от края на главната улица. За да се постигне крайно изтъняване на наказанието, Ногаре, със съгласието на краля, беше заповядал принцесите да присъствуват на наказанието.
Вниманието на зрителите се раздвои между двамата осъдени, проснати голи под небето, и затворничките-принцеси с бръснати глави. Станаха няколко масови втурвалия, които стрелците трябваше да обуздават.
Като видя ешафода, Бланш загуби съзнание. Жана се беше вкопчила в ритлите на колата и крещеше на тълпата:
— Кажете на съпруга ми, кажете на монсеньор Филип, че съм невинна!
До този момент тя се държеше, но силата й се изчерпи. Зяпльовците се смееха и я сочеха с пръст, сякаш беше някакъв звяр в клетка, махленките я хулеха.
Единствена Маргьорит Бургундска имаше смелост да гледа и застаналите по-наблизо се питаха дали не чувствува някакво жестоко, ужасно удоволствие, като гледа изложен пред очите на всички мъжа, комуто предстоеше да умре, защото беше я притежавал. Когато палачите вдигнаха големите чукове, за да строшат костите на осъдените, тя изрева: „Филип!“, но в гласа й съвсем нямаше страдание.
Нещо изхрущя и за братята д’Оне небето угасна. Най-напред строшиха краката им в пищялките и в бедрата, после палачите завъртяха колелата до половина и счупиха ръцете под и над лактите. Спиците и главините на колелата глухо кънтяха от ударите и дървото хрущеше, както хрущяха костите.
След това палачите, изпълнявайки наказанията по предписания ред, взеха железни инструменти с куки и одраха на големи парцали кожата на двете тела. Кръвта пръскаше и обливаше площадката, та единият от палачите трябваше да си обърше очите. Този вид наказание доказваше, че червеният цвят на дрехите на палачите отговаря на една необходимост. „… въртени на колело, живи одрани, кастрирани, обезглавени“. Ако все още беше останала искрица живот у двамата братя д’Оне, то всякакво усещане, всякакво съзнание беше вече изчезнало.
Когато палачите поеха от помощниците си дългите касапски ножове и кастрираха виновните любовници, вълна на истерия повлече присъствуващите. Блъскаха се, за да видят по-добре, жени крещяха на мъжете си.
— И на теб ти се пада същото, дърти развратнико!
— Виждаш ли какво те чака, ако ми погодиш такъв номер?
На палачите рядко се удаваше подобен случай — да изложат така пълно на показ всичките си способности, и то пред такава възторжена публика. Те се спогледаха и с точно пресметнато движение на жонгльори едновременно подхвърлиха във въздуха предметите на греха.
Един шегаджия се провикна, сочейки с пръст принцесите.
— На тях трябва да ги дадат! Тълпата избухна в смях.
Осъдените бяха свалени от колелата и завлечени до пъна. Острието на брадвата проблясна на два пъти. След това помощниците занесоха до бесилката онова, което беше останало от Готие и Филип д’Оне, от двамата красиви щитоносци, които само преди два дни бяха препускали по пътя за Клермон, занесоха двете разкъсани, кървави тела, обезглавени и кастрирани, повдигнаха ги и ги закачиха за мишците на бесилката.
Веднага след това по нареждане на Ален дьо Парей трите черни каруци, заобиколени от конници с железни шлемове, потеглиха и сержантите от комендантството започнаха да опразват площада. Тълпата се източваше бавно, защото всеки искаше да мине край ешафода и да хвърли още един поглед. Подир това хората на групички, като продължаваха да разискват, се запътиха кой към ковачницата си, кой към месарницата, дюкянчето или градината си, за да подхванат спокойно своята ежедневна работа. Защото в тия векове, когато половината от жените умираха при раждане, а две трети от децата — още в люлката, когато епидемии покосяваха зрялата възраст, а църквата подготвяше човека най-вече за неговия край, когато произведения на изкуството, разпятия, мъченичества, погребения, страшният съд непрекъснато изобразяваха картината на небитието, хората бяха свикнали с мисълта за смъртта и само някакъв изключителен начин на умиране можеше за момент да ги развълнува.
