се съмнявахме дали ще успеем да я спуснем във водата. Както и да е, място за спорове нямаше, тъй като очаквахме корабът да се натроши всеки миг, а някой каза, че всъщност вече е започнал да се разбива.
Бедата бе надвиснала над нас и тогава помощник-капитанът се добра до лодката и подкрепен от останалите, я прехвърли през борда; всички се качихме в нея и се отблъснахме; единайсет души на брой, ние се оставихме на Божието милосърдие и на развълнуваното море, защото макар че вятърът бе значително утихнал, около брега имаше ужасно големи вълни и спокойно можеше да се каже, че това е Den Wild Zee, както холандците наричат морето по време на буря.
Положението ни беше направо плачевно, защото всички ясно разбирахме, че при такова силно вълнение лодката няма да издържи и в крайна сметка всички ще се удавим. Колкото до това да си стъкмим платно, нямаше от какво, пък и дори и да имаше, нямаше да успеем да се справим, защото бяхме залегнали и гребяхме към сушата, макар и с натежали сърца, като хора, които са на път да бъде изпълнена смъртната им присъда: всички знаехме, че щом лодката се приближи до брега, прибоят ще я разбие на хиляди тресчици. Все пак душите ни безкрайно пламенно се уповаваха на Бога и понеже вятърът ни тласкаше към брега, бързахме да ускорим със собствените си ръце своето унищожение и с все сила се мъчехме да стигнем до сушата.
А какъв бе брегът — скалист или пясъчен, стръмен или полегат — нямахме представа; единствената ни вяра, в която разсъдъкът можеше да открие поне сянка от надежда, беше случайно да излезем на някой залив или в устието на река, където да имаме късмет и да вмъкнем лодката; или пък да попаднем в закътано от сушата място, където морето е спокойно. Нищо такова обаче не се появяваше, затова пък колкото повече се приближавахме до брега, толкова по-страшна ни се виждаше сушата — по-страшна дори и от морето.
След като гребахме (или по-скоро се носихме по вълните) около левга и половина, както ни се стори, една свирепа вълна, голяма колкото планина, се понесе към кърмата ни и стана ясно, че трябва да очакваме coup de gracel10. С две думи, вълната ни връхлетя с такава ярост, че лодката тутакси се преобърна; при това хората се пръснаха в различни страни — далече и от лодката, далече и един от друг; едва успяхме да кажем: „Господи, помилуй!“, когато морето ни погълна.
Неописуеми са обърканите мисли, които минаха през главата ми, когато потънах във водата, защото, макар да плувах много добре, не можех да се измъкна дори и за да си поема въздух от вълните, които ме тласкаха, или по-скоро ме влачеха надалече към брега, а след като загубиха силата си и се оттеглиха, аз останах да лежа изхвърлен почти на сушата, ала полумъртъв от водата, която бях нагълтал. Все още бях на себе си, пък и не бях останал съвсем без дъх, затова като видях, че съм по-близо до брега, отколкото предполагах, станах и се помъчих да се добера до сушата колкото може по-бързо, преди да се появи друга вълна, която да ме отнесе обратно в морето. Скоро обаче разбрах, че не е възможно да избегна това, тъй като морето ме следваше по петите, високо колкото голям хълм и разярено като враг, с когото нямах нито начин, нито сили да се боря. Гледах само да задържа въздуха си, по възможност да се издигна над водата и да плувам, като пазя дъха си и ако мога, да се насоча към брега; най-много се страхувах, че както прииждащото море ме отнася близо до брега, така оттеглящите се вълни могат да ме завлекат обратно в морето.
Вълната, която ме връхлетя, ме потопи на двайсет-трийсет стъпки във водата и усетих, че бързо ме отнася със страхотна сила към брега; въпреки това сдържах дъха си и си наложих да плувам в същата посока, като се напрегнах до крайност. Щях да се пръсна от сдържания въздух, но усетих, че се издигам нагоре — за мое голямо облекчение главата и ръцете ми изскочиха на повърхността, и макар че успях да остана в това положение не повече от две секунди, изпитах голямо облекчение, защото отново си поех дъх и събрах смелост. Доста време водата ме покриваше, но все пак не толкова дълго, та да остана без въздух, а когато усетих, че вълната губи силата си и се връща назад, заплувах срещу оттичащата се вода и отново усетих твърда почва под краката си. Известно време останах неподвижно, за да се съвзема, докато вълната се връщаше обратно, а после си плюх на петите и затичах с все сила, доколкото я имах, към сушата. Но и сега не се отървах от яростта на морето, което продължаваше да ме следва, и тъй като брегът беше много полегат, на два пъти вълните отново ме отнасяха.
