Сетне му дадох къшей сух хляб и глътка от питието на господаря във флотския сандък, за което вече споменах, а после приближихме лодката до брега толкова, колкото ни се стори нужно, и прегазихме до сушата, като носехме само пушките и две делви за вода.
Не ми се искаше да губя лодката от погледа си, понеже се боях, че по реката могат да доплават диваци с канута, но момчето забеляза един валог на около миля навътре в сушата и тръгна нататък. Не след дълго видях, че се завръща тичешком. Помислих си, че го преследва дивак или че се е подплашило от някой звяр, и хукнах към него, за да му помогна, но когато го наближих, забелязах, че е метнало на рамене някакъв застрелян от него дивеч — нещо като заек, но друго на цвят и с по-дълги крака. Все пак беше добре дошло и месото му се оказа много вкусно. А голямата радост на Ксури беше, че ми носи вест: беше намерил вода за пиене, без да види „див човековци“.
По-късно обаче установихме, че не е имало защо да си правим толкова труд за водата, тъй като малко по-нагоре от устието водата бе добра за пиене, защото приливът не стигаше дотам. Затова напълнихме делвите, гостихме се с убития заек и се приготвихме да си тръгнем, без да сме забелязали следи от човешки крак по тези места.
Понеже веднъж бях плавал край същия бряг, знаех със сигурност, че недалече от него се намират Канарските острови и островите Зелени нос. Но не разполагах с уреди, с които да направя измервания и да установя на каква географска ширина се намираме, пък и не бях научил, или бях забравил, точното местоположение на островите, затова нямах представа в каква посока да ги търся или къде да се отклоня от курса, иначе лесно щях да открия някой от тях. Надявах се обаче, като плавам покрай брега, да достигна място, посещавано от английски кораби, където да заваря търговци, заети с обичайните си сделки, а те да ни избавят и да ни вземат на борда си.
Доколкото можех да преценя, намирахме се тъкмо в областта между мароканските владения и негърските земи — пустинно и безлюдно, обитавано само от диви зверове, мястото беше изоставено от негрите, преместили се по-далече на юг заради страшните маври; а пък маврите го бяха сметнали неподходящо за заселване поради безплодната почва. Беше пренебрегнато и от едните, и от другите, защото гъмжеше от пантери, лъвове, леопарди и други кръвожадни животни, намерили убежище в него; маврите го използваха само за лов и се придвижваха едва ли не като войска, по две-три хиляди души наведнъж. И наистина в продължение на почти сто мили този бряг денем представляваше само една необятна, безлюдна земя, а нощем се огласяше единствено от воя и ръмженето на дивите зверове.
Веднъж-дваж по светло ми се стори, че виждам връх Тенерифе, най-високата планинска точка на Канарските острови, и твърдо реших да рискувам с надеждата да се доберем дотам; но след като на два пъти правих такъв опит, променливите ветрове отново ме принудиха да поема предишния курс, пък и морето беше твърде неспокойно за малката ми лодка, затова трябваше да се върна към първоначалния си замисъл и да плавам покрай брега.
След като напуснахме това място, на няколко пъти ми се наложи да сляза на сушата за прясна вода. Веднъж, рано сутринта, се случи да хвърлим котва край един неголям нос, който доста се извисяваше, и понеже започваше приливът, спряхме, за да се доближим с негова помощ. Ксури, чиито очи, изглежда, бяха на четири за разлика от моите, тихо ме повика и ми каза, че е по-добре да слезем на брега по-нататък.
— Поглеждай! — рече той. — Ей там отстрани на хълмче лежи ужасно чудовище и надълбоко спи.
Погледнах нататък, накъдето сочеше той, и наистина видях ужасно чудовище — в единия край на брега, в сянката, която хвърляше част от хълма, надвиснал отгоре, Лежеше страшен, огромен лъв.
— Ксури — рекох му аз, — ти ще слезеш на брега и ще го убиеш.
Момчето ме погледна уплашено.
— Аз убия го? Той ме изяде на една глътка!