Неколцина най-страстни сеирджии зяпаха как помощниците измиваха инструментите, а двамата палачи си поделиха вещите на своите жертви. И наистина, обичаят им даваше право да вземат всичко, което намерят върху осъдените, от колана до краката. То съставляваше част от възнаграждението им. Така че изпратените от английската кралица скъпоценни кесии, рядка плячка, попаднаха накрая в ръцете на понтоазките палачи.
Една хубава черноока девойка в облекло на благородница се приближи до палачите и тихичко, с малко провлечен глас им поиска езика на единия от екзекутираните.
— Казват, че помагал при женски болести… — обясни тя. — Езика на когото и да е от тях… безразлично…
Палачите я погледнаха подозрително. Дали не й трябва за някаква магия? Защото кому не е известно, че езикът на обесен, особено на обесен в петък, служи за повикване на дявола? Но може ли и езикът на обезглавен да послужи за същата цел?
Беатрис д’Ирсон обаче държеше в шепата си една лъскава златна монета, затова, като се престориха, че прикрепят по-добре едната от набучените на бесилката глави, издърпаха онова, което девойката искаше.
— Само езика ли искате? — закачи я по-дебелият от палачите. — Защото за тези пари можем да ви дадем и другото.
Да, наистина в тая екзекуция всичко беше необикновено…
А по пътя за Поаси бавно се движеха три черни каруци. През всяко село, откъдето минаваха, от третата каруца неизменно се подаваше една жена с бръсната глава и крещеше към показалите се на протките селяни:
— Кажете на монсеньор Филип, че съм невинна! Кажете му, че не съм го опозорила.
XII
ПРАТЕНИКЪТ ВЪВ ВЕЧЕРНИЯ ЗДРАЧ
И все пак, докато кръвта на братята д’Оне съхнеше по жълтата пръст на площада в Мартроа и кучетата душеха и ръмжаха, Мобюисон бавно се съвземаше от драмата.
Тримата кралски синове не се показаха през целия ден. Пък и никой не отиде при тях освен зачислените им на служба благородници. Напразни бяха и опитите на Мао да бъде приета от крал Филип. Ногаре дойде да й съобщи, че кралят работи и не желае да бъде обезпокояван. „Той, това куче, измайстори всичко и сега ми пречи да се срещна с господаря му.“ Всичко затвърдяваше нейното убеждение, че пазителят на печата е главният виновник за гибелта на дъщерите и, за немилостта, в която тя лично бе изпаднала.
— Господ да ви е на помощ, месир дьо Ногаре, господ да ви е на помощ! — му рече тя със заплашителен тон, преди да се качи в носилката си и да отпътува за Париж.
В Мобюисон пламнаха други страсти и вниманието се насочи другаде. Близките на заточените принцеси се помъчиха да завържат отново невидимите нишки на силата на интригата, та макар и като се отрекат от приятелства, с които до вчера бяха се перчили. Совалките на страха, суетността и амбицията бяха пуснати в ход, за да изтъкат върху нова основа грубо разкъсаното платно.
Робер д’Артоа има благоразумието да не изтъква своето тържествуване; чакаше да обере плодовете. И почитта, с която обикновено се ползуваше бургундският род, вече се насочваше към него. Вечерта го поканиха на кралската вечеря и на всички стана ясно, че му се оказва благоволение.
Малка вечеря, почти траурна, на която присъствуваха само братята на Филип Хубави, дъщеря му, Марини, Ногаре и Бувил. В тясната дълга зала, където се поднасяше яденето, цареше тежко мълчание. Дори Шарл дьо Валоа мълчеше, а хрътката Ломбард, сякаш усетила стеснението у сътрапезниците, беше се отделила от краката на господаря си и лежеше пред камината.
Робер д’Артоа настойчиво търсеше погледа на Изабел, но тя със същата упоритост отбягваше очите му. Не искаше с никакъв знак да покаже на своя братовчед-исполин, с когото бяха преследвали грешни страсти у другите, че е склонна към същите изкушения. Приемаше съучастие само в правосъдието.
„Не ми е съдено на мене любов — си казваше тя. — Трябва да се примиря с това.“ Но признаваше, че не
