Плантаторите винаги изслушваха внимателно моите разкази на тези теми, особено когато станеше дума за купуването на негри, което по онова време не само че не беше широко разпространена търговия, но доколкото изобщо съществуваше, се извършваше посредством асиентос (разрешения от кралете на Испания и Португалия) само от привилегировани търговци, така че се закупуваха малко негри, които при това струваха много скъпо.
Случи се, че бях приказвал доста разпалено за тези неща в компанията на няколко търговци и плантатори; на другата сутрин трима от тях ме посетиха и ми съобщиха, че са размишлявали много върху нашия разговор от предишната вечер и че са дошли да ми направят поверително предложение; след като се увериха, че ще го запазя в тайна, те ми казаха, че възнамеряват да стегнат един кораб за пътуване до Гвинея, защото всички те имат плантации, както имам и аз, а главното им затруднение е липсата на работна ръка; че такава търговия не може да се върши непрекъснато, тъй като няма законен начин да продадат негрите, когато ги докарат; затова искали да направят само едно пътуване, да стоварят тайно негрите на брега и да ги разпределят за собствените си плантации; с една дума, въпросът беше дали съм съгласен да замина с кораба и да се заема със сделката на гвинейския бряг. При това бяха решили да получа своя дял от негрите, равен на техните, без да влагам никакви средства в начинанието.
Трябва да се признае, че това бе справедливо предложение, стига да бе направено на човек без дом и грижи за собствена плантация, която по честен начин е на път да се превърне в твърде солидно предприятие с добри възможности за търговия. След като бях положил такова начало и се бях установил там, нищо не ми оставаше, освен да продължа в същия дух още три-четири години, да си прибера другите сто лири от Англия и с тази малка добавка състоянието ми щеше да възлиза на не по-малко от три-четири хиляди фунта стерлинги, като при това щеше да нараства; затова едно подобно пътуване беше най- нелепата и пагубна мисъл, която би могла да хрумне на човек в моето положение.
Но аз, роден да се самоунищожавам, не бях в състояние да отклоня предложението, така както не можах да се удържа от първите си планове да се скитам, когато баща ми напразно ми даваше добри съвети. С една дума, аз им отговорих, че от все сърце съм съгласен, стига те да се заемат да наглеждат плантацията в мое отсъствие и да се разпоредят с нея според указанията ми, ако претърпя несполука. Всички те поеха отговорността да го правят и се заловиха да уреждат книжата (договорите) в този смисъл, а аз подготвих официално завещание как да се разпоредят с плантацията ми в случай на смърт, като посочвах, както и досега, капитана на кораба, спасил живота ми, за мой единствен наследник, но го задължавах да се разпореди със собствеността ми според указанията в завещанието: половината да остави за себе си, а останалото да изпрати по кораб в Англия.
Накратко, взех всички възможни предпазни мерки, за да запазя имуществото си и плантацията: само да бях проявил поне наполовина такова благоразумие по отношение на собствената си сигурност, и да бях преценил какво би трябвало и какво не би трябвало да правя, положително нямаше да изоставя едно толкова сполучливо начинание, да се откажа от вероятните изгледи за охолен живот и да тръгна на пътешествие по море, криещо обичайните опасности, дори ако оставим настрана личните ми причини да очаквам, че ще ме сполетят нещастия.
Не разполагах обаче с време и се подчиних сляпо на това, което ми диктуваше моето увлечение, а не на разума си; и така, щом корабът бе подготвен, щом приключиха с товаренето му и съдружниците ми в това плаване уредиха всичко, както се бяхме споразумели, аз тръгнах на път на 1 септември 1659 година, лош час за мене, тъй като на същия ден преди осем години бях напуснал баща си и майка си и бях отишъл в Хъл, опълчил се срещу техните повели и проявил глупост по отношение на собствения си интерес.
Корабът имаше вместимост около сто и двайсет тона, беше с шест оръдия и с четиринайсет души екипаж освен капитана, прислужника му и мене; в трюмовете нямаше голям товар от стоки, а само такива маловажни неща, които ставаха за търговия с негрите: мъниста, парчета стъкло, мидени черупки и разни дреболии, най-вече огледалца, ножове, ножици, брадвички и тям подобни.
