А сега? Образът на Ногаре щеше да се изличи от света, както са се изличили толкова други. Оставаха само тези изписани листове, свидетелства за неговия труд.
„Колко обречени на забрава неща дремят тук — помисли кралят. — Толкова дела, изтезания, мъртъвци…“ Втренчил поглед, той размишляваше.
„Защо — питаше се пак, — с каква цел? Къде са победите ми? Управляването е дело, което няма завършек. Може би ми остават само няколко седмици да живея. И направих ли нещо, което ще ме надживее?“ Той съзна великата суета на дейността, както я съзнава всеки, завладян от мисълта за близката си смърт.
Марини, подпрял с юмрук широката си брадичка, седеше неподвижен и обезпокоен от сериозния вид на краля. В изпълнение на своята длъжност и задачи съуправителят не срещаше особени затруднения, освен когато трябваше да разбере мълчанието на своя господар.
— Ние накарахме папа Бонифаций да канонизира моя дядо, крал Луи — заговори Филип Хубави. — Но беше ли той наистина светец?
— Неговото канонизиране беше полезно за кралствосветец, се ползува с повече уважение.
— Но трябваше ли впоследствие да употребим насилие над Бонифаций?
— Той беше решил да ви отлъчи от църквата, сир, защото не провеждахте в страната си желаната от него политика. Вие не изменихте на кралския си дълг. Останахте на мястото, което бог ви бе отредил, и заявихте, че не дължите властта си никому, освен на бога.
Филип Хубави посочи един дълъг пергамент.
— А евреите? Не изгорихме ли прекалено много от тях? И те са човешки същества, страдащи и смъртни като нас. Господ не беше го заповядал.
— Вие последвахте примера на Луи Свети, сир, а освен това кралството се нуждаеше от техните богатства.
Кралството, кралството, непрекъснато кралството. „Налагаше се заради кралството… Длъжни бяхме заради кралството…“ Луи Свети обичаше вярата и божието величие. А аз какво съм обичал? — тихо промълви крал Филип.
— Справедливостта, сир, справедливостта, която е необходима за общото добруване и която се стоварва върху отклонилия се от правия път.
— Отклонилите се от правия път бяха мнозина през моето царуване и ще продължават да са мнозина, ако всички времена си приличат.
Той вземаше папките на Ногаре и ги нареждаше върху масата една до друга.
— Властта е горчива хапка — рече той.
— Няма величие без горчивина — отвърна Марини — и спасителят Христос го знаеше. Вашето царуване беше велико. Спомнете си, че присъединихте към короната Дуе, Монпелие, графството Франш, Лион и част от Аквитания. Укрепихте градовете, според както баща ви, монсеньор Филип III, желаеше, за да не бъдат вече заплашвани от чужд произвол отвън и отвътре… Изменихте законите по образеца на стария Рим. Дадохте на парламента правила, за да взема по-добри решения. Дарихте мнозина от поданиците си с кралско гражданство39. В много области дадохте свобода на крепостниците. Не, сир, напразно се боите, че сте сгрешили. Едно разпокъсано кралство превърнахте в страна с едно-единствено сърце.
Филип Хубави стана. Непоколебимата увереност на неговия съуправител го успокои и той се опря на нея, за да превъзмогне една слабост, несвойствена на неговата природа.
— Може би сте прав, Ангьоран. Доволен сте от миналото, но какво ще кажете за настоящето? Вчера се е наложило стрелци да укротяват хората по улица Сен-Мери. Четете какво пишат управителите в Шампания, Лион и Орлеан. Навсякъде негодуват, навсякъде се оплакват от поскъпването на житото и от ниските надници. Негодуващите, Ангьоран, не могат да разберат, че онова, което искат и което бих им дал на драго сърце, зависи от времето, а не от моята воля. Те ще забравят постиженията ми и ще си спомнят само за данъците, ще ме обвиняват, че не съм им осигурил достатъчно храна.
Марини слушаше и думите на краля го тревожеха повече, отколкото мълчанието му. Никога не бе го чувал да признава такива съмнения, нито да показва толкова обезсърчение.
