съвестта си срещу една митра, е способен и да открадне, и да предателствува. Тоя човек беше брат му — там е цялата работа…
Ангьоран дьо Марини грабна проекта си за постановление срещу ломбардите и яростно го хвърли в огъня.
— Толкова труд за нищо — рече той, — толкова труд!
VII
ТАЙНИТЕ НА ГУЧИО
Креси, облян от пролетното слънце, със своите дървета, през чиито листа се процеждаше светлината, и със сребристия трепет на Молдра беше останал в паметта на Гучио като щастливо видение. Но когато през тази октомврийска утрин младият сиенец, който непрекъснато се озърташе да не би по петите му да вървят стрелци, стигна до височините на Креси, за момент се усъмни, че е сбъркал пътя. Есента като че ли беше смалила замъка. „Толкова ли ниски бяха кулите? — питаше се Гучио. — И може ли за половин година паметта така да ми изневери?“ Дворът беше се превърнал в кална локва, където затъваха целите копита на коня му. „Тук поне изгледите да дойдат да ме търсят са нищожни.“ Хвърли юздите на слугата си и слезе.
— Да се разтрият конете и да се нахранят. Вратата на замъка се отвори и Мари дьо Креси се появи. Вълнението я накара да се облегне на рамката.
„Колко е хубава! — помисли Гучио. — И не е престанала да ме обича.“ Тогава пукнатините на стените изчезнаха и кулите на замъка възвърнаха някогашните си размери.
Но Мари вече викаше към вътрешността на къщата.
— Мамо! Месир Гучио дойде!
Госпожа Елиабел посрещна сърдечно младия човек, целуна го по двете бузи и го притисна към могъщата си гръд. Образът на Гучио често бе изпълвал нощите й. Улови го за ръка, накара го да седне, поръча да му донесат ябълково вино и баница.
Гучио се зарадва на посрещането и обясни идването си, така както си беше наумил. Пристигнал в Нофл, за да постави в ред кантората, която била лошо ръководена. Чиновниците не прибирали навреме вземанията… Госпожа Елиабел веднага се разтревожи.
— Вие ни дадохте цяла година отсрочка — рече тя. — Зимата се задава след една много слаба реколта и ние още нямаме…
Гучио започна да го усуква. Господарите на Креси са негови приятели и той не ще позволи да ги безпокоят. Но бил си припомнил поканата да им гостува… Госпожа Елиабел се зарадва. Никъде в селището, увери го тя, не ще намери по-големи удобства, нито по-добра компания. Гучио поиска да свалят багажа от коня на слугата му.
— Донесох някои платове, които, надявам се, ще ви харесат… Колкото до Пиер и Жан, за тях имам два добре обучени сокола, за да ловуват още по-добре, ако въобще това е възможно.
Платовете, дантелите, соколите възхитиха всички и бяха посрещнати с шумни благодарности. Пиер и Жан, все тъй пропити от силна миризма на земя, коне и дивеч, отрупаха Гучио с хиляди въпроси. Този гостенин изникна като по чудо точно когато се гласяха да прекарат дълги скучни месеци, и затова им се стори още по-мил, отколкото при първото му посещение. Като че ли се знаеха с него отдавна.
— А какво стана с нашия приятел прево Портфрюи? — попита Гучио.
— Продължава да задига, където му падне, но не вече у нас благодарение на бога… и на вас.
Мари се движеше безшумно из стаята, навеждаше се да стъкне огъня или сменяше сламата на одъра, където спяха братята й. Тя мълчеше, но непрекъснато гледаше Гучио, който, щом остана за миг насаме с нея, нежно я улови за лактите и я привлече към себе си.
— Няма ли нещо в очите ми, което да ви напомня щастието? — послужи си той с една фраза, която беше прочел наскоро в един рицарски роман.
— О, да, месир! — отвърна Мари с треперещ глас. — Непрекъснато си представях, че сте тук, колкото и далеч да бяхте. Нищо не съм забравила, нищо не е избледняло в паметта ми.
Той потърси някакво извинение, загдето не е дошъл шест месеца и не е пратил никакво известие, но за негова изненада Мари съвсем не го упрекна, а му благодари, че е пристигнал по-рано, отколкото го е очаквала.
— Вие казахте, че ще се върнете след една година за лихвите — рече тя. — Не съм ви се надявала по- рано. Но и да не бяхте дошли, щях да ви чакам цял живот.
От Креси Гучио беше отнесъл лекото съжаление за едно незавършено приключение, за което, откровено казано, не беше мислил много през тия месеци. Но завари една сляпа любов, разцъфтяла, пораснала като растение през пролетта и лятото. „Какво щастие за мен! Тя можеше да ме е забравила, да се е омъжила.“ Неверните по природа мъже, колкото и самонадеяни да изглеждат, често пъти са твърде скромни в любовта, защото съдят за другите по себе си. Гучио се удивляваше, че е можал да вдъхне толкова рядко и силно чувство, което тъй малко беше подхранвал.
— Аз също, Мари, постоянно мислех и нищо не можа да ме откъсне от вас — рече той с необходимата за такава голяма лъжа жар.
Те стояха един срещу друг еднакво развълнувани, еднакво смутени от думите и жестовете си.
— Мари — заговори пак Гучио, — не съм дошъл тук нито за кантората, нито за някакво вземане. От вас не искам и не мога да скрия. Би било оскърбление за любовта, която ни свързва. От тайната, която ще ви поверя, зависи животът на мнозина, също и моят собствен живот… Вуйчо ми и негови богати приятели ме натовариха да скрия на сигурно място документи, важни за кралството и за тяхното собствено спасение… В този момент сигурно са пратени стрелци да ме търсят.
Поддавайки се на слабостта си, той пак започна да надува нещата.
— Има двадесет места, където можех да потърся убежище, но аз дойдох при вас, Мари. Животът ми зависи от вашето мълчание.
— Аз съм, която завися от вас, господарю мой. Имам вяра само в бога и в онзи, който пръв ме държа в прегръдките си. Вашият живот е мой живот. Вашата тайна е моя тайна. Ще скрия това, което желаете да скрия, ще мълча, както желаете да мълча, и тайната ще умре с мен.
Сълзи замрежиха тъмносините й очи.
— Това, което трябва да крия, се намира в едно оловно ковчеже, голямо колкото два юмрука. Има ли тук някакво място?
Мари помисли малко.
— В пещта на старата баня, може би… Не, зная по-сигурно място. Ще отидем утре сутринта. Братята ми излизат още в зори на лов. Малко по-късно и майка ми ще излезе, защото ще трябва да отиде до селището. Ако пожелае да ме вземе със себе си, ще кажа, че ме боли гърло. А вие се преструвайте, че спите до късно.
Настаниха Гучио в голямата прохладна и чиста стая, където беше вече спал по-рано. Той си легна с кама на кръста и оловното сандъче под възглавницата. Не знаеше, че в този час драматичната среща между двамата братя Марини се беше състояла и че постановлението срещу ломбардите се беше превърнало вече в пепел.
Събуди го заминаването на двамата братя. Приближи се до прозореца и видя Пиер и Жан дьо Креси, яхнали дръгливите си кончета, да минават през вратнята със соколите на ръка. После вратите се хлопнаха. Малко по-късно една сива кобила в доста напреднала възраст бе доведена за госпожа Елиабел, която на свой ред замина, придружена от куция слуга. Тогава Гучио обу ботушите си и зачака.
Малко след това Мари го извика от приземието. Гучио слезе със сандъчето под дрехата си.
Параклисът беше малко сводесто помещение с варосани стени във вътрешността на замъка, към източната му част.
