изпратена сумата, оставена в Лондон. С тази цел си набавих документ за поданство и закупих толкова земя, за колкото ми стигаха парите, след което направих план на плантацията и бъдещото ми жилище — такива, каквито биха подхождали на състоянието, което очаквах да получа от Англия.
Съсед ми беше един португалец от Лисабон, но с родители англичани; казваше се Уелс и се намираше горе-долу в същото положение, в което бях и аз. Наричам го „съсед“, тъй като плантацията му беше редом с моята и доста се сближихме. И двамата не разполагахме с много средства и около две години се занимавахме със земеделие по-скоро за да се прехранваме, отколкото за друго. Получавахме добра реколта и постепенно работата потръгна: на третата година засяхме по малко тютюн и всеки отдели голямо парче земя, където да отглежда захарна тръстика на следващата година. И двамата обаче имахме нужда от работна ръка и аз за сетен път разбрах, че съм сбъркал, като съм се разделил с Ксури, слугата си.
Уви! Какво чудно имаше в това, че съм сбъркал, след като винаги бърках? Не ми оставаше нищо друго, освен да продължавам нататък — намерил си бях занимание, което съвсем не отговаряше на природата ми и представляваше пълна противоположност на живота, който ми допадаше и заради който бях напуснал бащиния дом, без изобщо да се вслушам в добрите съвети. И все пак нали вече навлизах в златната среда, една по-висша степен на по-нисшия начин на живот, а тъкмо такъв бе съветът на баща ми? Ако продължавах така, по-добре да си бях стоял у дома, вместо да се измъчвам, като скитам по света. Често си казвах: можех да върша това и в Англия, сред приятели, а не на пет хиляди мили оттам сред непознати хора и диваци в пустошта — толкова далече, та да не получавам никакви вести от която и да е част на света, където поне са чували за мене.
Ето така гледах на положението си — изпитвах извънредно голямо съжаление. Нямаше с кого другиго да разговарям освен от време на време със съседа си; единственото, което вършех, беше да работя с двете си ръце — затова често казвах, че живея точно като човек, изхвърлен от вълните на пустинен остров, където е сам-самичък. Ала колко е справедливо (и трябва да накара всички хора да се замислят) това, че когато човек сравнява настоящото си положение с някои по-лоши случаи, небето го заставя да заеме другото място, където от опит се убеждава, че преди е бил щастлив. Та, казвам, много е справедливо, след като си представях мислено един истински самотен живот на напълно пустинен остров, той да стане мой жребий, защото твърде често и незаслужено го бях сравнявал с живота, воден от мен тогава; а ако бях продължил да живея по същия начин, по всяка вероятност щях изключително много да се замогна и да забогатея.
До известна степен бях взел решение и по-нататък да се занимавам с плантацията, когато дойде време скъпият ми приятел (капитанът на кораба, който ме прибра в морето), да тръгне в обратен път. Корабът бе направил престой близо три месеца, за да го натоварят и да се подготви за пътуването, и когато казах на капитана, че в Лондон имам скътани малко спестявания, той ми даде следния приятелски и искрен съвет: „Сеньор инглезе — (каза ми той, защото винаги така ме наричаше), — ако ми дадеш препоръчителни писма и законно пълномощно и заръчаш на човека, който пази парите ти в Лондон, да закупи и препрати в Лисабон на хора, които аз му посоча, стоки, подходящи за тази страна, при завръщането си, ако е дал Господ, ще ти ги докарам; но тъй като всички човешки дела са изложени на опасността от промени и злополуки, бих ти препоръчал да се разпоредиш само за сто лири, които са, както каза, половината от парите, и да поемеш като начало този риск; а ако всичко завърши благополучно, можеш да се разпоредиш по същия начин и за останалите пари. Ако ли пък те сполети неуспех, ще разполагаш с втората половина, към която да прибегнеш, за да се снабдиш с необходимото.“
Този съвет бе толкова разумен и изглеждаше толкова приятелски, та нямаше как да не се почувствам убеден, че това е най-добрата стъпка, която бих могъл да предприема; ето защо съответно подготвих писма до дамата, на която бях оставил парите, заедно с пълномощно за португалския капитан, както той бе пожелал.
Подробно описах на вдовицата на английския капитан всичките си премеждия, робството, бягството, срещата си с португалския капитан в морето, човечното му отношение и положението, в което се намирах в сегашния момент, като й дадох всички други необходими указания за моите спестявания; а когато честният капитан стигнал в Лисабон, той намерил начин посредством някакви английски търговци там да препрати на един лондонски търговец не само разпорежданията ми, но и подробно описание на моите преживелици, пък онзи от своя страна успешно ги представил на вдовицата. При това положение тя не само че дала парите, но и от собствения си джоб изпратила на португалския капитан доста добра сума като дар за човечното му и милосърдно отношение към мен.