— Сир — рече той, — трябва да решим някои въпроси.
Филип Хубави погледна още веднаж разпръснатите по масата документи от своето царуване. После се изправи, сякаш сам си даде някаква заповед.
— Да, Ангьоран, трябва.
Не че силните хора не знаят що е колебание и съмнение — това са черти, присъщи на човешката природа, само че те умеят да ги превъзмогват по-бързо.
IV
ЛЯТОТО НА КРАЛЯ
След смъртта на Ногаре Филип Хубави сякаш замина за някъде, където никой не можеше да го последва. Пролетта затопляше земята и къщите. Париж се съживяваше от слънцето, но кралят беше като изгнаник в зимата на своята душа. Пророчеството на великия магистър не излизаше от ума му.
Често отиваше в някоя от полските си резиденции, където предприемаше продължителни ловове — единственото му видимо развлечение. Но тревожни съобщения бързо го викаха отново в Париж. Прехраната на страната беше лоша. Хранителните продукти поскъпваха. Плодородните области не се съгласяваха да изпратят излишъците си в бедните краища. Хората мърмореха: „Много войска, малко храна.“ Отказваха да плащат данъците и се бунтуваха срещу управителите и бирниците. Възползували от кризата, сдруженията на бароните в Бургундия и Шампания се възобновяваха, за да предявят стари феодални искания. Робер д’Артоа също не изпусна изгодата от скандала с принцесите и общото недоволство и започна пак да подстрекава към безредици в земите на графиня Мао.
— Неблагоприятна пролет за кралството — забеляза един ден кралят пред монсеньор дьо Валоа.
— Ние сме в четиринадесетата година на века, братко — отвърна Валоа, — тая година винаги е белязана от съдбата със знака на злочестината.
С тези думи той припомняше една обезпокоителна констатация във връзка с четиринадесетте години на изминали векове: 714 — нашествието на испанските мюсюлмани; 814 — смъртта на Карл Велики и раздробяването на империята му; 914 — нахлуването на маджарите, съпътствувано от големия глад; 1114 — загубата на Бретан; 1214 — коалицията на Отон IV, с голяма мъка смазана при Бувин… победа на ръба на пропастта. Единствена годината 1014 не влизаше в редицата на нещастията.
Филип Хубави гледаше брат си, но като че ли не го виждаше. Отпусна ръката си върху хрътката Ломбард и започна да я гали по врата срещу косъма.
— Обаче този път, братко, нещастието го докарват вашите приближени — подзе Шарл дьо Валоа. — Марини не знае вече мярка. Използува вашето доверие, за да ви мами и ви тласка по един път, изгоден за него, но пагубен за нас. Ако бяхте послушали моя съвет по въпроса за Фландрия…
Филип Хубави вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Там не мога нищо да направя.“ Трудностите с Фландрия се появяваха периодически. Град Брюге, богат и непреклонен, постоянно насърчаваше въстанията на общините. Фландърското графство, чийто статут не беше ясно определен, отказваше да прилага общия закон. От разни неизпълнени договори, от бурни преговори тази фландърска история бе се превърнала в неизлечима рана върху снагата на кралството. Какво беше останало от победата при Мон-ан- Певел? Отново трябваше да се употреби военна сила. Но да се вдигне една армия, трябват средства, а предприеме ли се поход, разходите на съкровището сигурно ще надминат тези от 1299 година, незапомнени дотогава за кралството. Един милион шестстотин четиридесет и две хиляди шестстотин четиридесет и девет ливри разходи с дефицит от близо седемдесет хиляди ливри. А от няколко години насам редовните приходи възлизаха към петстотин хиляди ливри. Къде да се намери разликата?
Марини в разрез с мнението на Шарл дьо Валоа свика народно събрание в Париж за 1 август 1314 година. Той беше вече прибягвал до подобни съвещания с народа, но главно по повод конфликтите с папската власт. Подпомагайки кралската власт да се освободи от подчинението си на Светия престол,
