багреха скрежа в розово.
Кралят спря и подръпна дръжката на късия си меч. Усещаше между краката си как бие сърцето на неговия кон. Той самият беше се запъхтял и вдишваше студения въздух на големи глътки. Ломбард продължаваше да лае. Големият елен стоеше облегнат на едно дърво, навел глава толкова ниско, че муцуната му опираше о земята. От мократа му козина се вдигаше пара. Между огромните му рога блестеше кръст, поставен малко накриво. Това беше мигновено видение, защото внезапно учудването на краля се замени с най-голям ужас — тялото му бе престанало да му се подчинява. Поиска да слезе от коня, но ходилото му не излизаше от стремето. Краката му натежаха като каменни. Ръцете му изпуснаха юздите и останаха неподвижни. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук.
Еленът, изплезил език, го гледаше с големите си трагични очи. Кръстът в рогата му угасна, после пак светна. Дърветата, земята, целият свят се разкриви пред очите на краля. Той усети, че нещо се пръсна със страшна сила в главата му, после пред очите му се спусна пълен мрак.
Когато малко по-късно другите ловци пристигнаха, намериха краля на Франция паднал в краката на коня си. Ломбард продължаваше да лае срещу големия елен-единак, в чиито рога се забелязваха две сухи клонки, закачили се в някой храсталак; те блестяха на слънцето, целите заскрежени.
Но никой не обърна внимание на елена. Докато кучкарите усмиряваха хайката, той пак побягна, малко отпочинал, последван само от няколко настървени кучета, които щяха да го гонят чак до вечерта или да го вкарат и удавят в някое блато.
Юг дьо Бувил се надвеси над краля и извика:
— Кралят е жив!
Направиха набързо носилка, като окастриха със сабя два клона, свързаха ги с каиши, постлаха манта и положиха краля. Той се размърда малко, колкото да повърне и да се облекчи отвсякъде, като патица, когато я удушват. Очите му бяха изцъклени и полузатворени.
Отнесоха го така до Клермон, където през нощта говорът му отчасти се възвърна. Извиканите незабавно лекари му пуснаха кръв.
Първата дума, която произнесе с мъка към бдящия над него Бувил, беше:
— Кръстът… кръстът…
Бувил помисли, че кралят иска да се моли и отиде да му донесе едно разпятие. После Филип Хубави каза:
— Жаден съм.
Призори поиска със заекване да го отнесат във Фонтенбло, където беше роден. Папа Климент също, очаквайки смъртта, бе поискал да се върне в родното си място.
Решиха да пренесат краля по вода, за да не го друсат много. Настаниха го в голяма плоска лодка, която го понесе по течението на Оаза. Приближените му, слугите и стрелците от екскорта го следваха с други лодки или на коне покрай брега.
Новината изпревари странното шествие и крайбрежното население се стичаше, за да види великата повалена статуя. Селяните сваляха шапки, както при молебен в нивята. Във всяко село стрелците отиваха да търсят мангали с жарава, които поставяха в лодката, за да затоплят въздуха около краля. Отгоре беше надвиснало еднообразно сиво небе, натежало от снежни облаци.
Господарят на Вореал дойде от своя замък, разположен на един завой на Оаза, за да поздрави краля. Той видя, че лицето на владетеля е придобило мъртвешка бледост. Кралят му поблагодари само с потрепване на клепачите. Къде беше се дянал оня атлет, който на времето само като натиснеше по рамената двама въоръжени бойци, и ги превиваше.
Денят беше къс. Запалиха големи факли пред лодката и червената светлина заигра по бреговете. Шествието заприлича на огнена пещера, заплувала в нощта. Така стигнаха при устието на Сена и оттам в Поаси. Отнесоха краля в замъка. Той остана там десетина дни и, изглежда, малко се съвзе. Говорът му се възвърна. Можеше да става, но беше все още вцепенен. Поиска да продължи към Фонтенебло и с огромно усилие на волята настоя да го качат на кон. Пътува така внимателно до Есон, но там трябваше да се откаже — тялото не се подчиняваше повече на волята.
Довърши пътуването в носилка. Снегът пак валеше и заглушаваше стъпките на конете.
Във Фонтенбло дворът се беше вече събрал. Във всички камини на замъка гореше огън. Когато кралят влезе, промълви:
— Слънцето, Бувил, слънцето…
IX
ЕДНА ГОЛЯМА СЯНКА НАД КРАЛСТВОТО
В продължение на десетина дни кралят се луташе из душата си като заблуден пътник. Имаше моменти, когато, макар и да се уморяваше бързо, пак се заемаше с работата си, безпокоеше се за държавните дела, искаше да провери сметките, с властно нетърпение настояваше да му се дават за подпис всички писма и постановления. Никога не беше проявявал такава охота за подписване. После внезапно изпадаше в помрачение, рядко произнасяше думи, и то без връзка и без смисъл. Потъркваше челото си с отслабнала ръка, чиито пръсти трудно се прегьваха. В двора се говореше, че кралят не е на себе си. В действителност той започваше да се откъсва от света.
За три седмици болестта превърна този четиридесет и шест годишен мъж в старец с изпито лице, който живееше вече само наполовина, затворен в една стая на замъка Фонтенбло. И тази постоянна жажда, която го мъчеше и го караше да иска непрекъснато да пие!
Лекарите уверяваха, че той няма да прескочи трапа, а астрологът Мартен, подбирайки внимателно думите си, възвести, че някакво ужасно изпитание предстои в края на месеца на един могъщ западен монарх, изпитание, което ще съвпадне със слънчево затъмнение. „През този ден, пишеше вещият Мартен, над кралството ще падне голяма сянка…“И внезапно една вечер Филип Хубави усети пак под черепа си онова страхотно избухване, пропадането в мрака, което беше вече изпитал в гората на Пон-СентМаксанс. Този път нямаше нито елен, нито кръст. Само едно едро тяло се беше проснало в леглото, без да чувствува грижите, с които го обграждаха.
Когато изплува от този мрак, за който той не можеше да знае дали е траял час или два дни, първото нещо, което различи, беше една дълга бяла фигура с тънък черен венец, надвесена над него. Дочу глас, който му говореше.
— А, брат Рено — едва продума кралят, — познах ви, разбира се, но ми се виждате като обвит в мъгла.
И тутакси добави:
— Жаден съм.
Брат Рено, доминиканец от Поаси, накваси устните на болния с малко светена вода.
— Повикаха ли епископ Пиер? Пристигна ли? — попита тогава кралят.
Поради някакъв обрат на мисълта, какъвто често се среща у умиращите и ги връща към най-ранни спомени, кралят имаше натрапчивата мисъл в своите последни дни да иска до леглото си един от своите другари от детинство, Пиер дьо Латий, епископ на Шалон и член на съвета му. Недоумяваха защо е това желание и търсеха скрити причини, а то беше само случайно хрумване.
— Да, сир, пратихме да го извикат — отвърна брат Рено.
Той действително беше изпратил бърз куриер към Шалон, но доста късно, с надеждата, че епископът няма да свари краля жив. Защото брат Рено имаше да играе роля, която не искаше да отстъпи на никой друг духовник. В действителност кралският изповедник беше в същото време и велик инквизитор на Франция — на съвестта на двамата тежаха едни и същи тежки тайни. Всемогъщият монарх не можеше да изиска приятел по свой избор да му помага при голямото пътешествие.
