Железният крал

— Най-върлия ти враг… който ти строши крака…

— Ногаре… — промълви Еврар.

Той се отдръпна малко назад и лицето му се сгърчи на три пъти от нервния тик. Сега пък тя се доближи.

— Можеш да си отмъстиш… ако желаеш… Нали вие му доставяте осветление? Продавате му свещи.

— Да — рече той.

— Какви?

— Дълги свещи от бял восък със специално обработен фитил, които дават малко пушек. За двореца си употребява големи жълти вощеници, тях купува от другаде. А тия, тъй наречените законоведски свещи, употребява само когато пише в кабинета си, и изгаря по две дузини на седмица.

— Сигурен ли си?

— Вратарят му идва да ги взема на гроси. И той посочи един шкаф.

— Следващата му доставка е вече приготвена, до нея е доставката за Марини, а тази е за Майяр, кралския секретар. С това те осветляват всички престъпления, които се раждат в мозъците им. Бих желал да мога да изплюя отгоре им дяволска отрова.

Беатрис продължаваше да се усмихва.

— Мога да ти дам равностойно нещо… — рече тя. — Зная средство да се отрови една свещ.

— Възможно ли е?

— Който диша пламъка на такава свещ в продължение на един час, никога вече не ще види друг пламък… освен адския. Това средство не оставя диря и срещу него няма лек.

— Откъде го знаеш?

— Е, то си е моя работа… — Беатрис вдигна рамене и сведе клепки. — Един прах… стига да го смесиш с восъка…

— А защо искаш да убиеш Ногаре? — попита Еврар. Все така кършейки рамене, сякаш кокетираше, тя отговори:

— Може би защото и други като теб искат да си отмъ — стят. Ти не рискуваш нищо…

Еврар размисли малко. Погледът му ставаше по-остър, по-блестящ.

— Тогава да не губим време — разбърза се той. — Не е чудно да замина скоро, но ти не казвай никому. Племенникът на великия магистър, месир Жан дьо Лонгви, започна да ни събира. Той също се е заклел да отмъсти за месир дьо Моле. Ние не всички сме мъртви, макар че лукавият е влязъл в нас. Онзи ден дойде един от бившите ми братя, Жан дьо Пре, който ми донесе поръчение да бъда готов да тръгна за Лангр. Хубаво би било да отнеса в дар на месир дьо Лонгви душата на Ногаре. Кога ще мога да получа тоя прах?

— У мен е… — рече спокойно Беатрис, като отваряше кесията си.

Подаде на Еврар едно пликче, което той отвори предпазливо. Съдържанието му се състоеше от два вида прах, недобре размесени — единият сив, другият белезникав на кристалчета.

— Това е пепел — посочи Еврар сивия прах.

— Да… пепел от езика на човек, погубен от Ногаре. Изсуших го във фурна посред нощ… Служи за повикване на дявола.

После, показвайки белия прах:

— А това е отрова от змията на фараона35. Убива само при горене.

— И казваш, че ако и двата праха се поставят в свещ… Беатрис кимна уверено. Еврар се колебаеше, поглеждаше ту пликчето, ту Беатрис.

— Само че трябва да го направиш пред мен — предупреди тя.

Бившият тамплиер отиде да донесе мангал и раздуха въглените му. После извади една свещ от приготвените за пазителя на печата, постави я в калъп и я тури на огъня да се размекне. След това я разцепи с нож на дължина и изсипа съдържанието на плика.

Беатрис обикаляше около него и мърмореше заклинания, в които три пъти се повтори името Гийом. Калъпът бе поставен отново на огъня, след това охладен в легенче с вода. Споената отново свещ по нищо не, издаваше извършената операция.

— За човек, свикнал да си служи най-вече с меч, работата не е лошо извършена — рече Еврар с жесток и самодоволен израз на лицето.

И той сложи свещта там, откъдето беше я взел, като добави:

— Нека бъде добър вестител на вечността.

Отровната свещ в пакета не се отличаваше от другите. Сега тя беше като най-голямата печалба в някаква адска лотария. Кой ли ден слугата, натоварен да зарежда свещниците на пазителя на печата, ще я изтегли? Беатрис тихо се засмя. Но Еврар вече се обърна към нея и я прегърна с две ръце.

— Може би се виждаме за последен път.

— Може би да… може би не… — отвърна тя. Той я повлече към одъра.

— Какво правеше… когато беше тамплиер… за да останеш целомъдрен? — попита тя.

— Никога не съм можал да бъда — отговори той глухо.

Тогава хубавата Беатрис вдигна поглед към гредите, на които висяха черковни свещи, и се отдаде на илюзията, че я обладава дяволът. Впрочем Еврар не беше ли също куц?

IIСЪДЪТ НА СЕНКИТЕВсяка нощ месир дьо Ногаре, рицар, легист и пазител на печата, работеше до късно в кабинета си, както бе правил това цял живот. И всяка сутрин графиня д’Артоа узнаваше, че нейният враг видимо се радва на отлично здраве и с папки под мишница бодро крачи към кралския дворец. Тогава графинята отправяше тежък поглед кьм придворната си дама.

— Търпение, госпожо… Една гроса, това прави дванадесет дузини. По две дузини на седмица…

Но Мао не се отличаваше с търпение и започна да си съставя твърде лошо мнение за смъртоносните свойства на фараонската змийска отрова. Откъде да знае дали отровната свещ е отишла по предназначението си, дали не е била разменена или сбъркана и дали някой прислужник не е изтървал точно тази свещ. За да бъде човек сигурен, трябва лично да я е поставил в свещника.

— Езикът не може да се измами, госпожо… — уверяваше Беатрис.

Мао не вярваше много-много на магията.

— Скъпо платени машинации — нищожни резултати! Преди всичко добрата отрова се приема през устата, а не чрез пушек — заявяваше тя.

Обаче когато вечер Беатрис й донасяше свещника, тя винаги питаше с известно безпокойство:

— Да не би да са свещите на легиста?

— Разбира се, не, госпожо… — отвръщаше Беатрис. И все пак една сутрин кьм края на май Ногаре противно на навиците си закъсня за съвета; влезе в залата, когато кралят беше вече седнал. Поклоня се ниско и се извини, но като се наведе, зави му се свят и бе принуден да се улови за масата.

Най-спешният въпрос беше изборът на нов папа.

От четири седмици папският престол беше вакантен и кардиналите, събрани съгласно последните нареждания на Климент V на конклав в Карпантрас, водеха борба, която нямаше изгледи да свърши скоро.

Позицията и желанието на френския крал бяха добре известни. Филип Хубави искаше седалището на папата да остане в Авиньон, където бе го настанил, да му е под ръка; искаше папата по възможност да бъде французин; искаше огромната политическа организация, каквато представляваше църквата, да не разиграва кралството, както често беше правила.

Двадесет и тримата кардинали, събрани в Карпантрас, дошли отвред — от Италия, Франция, Испания, Сицилия, Германия бяха се разделили почти на толкова лагери, колкото бяха на брой.

Теологически спорове, съперничества, семейни вражди подхранваха борбите им. Особено между