Милдред я прекъсна:
— Кого го е грижа за миналото?
— Но ти току-що каза, че съм избягала, скрила съм се и…
— Така е. А сега слушай, вече измислих един план. И то план е главно П. Когато приключим е Джейсън, той няма да знае откъде му е дошло.
— Сигурно съм изтощена от часовата разлика, та затова не чувам добре. Мислех, че съчувстваш на него. Мислех, че с него е постъпено несправедливо.
— Вярно е, но какво значение има кой е прав и кой крив? Виж какво, не можеш да спечелиш един мъж с извинения и истина. Не, само номера и увъртания. А, и сексапилното бельо помага.
Ейми гледаше със зяпнала уста жената с фантастичната прическа пред себе си. Милдред Томпкинс не изглеждаше да е от тези, които прилагат подобни трикове. По-вероятно бе да хване мъжа с ласо и да го жигоса.
— Бельо ли? — успя да промълви тя най-сетне.
— Привеждала ли си се някога във форма?
— Аз… ъъъ…
— Така си и мислех! Е, ще накарам Ларс, фризьора си, да ти оправи косата. Пред Джейсън, разбира се. И можем дори да помогнем на Дорийн да си получи къщата. Защо не? Джейсън може да си я позволи, а Дорийн вероятно ще се омъжи за някой страхотен тип, който ще я пердаши преди лягане и след ставане, така че ще й е нужна къща. А и ти ще имаш нужда от доста помощ за стенописите. Плюс това… Защо ме гледаш така?
— Май никога не съм те познавала наистина.
— Миличка, още нищо не си видяла! А сега да идем при внука ми.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато се събуди два дни по-късно, Ейми знаеше къде се намира. Лежеше в някогашната си спалня в Салма Плейс. Тя отметна завивката и отиде до съседната стая, за да провери Макс. Той спеше спокойно по корем и по всичко личеше, че не е помръднал цяла нощ.
„Горкичкият — помисли си тя, — вероятно ще спи още два часа.“
След като подпъхна завивките и приглади косата му назад, тя отиде в кухнята. Но тази кухня с нищо не наподобяваше старата, в която някога се бе опитвала да готви. Вече нямаше стари, ръждясали съдове, нито напукан, разръфан линолеум.
Не се изненада, когато видя прясно свареното кафе в машината и все още топлите кифлички на плота. „От Чарлз — с обич“, пишеше на картичката до купата. Обзета от някакво предчувствие, тя отвори хладилника и видя, че е зареден. Имаше закуска за Макс от палачинки и ягоди и малка кошничка, завързана с червена панделка. Изобщо не се изненада, задето Чарлз знаете, че двамата с Макс спят в къщата, където малкият бе прекарал първите седем месеца от живота си. В Абърнати никой не пазеше тайна.
Ейми отиде в дневната с кафе, две кифлички и твърдо сварено яйце в ръце и се усмихна, когато зърна огъня в камината — огън, който не пушеше. Щеше да бъде страшно приятно да седи, да пие кафе, да закусва и размишлява на спокойствие как в рамките на двадесет и четири часа се е озовала тук.
„Всичко започна с това, че Макс не искаше да стои при Милдред и новата бавачка — помисли си тя с усмивка. — Но всъщност не започва ли всичко с Макс?“
Предния ден Ейми беше влязла в библиотеката, усещайки топлината на притиснатото до нея телце. Макс беше склонил глава на рамото й, както правеше, когато го болеше нещо, или както в този случай, когато бе изтощен. „Девет и половина“, помисли си тя. Смяташе до това време да е прехвърлила поне две скици върху стените, а едва сега пристигаше в библиотеката. Джейсън я посрещна вбесен.
— Как очакваш да свършиш само за шест седмици? — каза яростно той. — Не съзнаваш ли с колко малко време разполагаме? След шест седмици трябва да отворим библиотеката. Ще дойде президентът на Съединените щати. Това за теб може да е нищо, но не и за жителите на Абърнати.
