По лицето на Ангъс първоначално се изписа слисване. После от гърдите му се изтръгна дълбок, клокочещ звук, който вероятно представляваше смях, той взе ръката на Клер в своята и за миг Тревилиън се побоя, че ще целуне пръстите й.
— Искаш ли да хапнеш нещо, момичето ми?
Тревилиън едва не се задави с уискито си. Дори в една страна, печално известна като родина на скъперници, Мактарвитови бяха прочути със своята стиснатост.
— Е, може да не ти хареса, момиче — каза Ангъс. — Възможностите ми са скромни.
— Тя яде всичко и по всяко време — намеси се Тревилиън, облегна се на стената и загледа как старецът приготвя ядене за своята гостенка. С какво ли щеше да гощава Ангъс американката?
Мактарвит отиде до огнището, в което гореше слаб огън, започна да рови по полицата и извади парче сирене. То цялото беше почерняло от сажди, но когато Ангъс обели горния му стой, отвътре се оказа снежнобяло. Домакинът отряза няколко парчета, сложи ги в един тиган на огъня, за да се стопят. След това излезе навън и след малко се върна с три парчета месо, които без съмнение бяха от откраднатите телета.
— Предполагам, че и вие ще хапнете — с половин уста каза той на Тревилиън, като ясно се виждаше какво усилие му струва тази фраза.
— С удоволствие — отвърна Тревилиън, вместо учтиво да отклони поканата.
Под любопитния му поглед Ангъс взе друг тиган и сложи трите пържоли на огъня. Когато сиренето се разтопи, той му прибави малко гъст сос, като бъркаше непрекъснато. Щом сместа завря, наля от едно шише порядъчна доза уиски. От тигана излезе облак дим.
После старецът свали от полицата над огнището една очукана и нащърбена чиния. И тъй като беше също позацапана със сажди, Ангъс я избърса с ръкава на вехтия си, омазнен кожен жакет, сложи вътре пържола и я заля със соса от сирене и уиски. Накрая извади нож и вилица от метална кана, която също стоеше върху полицата над огнището, изтри ги двете в ръкава си и подаде приборите на Клер.
Тревилиън я наблюдаваше и се питаше какво ли щеше да прави сега богатата американка. Тя се усмихна, сякаш Ангъс беше Уелският принц, отряза парче от пържолата си и щом го опита, възкликна:
— Боже, колко е вкусно!
Ангъс се усмихна малко глуповато и взе втора чиния от полицата над огнището. Дори не си направи труда да избърше саждите, а сложи пържолата в нея, заля я със сос, седна на трикракото столче срещу Клер и започна да яде.
Тревилиън разбра, че сам ще трябва да си сервира своята порция. Взе една почерняла чиния и докато я триеше, улови погледа на Клер, който го съветваше да се откаже от това занимание. Явно смяташе, че е нарушение на етикета, ако си избърше чинията. Той изкриви лице и се наведе над тиганите. Пържолата, която Ангъс му беше оставил, беше най-малката. Тревилиън обра последния остатък на соса, взе мръсен нож и покрита със сажди вилица от металната кана, върна се на трикракото си столче до стената и започна да яде. След първата хапка обаче погледна Ангъс с нов респект. Пържолата действително беше превъзходна.
— Нямаше да е и на половина толкова вкусна, ако не беше крадена — заяви Клер. — И мога ли сега да ви попитам нещо, милорд? Умеете ли и да пеете, да свирите на някакъв инструмент или да декламирате стихотворения?
Тревилиън се разсмя. Дъртото магаре и песен!?! Щеше да звучи като бичи рев.
Ангъс пренебрегна реакцията на Тревилиън и отговори:
— Знам наизуст това-онова от Боби Бърнс.
— Това е любимият ми поет!
Цял час Тревилиън наблюдаваше и слушаше как Мактарвит декламира романтичните стихове на популярния в Шотландия Робърт Бърнс. Тревилиън, разбира се, ги беше чел. Те никога не бяха го трогвали особено, но сега, когато чу как ги декламира Агнъс, промени мнението си. За броени минути в очите на Клер се появиха сълзи.
— Сигурна ли си, че си американка, дете? — попита Агнъс.
