от съчувствие и тя не му го предлагаше. Той се нуждаеше от гнева й, но тя не бе подготвена за омразата, появила се в очите му.
След малко се изправи и се върна в стана. Останалите от групата седяха в очакване, без да разговарят, и когато чуха шума от приближаването на Джура, вдигнаха погледи, изпълнени с надежда. Щом видяха, че идва Джура, а не Роуан, надеждата в очите им угасна и те извърнаха погледи встрани.
Джура си помисли, че те не по-малко от нея се нуждаят от Роуан.
Силеан стана да я посрещне и Джура прикри лицето си от изучаващия взор на приятелката си.
— Ти си… плакала? — попита Силеан, невярвайки на очите си. — Какво си му направила?
Джура не можеше да разкаже никому, дори на приятелка като Силеан, за това, което бе видяла. Как можеше ланконска жена да възприеме мъж, който плаче като дете? И все пак Джура бе разбрала Роуан — значеше ли това, че не е съвсем ланконка?
— Няма нищо — просто дим влезе в очите ми — каза Джура. — Роуан скоро ще се върне — добави тя.
Не след дълго Роуан се появи. Косата му бе влажна, сякаш се бе къпал. Нареди всички да се приготвят за път. Феарените седяха отделно. Роуан отиде при тях и дълго им говори. Джура видя, как той сочеше към всички членове на групата последователно и сякаш гарантираше безопасността им със собствения си живот.
Тя го наблюдаваше внимателно и успяваше да улови промяната в израза на очите му — там имаше някаква празнота, която не бе забелязвала преди. Все пак той изглеждаше отново готов да овладее положението.
Тя изчака той да погледне към нея, за да му се усмихне.
Роуан не погледна към Джура.
Цял ден, докато яздеха, той не погледна към нея. Не беше ли разбрал, че тя нарочно се бе опитала да го разгневи? Че иска да го накара да се отърси от тъгата. Тази нощ, мислеше си тя, тази нощ ще го отведе в стана. Ще бъдат сами — той ще я докосва, може би дори ще я люби! — Уви не се получи. Спряха за нощувка, но Роуан я отбягваше. Тя го помоли да се разходят в гората, но той отвърна, че трябва да остане с феарените.
— Не мога да ги оставя с твоя брат — каза той като я гледаше хладно. — Или вече трябва да го наричам законен крал — и Роуан се отдалечи преди Джура да успее да каже дума.
Силеан видя, че Джура стои без работа и я изпрати да разседлае конете. Джура се вкопчи в изпълнението на привичната задача.
— Ядоса ли го? — попита Силеан.
— Помогнах му, но той не го разбра. — Джура погледна към Роуан, който седеше до огъня и точеше меча си. — Аз съм…
— Глупачка — довърши Силеан, грабна седлото от ръцете на Джура и се отдалечи ядосана.
Джура бе налегната от самосъжаление. Нима всички я мислеха за неспособна да прозре истинския смисъл на нещата? Тя се присъедини мълчаливо към останалите около огъня. Редът й да застане на пост дойде около зазоряване, но нито през нощта, нито на зазоряване Роуан се опита да говори с нея насаме. Даваше и задачи и нареждания като на всички останали.
Никой освен Силеан не забеляза промяната на отношението му към Джура, защото Роуан се отнасяше с нея така, както ланконите се отнасяха с жените — като с равни. Само дето Джура бе вече свикнала Роуан да се отнася с нея като с нежно и крехко същество.
Искаше й се да се любят!
Сутринта на третия ден, точно преди изгрев слънце, Джура видя как Роуан се измъква от стана и потъва между дърветата. След кратко колебание, тя го последва.
Очакваше изневиделица да скочи от някое дърво, да започне да я упреква, че е напуснала поста си и е оставила другите незащитени.
Той не го направи. Бе клекнал до брега на потока и съблечен до кръста се миеше.
— Какво искаш, Джура? — попита той без да се обърне и гласът му бе студен като планински извор.
Джура искаше да се обърне и тръгне обратно към стана, но си наложи да отиде до Роуан. Коленичи и пи от водата на потока. Небето розовееше.
— Не сме говорили от дни и аз мислех… — протегна ръка и докосна рамото му, но той така я изгледа, че тя отдръпна ръката си.
— Не знаех, че ланконските мъже и жени разговарят — каза той. — Мислех, че твоята работа е да ми браниш гърба.
Тя изкриви лице, напълно объркана.
— Но нали сме женени?
— Разбирам. Искаш да те задоволявам. Трябва да нося стомана в ръцете си и между бедрата си. Това е всичко, което очакваш от мен.
— Ако си решил, че това е всичко, което очаквам от теб — нека бъде така! — каза ядосано тя и се отдалечи от него. Трябваше ли непрекъснато да му обяснява това, което прави? Наистина ли той вярваше, че тя желае смъртта му? Очите й пак се изпълниха със сълзи, но тя яростно премигна и ги пресуши. Дяволите да го вземат! Защо трябваше да се влюби в мъж, който я разплаква!
Петнайсета глава
Когато се върна в стана, Роуан не погледна към нея и тя болезнено сви рамене, сякаш пренебрежението му й причини физическа болка. Главата и тялото я боляха, когато най-сетне си легна и опита да поспи. Обърканите мисли, вихрещи се в съзнанието й, я държаха будна и тя видя нападението. Отначало помисли, че сънува, защото те бяха по-скоро сенки, отколкото хора от кръв и плът. Движеха се безшумно, изплуваха от тъмнината като риби от сумрачните водни дълбини.
Джура не вярваше на широко отворените си очи… Една от малките, облечени в тъмни дрехи фигурки се наведе и сложи нещо върху устата на Дейр. Преди Джура да успее да скочи и да вдигне тревога нещо я удари по главата и всичко потъна в мрак.
Когато се свести, усещаше болка в главата и гърба си. Преди да отвори очи се опита да раздвижи ръцете си, но не успя.
— Джура, Джура!
Превъзмогвайки болката, Джура отвори очи и погледна към Силеан. И двете бяха затворени в дървен фургон, прострени върху торби със зърно, които им убиваха, сякаш бяха натъпкани с камъни.
— Добре ли си, Джура? — прошепна Силеан. Джура се опита да стане, но ръцете и краката й бяха вързани.
— Добре съм — отговори тя с пресъхнало гърло. — Къде сме? Кой ни е пленил? Къде са другите? — лицето й се изкриви от болка, когато фургонът се люшна върху неравност по пътя и тежките торби натъртиха тялото й.
— Не знам — отвърна Силеан. — Бях заспала и се събудих тук.
Джура се опита да освободи вързаните си крайници.
— Трябва да спасим Роуан — каза тя. — Той ще се опита с приказки да се измъкне от тази бъркотия, а те ще го убият.
Силеан се усмихна насреща й. — Мисля, че сега трябва да помислим за себе си. Ако са пленили нас, сигурно са пленили и останалите. Чувам трополенето и на други фургони. Трябва да опитаме да поспим и да възстановим силите си.
Джура не можеше да заспи от тревога за Роуан, а и за другите. Молеше се на Бога да го защити. Рано му е все още да умира — молеше се тя. Той има още толкова работа да върши. И имаше нужда от нея, за да го защищава. Ами ако Роуан пак загуби вяра в себе си? Кой ще бъде до него, за да му помогне?
