гражданите бяха добили право да си казват думата. Сега се искаше тяхното одобрение по финансови въпроси.
Марини подготви най-грижливо тази среща, като разпрати по градовете вестители и секретари и не скъпеше срещи, постъпки, обещания.
Събранието се състоя в търговската галерия, чиито дюкянчета тоя ден бяха затворени. Издигнаха голяма естрада, където насядаха кралят, членовете на неговия съвет, перовете и големите барони.
Марини взе думата прав, недалеч от своята мраморна статуя, и гласът му звучеше по-категорично от обикновено, по-уверено, че изразява истината. Облечен беше скромно. Имаше величествена осанка и държане на оратор. Формално речта му беше отправена към краля, но я произнасяше обърнат към множеството, което по този начин се чувствуваше до известна степен господар. В обширната двойносводеста зала няколкостотин души, дошли от всички краища на Франция, слушаха.
Марини обясни, че хранителните продукти са малко, следователно скъпи и това не е кой знае колко чудно. Мирът, поддържан от крал Филип, беше благоприятствувал за увеличение броя на поданиците му. „Ядем същото жито, но сме повече хора.“ Трябва, значи да се засява повече; а за да се засява, нужно е спокойствие в държавата, съблюдаване на разпоредбите, принос на всяка област към общото благоденствие.
А кой заплашва мира? Фландрия. Кой отказва да даде приноса си за общото добруване? Фландрия. Кой крие житото и платовете си, за да ги продаде в чужбина, вместо да ги отправи към вътрешността на страната, където има голяма оскъдица? Фландрия. Като отказват да плащат данъците и митата40 си, фламандските градове утежняват неизбежно тегобите на другите кралски поданици. Фландрия трябва да отстъпи. Ще я принудим чрез сила. Но за това са нужни субсидии. Ето защо всички градове, представени тук от свои граждани, трябва в техен личен интерес да се съгласят да платят извънреден данък.
— По този начин ще се види кой ще даде помощ срещу фламандците.
Вдигна се глъчка, но веднага се разнесе гласът на Етиен Барбет.
Барбет, управител на монетния двор в Париж, градски съветник, старейшина на търговците и много забогатял от търговия с платна и коне, беше съюзник на Марини. Изказването му беше предварително подготвено. От името на първия град в страната Барбет обеща исканата помощ. Той увлече събранието и представителите от четиридесет и три „добри града“ поздравиха единодушно с одобрителни възгласи краля, Марини и Барбет.
Но макар събранието да свърши с победа, финансовите резултати се оказаха твърде обезсърчителни. Армията бе вдигната, преди да бъде събрана паричната помощ.
Кралят и неговият съуправител пожелаха повече да направят демонстрация на сила, отколкото да водят истинска война. Походът представляваше внушителна военна разходка. Щом войските потеглиха, Марини извести на противника, че е готов да преговаря, и побърза още в първите дни на септември да сключи маркетския договор.
Но веднага след тръгването на войските назад Луи дьо Невер, син на фландърския граф Робер дьо Бетюн, денонсира договора. Това беше провал за Марини. Валоа, който се радваше на всеки неуспех на кралството, ако този неуспех вредеше на съуправителя, обвини публично Марини, че е бил подкупен от фламандците.
Разноските по похода оставаха неизплатени и кралските чиновници извънредно мъчно и при голямо недоволство на провинциите продължаваха да събират извънредната помощ, обещана за едно начинание, завършено вече, и то с неуспех.
Кралската съкровищница се опразваше и Марини бе принуден да дири нови способи против злото.
Евреите бяха оскубвани вече два пъти. Ново стрижене нямаше да донесе много вълна. Тамплиерите вече не съществуваха и златото им отдавна беше се стопило. Оставаха ломбардите.
Още в 1311 година беше издаден декрет за изгонването им, но без намерение да бъде приложен, а само да ги принуди да откупят, разбира се, много скъпо, правото си на пребиваване. Този път не ставаше дума за откуп — Марини обмисляше конфискуването на всичките им имущества и изгонването им от Франция. Търговията им с Фландрия, в нарушение на кралските нареждания, и финансовата помощ, която оказваха на феодалните лиги, оправдаваха подготвяната мярка.
Но орехът беше костелив. Банкерите и италианските търговци, граждани на краля, бяха успели много здраво да се организират в „сдружения“ начело с изборен „главен капитан“. Контролираха външната търговия и господствуваха над кредита. В техни ръце се намираше транспортът, частната поща и дори събирането на някои данъци. Отпущаха заеми на барони, на градове, на крале. Даваха дори милостиня41, когато се налагаше.
Марини подготвя няколко седмици своя проект. Той беше упорит човек, а и нуждата го подтикваше. Но нямаше го вече Ногаре. От друга страна, парижките ломбарди бяха хора добре осведомени, поучени от опита и плащаха скъпо, за да узнават тайните на властта.
А и Толомей бдеше с отвореното си око.
V
ПАРИ И ВЛАСТ
Една вечер към средата на октомври тридесетина мъже се съвещаваха при затворени врата у месир Спинело Толомей. Най-младият, Гучио Балиони, племенник на банкера, беше на осемнадесет години, а най-старият — на седемдесет и пет. Това беше Боканегра, главен капитан на ломбардските сдружения. Колкото и различни да бяха по възраст и по вид, между всичките тези хора имаше странна прилика в държането, в подвижността на лицето и движенията, в начина на обличането.
Под светлината на дебели свещи, поставени в ковани свещници, тези мургави мъже сякаш бяха от едно семейство с общ език. Племе на бойна нога, не по-малко могъщо от големите благороднически лиги и от събранията на гражданите.
Тук имаше представители на родовете Перуджи, Албизи, Гуарди, на Барди с главния им търговски пътник Бокачо, на Бучи, Загинели, всички произхождащи от Флоренция, както старият Боканегра. Имаше и хора от родовете Салимбене, Буонсиньори, Алерани и Закария от Генуа, а Скоти бяха от Пиаченца. Около Толомей пък бяха сиенците. Между всички тия хора имаше съперничества за влияние, търговски конкуренции, а понякога дори дълбока омраза по семейни причини или поради любовни истории. Но при опасност те се обединяваха като братя.
Толомей току-що беше изложил положението спокойно, но без да прикрива неговата сериозност. Впрочем за никого изненадата не беше пълна. Между банкерите нямаше хора непредвидливи и повечето от тях бяха вече прехвърлили по-голяма част от състоянието си вън от Франция, на сигурно място. Но има работи, които не могат да бъдат изнесени, и всеки мислеше с тревога, с яд или с отчаяние за хубавите си къщи, за недвижимите си имоти, за стоките на склад, за установеното положение, клиентелата, навиците, приятелствата, хубавата любовница, незаконния син…
— Аз може би разполагам — заяви накрая Толомей — със средство, което ако не събори Марини, то поне ще му върже ръцете.
— Тогава няма какво да му мислиш: ammazzalo42! — каза Буонсиньори, шефът на най-голямата генуезка компания.
— Какво е твоето средство? — попита Скоти. Толомей поклати глава:
— Не мога още да го кажа.
— Дългове сигурно! — възкликна Закария. — Че какво от това? Нима тоя вид хора някога са се засрамвали от такива неща? Напротив! Като ни изгонят, ще имат основателна причина да забравят какво ни дължат…
Закария беше злъчен. Неговото сдружение беше малко и той завиждаше на Толомей за клиентелата му измежду големите сеньори. Толомей го погледна и с тон на най-дълбока увереност отговори:
