багажа.
Съгласно обещанието си, Милдред бе изпратила кола да я чака и бе поръчала на шофьора да откара Ейми и Макс направо в дома й.
Но Ейми имаше други намерения.
— Ние ще слезем тук — каза тя, когато колата излезе на главната улица на Абърнати. — Моля ви, кажете на свекърва ми, че ще отидем при нея след около час.
Искаше да види промените, за които беше чела. Тя хвана Макс за ръка и тръгна надолу по улицата, като оглеждаше всеки магазин.
Преди си въобразяваше, че знае какво може да е направил Джейсън с града, но грешеше. Мислеше, че го е превърнал в мъничък Ню Йорк с бутици на Версаче и безброй картинни галерии. Но не. Той само беше ремонтирал и боядисал всичко. И премахнал модернизацията в много от магазините. Вървейки из града, Ейми имаше чувството, че се е върнала назад във времето, само дето тук не изглеждаше отживяло. Не приличаше на декор — като онези изкуствено пресъздадени градчета в увеселителните паркове.
Не, Абърнати изглеждаше точно такъв, какъвто бе станал: проспериращ фермерски град с хора, които бързаха насам-натам, и магазини, чиято търговия вървеше добре. Ейми крачеше бавно, а Макс се въртеше и обръщаше да види всичко, защото обичаше да гледа непознати хора и места.
Внезапно момчето се закова пред един магазин и Ейми едва не загуби равновесие. На витрината бяха изложени книжни въртележки, които един вентилатор караше да се въртят. Първата й мисъл бе, че това са просто въртележки, нищо особено, но после се сети, че за едно дете, привикнало към механизирани шумни играчки, те изглеждат вълшебно.
— Да влезем тогава — каза тя и личицето на Макс грейна.
Минути по-късно излязоха от магазина. Макс държеше в едната си ръка лъскава синя въртележка, а в другата — обвивка от бонбон. Смучеше покритото с шоколад парче сушен плод и Ейми се усмихваше. „Дом — помисли си тя — е мястото, където продавачът подарява бонбон на едно дете със сияещи очи.“
В края на улицата се намираше библиотеката на Абърнати. Входът й зееше отворен, отвън бяха спрели няколко пикапа и от сградата влизаха и излизаха работници.
Ейми си пое дълбоко дъх. Скоро щеше да види Джейсън, предчувстваше го. Макар да беше прекарала с него съвсем малко време, сякаш усещаше присъствието му навсякъде из градчето. Всичко, към което погледнеше, й напомняше за него. „Ето оттук купи на Макс обувки — помисли си тя. — А тук ме разсмя. Тук пък…“
— Искаш ли да влезем? — попита тя Макс и го погледна. Той продължаваше да смуче бонбона. — Тук е мястото, където ще работи мама.
Макс кимна и погледна въртележката, която вятърът отново беше завъртял.
Ейми пак си пое дълбоко дъх и заизкачва стълбите редом с Макс. Отначало в залата й се стори тъмно, но когато очите й привикнаха, видя, че работниците почти са привършили. Вече разглобяваха скелето и оставяха след себе си чисто бели гипсови стени, готови за нейните стенописи. Виждаше, че ще трябва да рисува точно срещу регистратурата и върху следващите две стени. В читалнята имаше голяма празна стена и вероятно там щеше да бъде главният стенопис.
Докато оглеждаше и си мислеше как ще разположи мотивите, от задната част излезе мъж, следван от хубавичка блондинка. Веднага щом видя, че това е Джейсън, Ейми се скри в сенките и притихна. Той разглеждаше някакви планове, а жената сякаш бе доволна просто да стои мълчаливо до него.
Ейми го наблюдаваше незабелязано от сенките. Беше се посъстарил, гънките около устата му сякаш бяха станали по-дълбоки. Или може би това се дължеше на светлината. Но косата му си беше същата — гъстата сребриста грива стигаше до яката му.
По дяволите! Беше по-хубав, отколкото си го спомняше. По дяволите и пак по дяволите!
Когато апетитната блондинка се наведе към него, Ейми изпита желание да й оскубе косата.
— Само че нямам право — прошепна и Макс я погледна въпросително. Тя приглади косата му и се усмихна, а той се обърна, за да погледне мъжа, застанал само на няколко метра от тях.
