— Добре, но нека първо ви обясня за храненето. После се впусна в дълъг монолог за това какво трябва и какво не трябва да яде Макс и как не бива да му се дава нито захар, нито сол. Всичко трябваше да бъде задушавано на пара, а не печено и никога пържено. Също така в хладилника имаше половин пиле и малко зелена салата, с които Джейсън можеше да обядва.
След това му каза, че Макс не обича особено твърдата храна, а предпочита млякото, така че „не се притеснявайте, ако не яде много“.
Джейсън я слушаше с половин ухо, достатъчно, за да я увери, че всичко ще бъде наред. Половин час по-късно тя вече беше излязла, а той се обаждаше на Дейвид по телефона.
— Не ме е грижа колко пациенти те чакат — каза Джейсън на брат си. — Искам да знам какво става!
— Ейми е страхотна, нали?
— Тя е… различна от останалите. Почакай малко. Беше оставил Макс на пода и сега бебето, наполовина пълзейки, наполовина влачейки се, се беше добрало до контакта и дърпаше шнура на една лампа. Джейсън го дръпна от опасния контакт, сложи го по средата на стаята и се върна на телефона.
— Тази жена — започна Джейсън — живее само с една нищожна застраховка, оставена й от онзи неин съпруг, и няма как да си изкарва прехраната. Знаеш ли къде отиде днес на събеседване за работа? При Боб Фарли.
— Ааах! — изстена Дейвид.
— Обади се на тоя стар развратник и му кажи, че ако я наеме, ще го инжектираш с антракс! — нареди Джейсън.
— Не мога да направя такова нещо. Заради Хипократовата клетва и други подобни. Ако не те познавах толкова добре, щях да кажа, че говориш като ревнив съпруг. Джейсън? Там ли си?
— Извинявай. Макс се заклещи под масичката за кафе. Боже господи! Сега пък яде хартия. Стой така.
Когато Джейсън се върна, Дейвид каза ядосано:
— Виж, големи братко, не съм искал от теб да се задълбочаваш толкова; просто трябва да гледаш хлапето, за да мога да прекарам известно време само с нея. Това е всичко, което трябва да направиш. Щом успея да убедя Ейми, че сме създадени един за друг, ще я издържам и няма да й се налага да работи. Защо не й разправяш, хубави неща за мен?
— Ако си помисли, че ще се грижиш за нея до края на живота й, може и да не се омъжи за теб. В нея има повече гордост, отколкото каквото и да било друго. И можеш ли да ми кажеш защо едно бебе не бива да яде сол, захар или подправки под каквато и да е форма?
— Теорията е, че когато порасне, ще се пристрасти към сладкишите, ако са му давани като бебе, така че ако сега те не присъстват в менюто му, като голямо ще бъде по-здраво.
— Нищо чудно, че иска само да суче и не набляга на твърдата храна — промърмори Джейсън и пусна телефона, за да дръпне бебето от вратата. Макс я люлееше напред-назад и се опитваше да удари лицето си.
Когато се върна, продължи:
— Мислиш ли, че ще ми позволи да й подаря нещо за Коледа?
— Какво по-точно имаш предвид? Да й купиш някакъв бизнес и да й дадеш да го върти?
Тъй като имаше точно това предвид, Джейсън не отговори. А и Макс вече дъвчеше обувката му, така че той вдигна бебето на ръце. То обаче го сграбчи за долната устна и я дръпна така, че едва не му свали кожата.
— Виж, Джейсън, трябва да вървя — рече Дейвид. — Защо не използваш мозъка, вместо парите си, и не измислиш някакво друго решение? Ейми няма да приеме никакви подаяния, колкото и добре да ги замаскираш.
— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Джейсън и погледна към другия край на стаята, където имаше цвете в саксия, поставена върху сгънат вестник. — Ти се обади на Фарли. Бих го направил сам, но не искам да знае, че съм тук; кажи му каквото искаш, но да не я наема. Ясно?
— Ясно! Как е чудовището?
Джейсън трепна от болка и отстрани пръстите на бебето от устната си.
— Чудесно.
— Чудесно ли? Това дете е направо ужасно. Какъв е този звук?
Макс сграбчи болезнено бузите на Джейсън, дръпна го към себе си и положи олигавена целувка върху едната.
— Не съм много сигурен, но мисля, че хлапето току-що ме целуна — отвърна Джейсън и затвори, преди Дейвид да е успял да му отговори.
Поседя известно време на канапето с изправения Макс в скута си. „Силно дете — мислеше си той — и хубавко.“ Жалко, че беше облечено в дрешки, които изглеждаха подарявани за не знам кой си път. Нямаше да се учуди, ако всяко дете в Абърнати беше носило това гащеризонче и тази избеляла ризка. Не трябваше ли един буден малък човек като Макс да бъде облечен в нещо по-добро? Как можеше да го уреди?
Очите му попаднаха на вестника и само след секунда вече отблъскваше ръчичките на Макс, които му пречеха да набере един номер на клетъчния си телефон.
— Паркър — рече той, когато секретарката му вдигна. Не си направи труда да се представя. Беше негова лична секретарка от дванадесет години, така че нямаше нужда от такива формалности.
За няколко минути успя да й обясни идеята си. Тя не изрази недоволство, че е Коледа и той й нарежда да напусне дома и семейството си — ако имаше такова, защото Джейсън и представа си нямаше от личния й живот — а просто каза:
— В Абърнати има ли печатница?
— Не. И бездруго не бих искал тази работа да се свърши тук. Направи го в Луисвил.
— Предпочитания за цвят?
Джейсън погледна надолу към Макс, който дъвчеше дървено кубче, вероятно принадлежало някога на баща му.
— Синьо. За едно мъжествено малко момченце. Никакви бяло-розови зайчета. И да има много звънчета и свирки.
— Разбирам. Всичко необходимо?
— Всичко. И ми купи кола, нещо обикновено, като…
— Тойота ли? — попита Паркър.
— Не, да е американска. — Доколкото знаеше, Ейми беше против купуването на чуждестранни коли. — Джип. И да бъде много мръсен, за да ми се наложи да наема някого да я почисти. Ще искам и малко дрехи.
Тъй като всичките дрехи на Джейсън бяха шити по поръчка, Паркър съвсем основателно го попита дали да не му изпрати нещо.
— Не. Искам нормални дрехи. Дънкови.
— Със или без ресни?
Джейсън погледна стъписано телефона. За тези дванадесет години нито веднъж не беше чувал Паркър да се шегува. Дали сега не й беше за пръв път? А, от друга страна, тя имаше ли изобщо чувство за хумор?
— Без ресни. Съвсем обикновени. И да не са прекалено скъпи. Никакви „Холънд и Холънд“, никакви „Савил Роу“.
— Разбирам — долетя безстрастният отговор на Паркър. Дори и да изпитваше някакво любопитство, не го показа.
— А сега се обади на Чарлз и му кажи да дойде тук и да направи на това хлапе нещо хубаво за ядене.
Последва пауза, което беше необичайно за Паркър, защото тя винаги се съгласяваше незабавно с нарежданията му.
— Чудех се къде ще настаним Чарлз, защото той ще иска да има подходящо оборудване.
Като се имаше предвид, че личният готвач на Джейсън беше както сноб, така и гений, това просто се подразбираше.