Същия ден, когато се качих на борда, корабът потегли от нашия бряг в северна посока с намерението по обиколен път да се спусне към африканския бряг, когато стигне 10-12° северна ширина — изглежда, в ония години това беше обичайният морски път. Случихме много хубаво време, само дето докато плавахме покрай бразилския бряг, имаше извънредно големи горещини; след това стигнахме до нос Сао Аугущину, откъдето тръгнахме към открито море, докато загубихме от погледа си сушата, и се насочихме така, сякаш крайната ни цел бе остров Фернанду ди Нороня, като поддържахме курс на североизток и север, докато тези острови останаха на изток от нас; по този начин пресякохме екватора след около дванайсет дни и според последните ни пресмятания се намирахме на 7°22’ северна ширина, когато съвсем неочаквано бяхме връхлетени от силно торнадо — ураган, който се появи от югоизток, придвижи се на северозапад и накрая се разрази на североизток, откъдето задуха с такава ужасна сила, че цели дванайсет дни бяхме безсилни да направим каквото и да е, тласкани напред и стремително преследвани от вятъра, като се оставихме да ни носи натам, накъдето му сочеха съдбата и яростта на бурята; няма защо да казвам, че през всеки от тези дванайсет дни очаквах морето да ни погълне, пък и нямаше човек на кораба, който да се надяваше да се отърве жив.
Изпаднахме в беда — не само че ураганът беше ужасен, но и един моряк умря от калентура, а друг моряк, както и прислужникът на капитана, бяха пометени от палубата в морето. Към дванайсетия ден времето малко се оправи, капитанът изчисли, доколкото можеше, местоположението ни и установи, че се намираме на около 11° северна ширина, но сме се отдалечили на запад с още 22° от дължината на нос Сао Аугущину, така че сме достигнали бреговете на Гвиана, тоест северната част на Бразилия, оттатък река Амазонка, близо до реката на име Ориноко, наричана обикновено Великата река; тогава той се допита до мен за курса, който се готвеше да поеме — тъй като корабът течеше и бе силно повреден, искаше тутакси да го насочи към бразилския бряг.
Аз бях твърдо против, затова заедно разгледахме картите на южноамериканското крайбрежие и стигнахме до заключението, че докато не попаднем в окръжението на Карибските острови, няма обитаема земя, към която да се отправим; затова решихме да тръгнем по посока на Барбадос и понеже отивахме в открито море, щяхме да избегнем теченията, които биха ни отнесли в Мексиканския залив, и лесно можехме да достигнем целта (така поне се надявахме) за около петнайсет дни; не бяхме в състояние да плаваме до африканския бряг, без да потърсим някаква помощ — както за кораба, така и за себе си.
С този план наум променихме курса и се насочихме на северозапад и запад, за да се доберем до някой от нашите, английски острови, където се надявах да получим подкрепа, но друго ни било писано: когато се намирахме на 12°18’ северна ширина, връхлетя ни нова буря, която ни отнесе стремително, както и първата, на запад, и ни тласна толкова далече от всякакви оживени търговски пътища, че ако морето бе проявило благосклонност и всички ние бяхме оцелели, по-скоро щяхме да бъдем разкъсани и изядени от диваци, отколкото отново да се завърнем някога в родината си.
Повторно бяхме изпаднали в беда и вятърът продължи да бушува, а рано сутринта се чу викът на един от моряците: „Земя!“ Едва успяхме да изтичаме на палубата, обзети от надежда, че ще разберем в кой край на света се намираме, когато корабът заседна в пясъчна плитчина и след миг, тъй като спря да се движи, вълните го заляха с такава сила, че всички очаквахме тутакси да загинем, и веднага се принудихме да се скрием в тесните си каюти, за да намерим убежище от пяната и пръските.
Не е лесно за човек, който не е изпадал в такова положение, да проумее само по описания сковаващия ужас, който обзема хората при подобни обстоятелства: нямахме представа къде се намираме, нито коя е сушата, където бяхме изхвърлени — дали е континентът, или е остров, дали е обитаемо място, или не; и тъй като яростният вятър не стихваше, макар че бе понамалял в сравнение с началото, не хранехме особени надежди, че корабът ще удържи повече от няколко минути, преди да стане на трески, освен ако по някакво чудо вятърът не сменеше посоката си. С две думи, стояхме и се гледахме, като очаквахме смъртта да ни споходи всеки миг, и всеки от нас се държеше в съответствие с чувството, че се готви за отвъдното, защото в случая не ни оставаше друго; в момента утехата ни — при това единствената — беше, че противно на очакванията ни корабът все още е цял, а капитанът съобщи, че вятърът започва да отслабва.
Ала макар да смятахме, че вятърът наистина отслабва, корабът, попаднал на пясъчната плитчина, затъваше твърде бързо, за да се надяваме, че бихме могли да го измъкнем, и всъщност се оказахме в ужасно положение — не ни оставаше нищо друго, освен да мислим кой е най-добрият начин да се опитаме да се спасим; докато не се разрази бурята, на кърмата ни имаше лодка, но тя още в началото се разби, като се блъсна о кормилото, а след това се откъсна от въжетата и сигурно потъна или бе отнесена далече в морето, затова не можехме да разчитаме на нея за избавлението си; на палубата имаше и друга лодка, но