Ейми се укори. Беше дошла тук да работи и нищо повече. Работа, от която се нуждаеше. Работа, която…
„Добре де — каза си тя. — Забрави го. Забрави Джейсън. Спомни си какъв номер ти изигра. Спомни си всички снимки, на които си го видяла е разни бляскави жени, увиснали на ръката му.“
Ейми си пое дълбоко дъх, стисна още по-здраво ръката на Макс и пристъпи напред. Преди да се е обърнал да я види, тя произнесе:
— Джейсън, колко се радвам отново да те видя.
Той се обърна и Ейми му протегна ръка.
— Изобщо не си се променил — каза тя и кимна към Дорийн, която стоеше до него. — Все още почитател на дамите, както виждам. — После кимна на Дорийн, сякаш бяха големи приятелки, които споделят някаква тайна.
Имаше чувството, че ако замълчи, ще припадне. Едва издържаше втренчения поглед на Джейсън. Искаше й се да му се хвърли на врата и…
— Къде беше? — попита той, сякаш беше отишла до бакалницата и се бе върнала след пет часа.
— О, къде ли не! А ти къде беше? Аз пък защо ли питам!
Знаеше, че се държи като глупачка, но блондинката притежаваше всичко, което липсваше на Ейми, и това я тревожеше. Разбира се, че не ревнуваше. Само дето й се искаше да има приятел, чието име да изпусне уж случайно.
— Изглежда, потръгнало ти е — каза той, като кимна към кашмиреното й палто е мек вълнен шал с индийски десен. Отдолу беше облечена с кашмирен пуловер, панталони от фина вълна и ботушки от най- меката ярешка кожа. Златото проблясваше меко от ушите, шията, китките и токата на колана й.
— О, да. Но както… — Тя се озърна отчаяно и погледът й попадна върху пакетче чипс „Арнолд“. — Както казва Арни, аз си падам по хубавите неща.
Джейсън се намръщи и тя се усмихна вътрешно. Сърцето й се беше разтуптяло от лъжата, но когато погледна Дорийн, не успя да се сдържи:
— Макс, ела да поздравиш един мой стар приятел. И твой.
Тя вдигна Макс, който гледаше напрегнато мъжа, сякаш се опитваше да си го припомни. Джейсън искаше да го вземе на ръце, но гордостта му надделя. Какво беше очаквал? Че някой ден Ейми ще се върне, ридаейки, в живота му и ще му каже, че се нуждае от него, че светът е студен и жесток и той трябва да я защитава? На това ли се бе надявал? А с нея бе станало точно така, както казваха всички: беше продължила живота си, докато Джейсън стоеше на едно място и чакаше.
Е, какво трябваше да й каже сега — че е всичко за него? Че докато е въртяла луда любов с някой си „Арни“, той е мислел за нея всяка минута, всеки ден? Как пък не!
Неочаквано, още докато обмисляше какво да отговори на Ейми, Дорийн го прегърна през кръста и го притисна към себе си със скандална интимност.
— О, съкровище, Макс не е ли най-сладкото мъниче? — задърдори тя, без да обръща внимание на смаяния поглед на Джейсън. — Нямам търпение да си имаме наше собствено.
— Съкровище? — попита Ейми и Джейсън се учуди, когато я видя да се стъписва.
Прекалено услужливата Дорийн отново се намеси:
— А, това ли! Е, Джейсън не обича да го наричам „съкровище“ пред хората, но аз все му казвам, че това си е в реда на нещата: сгодените винаги се наричат с разни глупави имена.
— Сгодени? — едва прошепна Ейми.
Джейсън понечи да махне ръката на Дорийн от кръста си, но тя хвана пръстите му и се облегна на него, сякаш се бяха сраснали като сиамски близнаци.
— О, да! — измърка тя. — Ще се женим само след шест седмици, а все още имаме да купуваме тооолкова много неща за къщата.
Джейсън се сети, че трябва да престане да я зяпа така глупаво. Предполагаше, че Дорийн се опитва да му помогне и затова е съчинила тази история, но този път наистина бе отишла твърде далеч. Как, за бога, щеше да обясни всичко на Ейми? И щеше ли да му повярва тя?
— Сигурна съм, че Джейсън ще може да си позволи всяка къща, която пожелаеш — каза тихо Ейми.