— Аз съм толкова шотландка, колкото и вие, Агнъс Мактарвит — отвърна тя със същия тежък акцент. — Само че семейството ми беше на кратко посещение в Америка през последните сто-двеста години.
Старецът се засмя с нея.
— Какво да направя още за теб, момиче?
Тревилиън се изправи.
— Трябва да тръгваме. Имам работа и… — Със същия успех можеше да говори на прозореца, толкова малко внимание му обърнаха двамата.
— Искам някой да ми посвири на гайда — каза Клер. — Откакто съм в Шотландия, още не съм чула гайда.
И двамата размениха поглед, в който се четеше, че това е най-голямото нещастие, което може да сполети човек през живота му. Тревилиън направо се ококори.
— Ей сега ще се погрижа за това — обеща старецът и изскочи от съборетината си.
— Трябва да се връщаме в Брамли. Чака ме работа и…
— Ами тогава си тръгвайте — прекъсна го Клер. — Сигурна съм, че лорд Мактарвит ще ме отведе в къщи. Или може да кажете довечера на Хари, щом се прибере, къде се намирам. Той ще ми изпрати кола.
Имаше смисъл в това, което казваше, и Тревилиън знаеше, че сигурността й не е застрашена от изражението на стареца беше ясно, че е готов да я брани с цената на живота си, което обаче не означаваше, че Тревилиън трябва да я остави сама из шотландските планини. Доколкото познаваше Клер, тя беше способна да падне в торфено езеро, да яде до пръсване, или да се напие до несвяст. Във всяко друго отношение бе в безопасност.
— Ще остана — отсече той.
Тя му се усмихна и пъхна ръка в неговата.
— Ще ви се отрази добре, ако малко си подадете носа от вашата кула — каза тя, отстъпи крачка назад и го погледна. — Всъщност знаете ли, че сега изглеждате много по-добре, отколкото онази сутрин, когато се запознахме? Кожата ви вече няма зеленикав оттенък. — Тя улови брадичката му и огледа лицето му отляво и после отдясно.
Докосна го и веднага осъзна, че не бива да го прави. Беше се стоплила от яденето, от уискито и от гостоприемството на Мактарвит и чувстваше Тревилиън само като близък човек. Докосването й беше като сестрински жест, с който искаше да го ободри, задето с всеки изминат ден изглежда все по-добре — но когато допря кожата му, той я изгледа толкова настойчиво със странните си очи, че тя се отдръпна.
— Аз… хайде да видим какво ни готви лорд Мактарвит.
Тревилиън се усмихна. Добре разбираше чувствата й в този миг. И какво чудно имаше? Беше млада и здрава, а той, макар и няколко пъти да го нарече „старец“, бе в разцвета на силите си. Усмихнат я последва навън. Изведнъж му се зави свят и се улови за рамката на вратата. За миг се поколеба, защото му костваше усилие да загърби уюта, топлината в къщата, и да се изложи на студа, който го пронизваше до мозъка на костите. Маларията беше напаст, от която нямаше спасение.
Напуснаха колибата в ранния следобед, а се върнаха късно вечерта. Тези часове Тревилиън прекара седнал върху влажната земя в напразни опити да се запази с дрехата на баща си от хапещия студ. На поляната около Клер прииждаха все повече шотландски мъже и жени. Агнъс беше намерил отнякъде гайдар, после дойдоха още двама. Някой кръстоса два ръждиви стари меча на земята и младо момиче затанцува върху тях. Клер попита девойката дали може да я научи на танца с мечовете.
Тревилиън се облегна на стената и загледа как Клер подскача чевръсто над мечовете. Бързо усвояваше сложните стъпки и фигури и два часа по-късно вече танцуваше доста прилично. Тримата гайдари — чаровници като почти всички шотландци — ускориха ритъма, докато Клер заподскача толкова бързо, че полите хвърчаха около бедрата й.
Тревилиън влезе в обичайната си роля на наблюдател. При многобройните си пътешествия беше присъствал на безброй празненства и беше видял какво ли не. Както каза и Клер, беше ставал свидетел на безброй жестокости. Веднъж диваците, за да отпразнуват пристигането му в тяхното африканско село, разпънаха на кръст един човек. Беше видял стотици кервани с роби. „Цивилизованият“ свят се ужасяваше