Искаше да каже „ще ме глътне целия“. Както и да е, повече нищо не му рекох, само го помолих да стои неподвижно. Взех най-голямата ни пушка, със заряд почти колкото на мускет, натъпках я с доста барут и с две едри сачми и я оставих; после напълних втората с два големи куршума, а третата (пушките бяха всичко три) заредих с пет по-дребни куршума. Прицелих се колкото може поточно с първата пушка в главата на звяра, но той лежеше леко позакрил носа си с вдигната нагоре лапа, та сачмите попаднаха в крака му, някъде около коляното, и натрошиха костта. Надигна се с ръмжене, но като разбра, че кракът му е счупен, се повали отново, а после стана на три крака и нададе най-грозния рев, който съм чувал през живота си. Само миг се чудих как така не съм го улучил в главата, но веднага грабнах втората пушка и макар че звярът започна да се отдалечава, отново стрелях И куршумът попадна в главата му. С радост видях, че се строполява. Не вдигна много шум, лежеше и береше душа. Тогава Ксури се окуражи и ме помоли да го пусна на брега. „Добре, върви“ — рекох аз, момчето скочи в морето и заплува към брега с една ръка, а в другата държеше над водата малка пушка. Като се приближи, то опря дулото до ухото на звяра и отново прати куршум в главата му, което довърши лъва.
Вярно, че това беше дивеч, ала не ставаше за ядене, и много ме хвана яд, че изгубихме три пълнежа барут и сачми за твар, която не служи за нищо. Ксури обаче каза, че иска да вземе част от него — качи се на борда и ме помоли да му дам брадвичката.
— Защо ти е, Ксури? — попитах аз.
— Отреже негова глава — отвърна той.
Но момчето не смогна да отреже главата на лъва, затова отряза едната му лапа и я донесе в лодката. Беше чудовищно огромна.
Помислих си обаче, че кожата все пак не е за изхвърляне и реших да се опитам да одера лъва. И ето че двамата с Ксури се заловихме с това, ала Ксури се справяше много по-умело от мене, понеже аз имах съвсем бегла представа как се дере. Тази работа ни отне цял ден, но накрая смъкнахме кожата, проснахме я върху покрива на каютата, за два дни слънцето я изсуши съвсем успешно и по-късно аз я използвах за постелка.
След този престой продължихме в южна посока десет-дванайсет дни без прекъсване, като се хранехме оскъдно, за да пестим припасите, които взеха много да намаляват. Слизахме на брега само когато ни се налагаше да си набавим прясна вода. Бях намислил да стигнем до река Гамбия или река Сенегал — тоест където и да е около Зелени нос, защото се надявах, че там ще заваря някой европейски кораб. Не успеех ли, нямаше какъв друг път да поема, освен отново да търся островите, или да намеря смъртта си там, сред негрите. Знаех, че всички европейски кораби, плаващи към гвинейския бряг, към Бразилия или към Индия, задължително стигат до въпросния нос или до островите; накратко казано, заложих цялата си съдба на тази единствена възможност — или да срещна някакъв кораб, или да загина.
След като още десетина дни преследвах тази цел (както вече казах), започнах да забелязвам, че тамошният край е обитаем, а на две-три места, край които минахме, имаше хора, които стояха на брега и ни гледаха. Видяхме също така, че са съвсем чернокожи и чисто голи. Веднъж ми хрумна да отида на сушата при тях, но Ксури, който винаги ми даваше добри съвети, рече: „Не отиваш, не отиваш!“ Аз обаче все пак насочих лодката към сушата, за да мога да разговарям с тях, а те доста дълго време тичешком ме следваха по брега. Уверих се, че не носят оръжия, само един държеше дълга, тънка пръчка — копие, както ми обясни Ксури, което диваците можели да хвърлят надалече с голяма точност. Затова се държах на разстояние и разговарях с тях, доколкото можех, със знаци, като най-вече показвах, че сме гладни. Те ми дадоха знак да спра лодката, за да ми донесат месо. При това положение свалих топсела, легнах на дрейф, а двама туземци се отдалечиха от брега и преди да измине половин час се върнаха с два къса сушено месо и някакво зърно, каквото се отглежда по техните места. Ние не знаехме какво представлява нито едното, нито другото, ала все пак искахме да получим храната, а с това стигнахме до следващото затруднение: не се осмелявах да сляза на брега при тях, а туземците от своя страна изпитваха не по-малко страх. Все пак те измислиха безопасен и за двете страни начин: оставиха донесената храна на пясъка, самите те се отдалечиха доста встрани, докато ние я прибрахме в лодката, а после отново се приближиха.
Показахме им със знаци благодарността си, защото нямаше с какво да се отплатим, и в същия миг се яви прекрасна възможност да им се издължим. Докато лежахме на дрейф, на брега се появиха два могъщи звяра — единият преследваше другия (поне така решихме), гонеше го твърде яростно от хълмовете към брега. Дали беше самец, преследващ женска, дали животните лудуваха, или бяха във вражда — не можехме да знаем, както не знаехме дали поведението им е обичайно, или е необикновено; все пак ми се струва, че беше необикновено, защото, първо, тези ненаситни твари излизат главно нощем и, второ, забелязахме, че хората ужасно се изплашиха, особено жените. Мъжът с копието, сиреч пиката, не ги
