— Съжалявам за отвратителното си държане. Вероятно вече си разбрала, че не ставам за теб — каза той, — но искам да вземеш този пръстен. Носи го със здраве. — След това извърна очи и отново я погледна. — За нещастие трябва да те лиша от присъствието си: сетих се, че трябва да отида на едно място.
След тези думи й обърна гръб и излезе в коридора. Робърт, икономът му, веднага изникна зад него.
— Излизате ли, господине?
— Да — отговори Джейсън.
Мъжът вдигна палтото му и той пъхна ръце в ръкавите.
— И кога да кажа, че ще се върнете?
Джейсън хвърли поглед назад към празнуващите.
— Не мисля, че ще се върна тази вечер. Погрижи се да не им липсва нищо.
— Много добре, господине.
Робърт му подаде клетъчния телефон — нещо, без което Джейсън никога, ама никога не излизаше. Той го взе и го погледна така, сякаш никога досега не го бе виждал.
После го пусна в кошчето за боклук и се отправи към вратата.
— Господине! — възкликна Робърт, за пръв път загубил самообладание. — Ами ако се появи нещо спешно? Ами ако имаме нужда от вас? Къде можем да ви намерим?
Джейсън се поспря за момент.
— Чувствам необходимост да поговоря с един човек, който знае какво е да загубиш дете. Знаеш ли онази църквичка на Шестдесет и осма улица? Там ще ме търсиш.
И излезе от апартамента, като остави иконома си със зяпнала уста.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Една година по-късно
Президентът на Съединените американски щати ще се радва да посети тържественото повторно откриване на град Абърнати, Кентъки. Помоли ме да Ви предам, че особено се интересува от стенописите със сюжети от „Хиляда и една нощ“ в градската библиотека, тъй като тези приказки са му любимите.
Джейсън прочете още веднъж писмото и точно когато се канеше да нададе победоносен вик, зърна втория пасаж, в който секретарят на президента молеше да бъде потвърдена датата на церемонията по откриването.
— Но това е… — Той млъкна ужасено и погледна часовника си, за да види коя дата е, впери яростен поглед и в календара на бюрото си и подозренията му се потвърдиха. — Дорийн!!! — изрева той с цяло гърло и след около три минути секретарката му влезе е бавна стъпка в кабинета.
— М-да? — каза тя, като го гледаше отегчено с големите си очи.
Джейсън отдавна беше научил, че нищо, никаква заплаха на света не може да наруши задоволството на Дорийн. „Успокой се“, каза си той, но след това погледна президентския печат на писмото и прати самообладанието си по дяволите.
Подаде й мълчаливо писмото.
— Но това е хубаво, нали? Казах ви, че ще успея да го доведа тук! Ние с Чери имаме връзки.
Джейсън обхвана с ръце главата си и направи опит да преброи до десет. Успя да стигне до осем, което бе истинско постижение за него.
— Дорийн — каза той, като едва се сдържаше. — Погледни датите. Колко време остава до идването на президента?
— Имате нужда от нов календар ли? — попита го озадачено Дорийн. — Щото ако е така, мога да ви купя един.
Тъй като Дорийн харчеше по шест хиляди долара месечно за канцеларски материали, беше му се наложило да закрие служебната й сметка и нямаше никакво намерение отново да я открива.
— Не, мога да поглеждам в някой от десетте календара на бюрото си. Дорийн, защо президентът идва само след шест седмици, когато откриването е планирано за след шест месеца? И защо смята, че стенописите в библиотеката ще бъдат със сюжети от „Хиляда и една нощ“, след като съм наел художник да изобрази мотиви от детски приказки?
— Детски приказки ли? — премигна Дорийн. Джейсън си пое дълбоко дъх, за да се овладее, но вместо това в главата му започнаха да се въртят идеи как да убие брат си. Дейвид отново бе примамил по-големия си, „по-мъдър“ брат да се съгласи на нещо влудяващо. Дорийн беше сестрата на Чери Паркър и още в началото Дейвид го бе помолил коленопреклонно да я наеме да му помага в обновяването на Абърнати. Тогава Джейсън се съгласи с готовност, понеже Паркър му липсваше, а и така и не бе успял да си намери поне наполовина експедитивна секретарка.
Но Дорийн бе толкова неподходяща, колкото Паркър — способна, и толкова бавна, неорганизирана и разсеяна, колкото сестра й — съвършена. Джейсън поиска да я уволни още след първите три часа от първия й работен ден, но Паркър беше бременна и започна да плаче — нещо, което напълно обърка Джейсън, тъй като нямаше представа, че бившата му секретарка е способна на подобно нещо.
— Не можеш ли да я задържиш само няколко дни? — примоли му се Дейвид. — Чери кара тежка бременност, а Дорийн е единствената й сестра. Ще ни направиш голяма услуга. Пък и си толкова добър в работата си, че изобщо не ти е нужна секретарка.
Джейсън се почувства поласкан и в крайна сметка се остави да бъде убеден.
Това беше преди осем месеца. Паркър все още беше бременна, все още се разплакваше за най-малкото нещо и Джейсън все още се опитваше да работи с Дорийн. Когато не разбираше погрешно нарежданията му, тя купуваше излишни неща, като например шест кутии червени кламери или дванадесет дузини визитници. „В случай че свършат“, обясняваше му тя. И сякаш това не беше достатъчно, си постави като лична цел да му помогне да превъзмогне Ейми.
— Детски приказки — каза уморено Джейсън. — Нали се сещаш, „Хъмпти-Дъмпти“, „Малката мис Мъфет“ и други подобни. Наехме човек да ги нарисува и той трябва да започне работа в понеделник. Ще му отнеме три месеца да изрисува цялата библиотека, а президентът ще дойде след шест седмици да ги види. Освен това той очаква да види „Хиляда и една нощ“, а не детски приказки.
Дорийн го погледна неразбиращо. Джейсън си помисли, че може би трябва да се обади на Дейвид да види дали жена му вече не е родила, защото в момента, в който това станеше, Дорийн щеше да изхвърчи оттук.
— Ами рицарите?
— Рицари ли? Какви рицари в „Хиляда и една нощ“? Какво изобщо имаш предвид? — С Дорийн човек никога не можеше да знае.
— Не, глупчо, като в „Робин Худ“.
На Джейсън му се прииска да изкрещи.
— В „Робин Худ“ няма рицари. — Бог да му бе на помощ, но започваше да я разбира!
— О! — премигна Дорийн.
Притежаваше сладникава хубост — с огромни очи, които изглеждаха още по-големи, защото ги гримираше в черно, и около двайсет кила къдрава руса коса на главата си. Мъжете в Абърнати едва не припадаха, когато минеше покрай тях.
— Дорийн — рече Джейсън, но този път по-настоятелно. — Откъде президентът на Съединените щати е останал с впечатлението, че ще правим стенописи със сюжети от „Хиляда и една нощ“?
— От онзи човек, който е открил света и се е возил с рицарите на Робин Худ — отвърна тя.
За нещастие понякога почти му доставяше удоволствие да разгадава логиката на Дорийн. Сега казаното от нея заподскача безредно из главата му: човекът, който е открил света, Робин Худ, рицарите. Името на Колумб го подсети.
— „Рицарите на Колумб“ — прошепна той и разбра, че е улучил, когато Дорийн завъртя отегчено очи, сякаш се ядосваше на бавната му мисъл.
„Рицарите на Колумб“ беше един от спонсорите на ремонта на библиотеката в Абърнати и незнайно