Последният от тези два пъти можеше лесно да се окаже пагубен за мене, защото след като морето ме беше влачило, както преди, бях изхвърлен, или по-скоро запратен срещу една скала, и то с такава сила, че останах да лежа безчувствен и с нищо не можех да си помогна и да се спася, защото ударът, който попадна в хълбока и в гърдите, ме остави почти без дъх и ако вълната се беше върнала веднага, щях да се удавя в морето; но аз се окопитих малко преди вълните отново да ме залеят и като видях, че отново ще потъна във водата, реших да се уловя здраво за една издатина в скалата и при възможност да задържа въздуха си, докато вълната отново се оттегли. Понеже бях вече по-близо до сушата, вълните не бяха толкова високи колкото преди и аз успях да се задържа, докато водата понамаля, а после се пуснах по друга вълна, която ме отнесе толкова близо до брега, че макар следващата вълна да ме заля, не ме повлече така, че да ме отнесе; а с вълната подир нея вече достигнах сушата, където за моя голяма радост се изкатерих по крайбрежните канари и седнах на тревата, далече от опасността и напълно недосегаем за морето.
Вече се намирах на сушата, останал невредим, и започнах да се съвземам и да благодаря на Бога, че животът ми бе спасен в случай, когато само преди няколко мига почти нямаше място за надежда. Струва ми се, че е невъзможно човек да изрази как ликува и се възражда избавената му душа, ако преди миг е бил, така да се каже, с единия крак в гроба; вече не се учудвам, че е прието, когато престъпникът с примка на шията получи помилване точно преди да увисне на бесилката, това да стане в присъствието на лекар (казвам ви, не се учудвам!), който да му пусне кръв в мига, когато чуе известието, защото иначе изненадата може да прогони душата от тялото и да го довърши.
Тръгнах напосоки по брега, като размахвах ръце и цялото ми същество (ако мога така да се изразя) бе обсебено от чувството, че съм се избавил; правех хиляди жестове и движения, които не съм в състояние да опиша; размишлявах за всичките си другари, които се бяха издавили, за това, че не се спаси нито една душа извън моята. Колкото до останалите, повече не ги видях — от тях нямаше и следа освен три шапки, една барета и две обувки, но никакви хора.
Погледнах към заседналия кораб — вълните се разбиваха о него и се пенеха, а морето така се надигаше, че едва виждах палубата. Намираше се толкова далеч, че си рекох: „Боже! Нима е възможно да съм стигнал до брега?!“
След като успокоих мислите си с тази утешителна страна от моето положение, започнах да се оглеждам, за да видя на какво място съм попаднал и какво следва да направя по-нататък, при което скоро открих, че утешението ме напуска, защото излизаше, че избавлението ми е ужасно: бях мокър до кости, нямах дрехи, за да се преоблека, нямах и нищо за ядене или пиене, за да се подкрепя, а пред мене не се разкриваха други изгледи, освен да умра от глад или да бъда разкъсан от дивите зверове; и особено много ме опечаляваше фактът, че не разполагам с никакво оръжие — както за да преследвам и убия някое животно за храна, така и за да се защитавам от всеки звяр, който си науми да ме убие, за да се нахрани. С две думи, не притежавах нищо освен нож, лула и кутия с малко тютюн — това бе всичко, с което разполагах; то ме доведе до ужасно мъчителни размисли, така че известно време тичах без посока като обезумял. Скоро щеше да падне нощта и аз с натежало сърце започнах да преценявам какъв ли ще е моят жребий, ако по тия места има кръвожадни зверове, защото знаех, че те излизат нощем, за да търсят своята плячка.
Единственото средство, което успях да измисля, беше да се покатеря на едно дърво, което растеше наблизо — дебело, храстовидно дърво, приличащо на ела, но с бодли; там реших да остана през цялата нощ, а на следващия ден да видя от каква смърт ми предстои да умра, защото засега не съзирах изгледи за живот; отдалечих се на около двеста ярда от брега, за да потърся прясна вода за пиене, и за моя голяма радост открих вода; след като утолих жаждата си и сдъвках малко тютюн, за да залъжа глада, аз се върнах, покатерих се на дървото и потърсих място, където да се разположа така, че да няма опасност да падна, когато заспя; отрязах си къса пръчка като кривак, за да се защитавам, и след което се наместих, понеже бях напълно изтощен, бързо заспах и спах толкова спокойно, колкото би се случило на малко хора в моето положение; това ми донесе такава отмора, каквато не помня да съм получавал в подобен случай.
Когато се събудих, слънцето отдавна бе изгряло. Времето беше ясно, бурята бе утихнала, така че морето изглеждаше спокойно и без вълнение; но най-много се учудих, че през нощта придошлият прилив бе измъкнал заседналия кораб от пясъците и го бе завлякъл почти до скалата, която вече споменах (тъкмо тя