Лондонският търговец вложил стоте лири в английски стоки, каквито му бил посочил капитанът, и му ги изпратил право в Лисабон, а капитанът успешно ми ги докара в Бразилия; беше се погрижил (без да е получил указания от мен, тъй като бях твърде начинаещ в работата, за да се сетя за това) между тях да има всякакви сечива, железарски и други материали, които да ми послужат в плантацията и които се оказаха много необходими.
Когато получих тази пратка, реших, че съдбата ми се е усмихнала, защото се изненадах и зарадвах; а моят любезен пълномощник капитанът бе употребил петте лири, които дамата му бе изпратила в дар, за да купи и да ми докара слуга, нает за шест години служба; и не пожела да приеме никакво възнаграждение освен малко тютюн, който не можа да ми откаже, тъй като бе мое собствено производство.
Това обаче не беше всичко: понеже доставеният товар се състоеше изцяло от английски тъкани — платно, сукно, плюш и други особено ценни стоки, търсени в Бразилия, намерих начин да ги продам с много голяма печалба, затова бих могъл да кажа, че получих четири пъти по-голяма сума от парите, вложени в първата ми сделка, и вече безкрайно бях задминал клетия си съсед — имам предвид по отношение на напредъка в плантацията, защото първото нещо, което сторих, беше да си купя един роб негър и да си наема слуга европеец (освен онзи, искам да кажа, когото капитанът ми докара от Лисабон).
Често обаче тъкмо когато човек се отнася немарливо към благосъстоянието си, то се превръща в най- големия му неуспех; така стана и с мене. И следващата година продължих да имам голяма сполука с плантацията. Получих петдесет големи бали тютюн от собствената си земя — повече, отколкото бях разменил за най-необходими неща със съседите си; и петдесетте бали, всяка от които тежеше над сто фунта, бяха изсушени и складирани настрани в очакване да се завърнат корабите от Лисабон. Сега, когато работата ми се разрастваше и се замогвах, в главата ми се появиха всякакви планове за начинания, надхвърлящи възможностите ми — точно по такива причини и най-добрите умове често се провалят в сделките.
Да бях останал в положението, в което се намирах тогава, щеше да има почва за всички радости, които можеха да ме споходят, и за които моят баща така убедително ми препоръчваше тих, уединен живот — според неговите благоразумни описания тъкмо с радости беше пълен животът на човека от средна ръка; но мене ме привличаха други неща и отново ми предстоеше по своя воля да стана причинител на всичките си злочестини, най-вече за да задълбоча грешката си и да удвоя размислите за същността си, тъй като при бъдещите си нещастия щях да разполагам с достатъчно време за това; докарах си всички последвали несполуки само защото явно и упорито държах на глупавото си хрумване да се скитам по чужди земи и защото твърдо исках да го осъществя, противно на най-ясните изгледи, показващи кое е доброто за мен, стига да осъществя онези планове и предприема онези стъпки в живота, отредени ми от природата и провидението, и да изпълня дълга си.
След като веднъж бях сторил обратното, като напуснах родителите си, вече не можех да намеря мира — не можех да не тръгна, да не изоставя щастливите изгледи да стана богат и да преуспея в новото си начинание, плантацията; можех само да следвам това необмислено и прекомерно силно желание да се издигна по-бързо, отколкото позволяваше състоянието на нещата; по този начин аз отново се хвърлих в най-дълбоките бездни на човешката злочестина, каквито може да се изпречат на пътя ни и които изобщо не са съвместими с живота и с човешкото здраве.
Но нека сега постепенно се върна към подробностите от първата част на моя разказ. Сигурно предполагате, че след като бях живял вече почти четири години в Бразилия, където плантацията ми процъфтяваше и се замогвах успешно, не само че бях научил езика, но и бях завързал познанства и приятелства сред другарите ми — плантатори, както и сред търговците в Сао Салвадор, нашето пристанище; и че в разговори с тях често им описвах двете си пътешествия до гвинейския бряг, начините за търгуване с негрите там, колко лесно се правят сделки на брега и как срещу дреболии, като мъниста, играчки, ножове, ножици, брадвички, парчета стъкло и тям подобни, можеш да получиш не само злато на прах, лют червен пипер, слонски бивни и така нататък, но и негри за работа в Бразилия, и то много на брой.