— Млъкни, ако обичаш! — рече невъзмутимо Ейми. — И недей да ми говориш с този тон. Стига ми един нервен мъж за тази сутрин.
— Мъж ли? — попита Джейсън и лицето му посърна. — Предполагам, че твоят… твоят…
Ейми знаеше, че той се опитва да каже „годеник“, но думата не иска да излезе от стиснатите му устни. Може би по-късно щеше да й е приятно да играе игричката, намислена от Милдред, но не и сега. Беше прекалено уморена.
Джейсън сякаш прочете мислите й.
— Макс — каза тихо той. — Имаш предвид Макс.
— Да, разбира се, че имам предвид Макс! Не спа почти цяла нощ. Сигурно го плаши новото място, а и само след няколко часа вече не искаше бавачката, която Милдред нае. Никога не му е било приятно да стои с непознати. Знаеш колко внимателно подбира хората, които харесва.
Джейсън я погледна и повдигна вежда, с което искаше да каже: точно с това започна всичко. Но си замълча и пое от ръцете на Ейми порасналото и натежало спящо момченце с такава лекота, сякаш го правеше от години, и го приюти на рамото си. Макс се отпусна умърлушено върху него.
— Изтощен с — каза Джейсън.
— Той бил изтощен! Ами аз?
— Доколкото те познавам, ти и бездруго никога не спиш — каза тихо Джейсън и на устните му заигра усмивка.
— Вярно е — каза тя и също се усмихна.
— Хайде — каза мъжът и тръгна към двойните врати в дъното на залата. Когато отвори едната, Ейми притаи дъх. — Красиво, а? — рече Джейсън през рамо, но тихичко, за да не събуди Макс. — Тази зала си я построиха — жителите на Абърнати, за да могат да четат на спокойствие.
Стаята наистина беше хубава, но не защото в нея имаше нещо необичайно — барелефи или луксозни плочи. Красотата й бе в пропорциите — едната стена бе цялата в прозорци, които гледаха към малката градинка зад библиотеката. Ейми се приближи до тях, погледна навън и видя, че градинката е отделена със зидове от игрището, което се намираше зад останалата част от сградата.
— О, боже! — рече тя. — Закътана градинка?
— Разбира се. Не смяташ, че жителите на Абърнати ще искат да играят с хлапетата, нали?
— Звучи така, сякаш са доста самотни — рече тя, след това се обърна към Джейсън и протегна ръце, за да поеме Макс. — Дай ми го. Станал е тежък.
Без да си направи труда да й отговори, Джейсън положи внимателно Макс върху двете възглавници на пода и го зави с одеяло, върху което имаше картинка с Хъмпти-Дъмпти.
— Май си се подготвил за спящи деца — каза тя и се извърна, за да не го гледа заедно със сина си. Понякога Макс зяпаше мъжете като извънземни, а това я караше да се чувства виновна, задето детето й растеше без баща.
— Да — каза Джейсън, отвори вратата и я изчака да излезе. Последва я, но не затвори, за да могат да чуят, ако Макс се събуди. — Решил съм това да бъде детската читалня — рече той. — Тук ще има разказвачи на приказки и толкова книжки, колкото можем да поберем.
Не попита нищо, но я умоляваше с поглед да каже, че идеята й харесва.
— Децата на Абърнати са големи късметлии — рече тя.
— М-да — отвърна Джейсън стеснително, но с очевидно удоволствие.
— И така, откъде да започна?
— Какво? — попита той, като я гледаше втренчено.
— Стенописите. Забрави ли? Онези, дето са много спешни.
— А, да — рече Джейсън. — Стенописите. Не знам. Ти как мислиш?
— Ще имам нужда от шрайбпроектор, няколко помощника и…
— Само аз съм на разположение.
— Моля? — попита Ейми.
— Аз. Аз ще ти бъда помощник.
— Виж, сигурна съм, че се справяш отлично с обновяването на града, но едва ли можеш да рисуваш
