й е лесно да се примири.
Когато между две блюда щитоносците сменяха резените хляб, влезе леди Мортимър и донесе малкия принц Едуард, за да целуне майка си преди лягане.
— Госпожо дьо Жоанвил — обърна се към нея кралят с моминското й име, — приближете до мен единствения ми внук.
Присъствуващите забелязаха начина, по който той произнесе думата „единствения“.
Филип Хубави пое детето и дълго го държа пред себе си, разглеждайки малкото невинно личице, закръглено и розово, с трапчинки на бузките. Чии черти и характер ще приеме то? Дали тия на непостоянния си, податлив на влияние, развратен баща, или на майка си Изабел? „За честта на моята кръв — мислеше си кралят — бих желал да приличаш на майка си, но за щастието на Франция дано даде бог да бъдеш син само на слабия си баща!“ Защото въпросът за наследяването на престола се налагаше с цялата си тежест пред него. Какво би станало, ако някой ден английският владетел намери, че има право да претендира за престола на Франция?
— Едуард, усмихнете се на дядо си — рече Изабел. Малкият принц не изглеждаше да изпитва някакъв страх от кралския поглед. Изведнаж протегна малката си ръчичка, улови златистите коси на владетеля и дръпна една къдрица. Филип Хубави се усмихна.
Тогава всички сътрапезници си отдъхнаха с облекчение, всеки побърза да се засмее, всеки се осмели най-сетне да заговори.
След вечерята кралят освободи своите гости, като задържа само Марини и Ногаре. Седна до камината и дълго мълча. Съветниците му почтително чакаха.
— Кучетата са божи създания. Но знаят ли, че има бог? — попита той неочаквано.
— Сир — отвърна Ногаре, — нам ни са известни много неща за хората, защото самите ние сме хора, но за всичко останало в природата малко знаем…
Филип Хубави пак замълча, вгледан в хищните, оградени с черни кръгове очи на голямата хрътка, легнала пред него с муцуна между предните си лапи. Кучето от време на време мигаше, но кралят — не.
Крал Филип размишляваше върху всемирни и неясни проблеми, както често се случва с владетелите, когато току-що са поели някаква тежка трагична отговорност, и търсеше в необозримото увереност, че съществува някакъв порядък, където безпогрешно се вписват делата и животът му.
Най-сетне той се изправи и рече:
— Ангьоран, мисля, че правилно отсъдихме. Но накъде отива кралството? Синовете ми нямат наследници.
Марини отговори:
— Ще имат, сир, ако си вземат нови жени.
— Те имат жени пред бога.
— Бог може да ги освободи.
— Бог не слуша земните владетели.
— Папата може да разкъса връзките. Кралят погледна Ногаре.
— Прелюбодеянието не е основание за разтрогването на брака — тутакси отговори пазителят на печата.
— Ние обаче нямаме друго средство — каза Филип Хубави. — А аз не мога да се съобразявам с общия закон, дори ако той изхожда от папата. Един крал трябва да има пред вид, че може да умре най-неочаквано. Не мога да разчитам на възможни вдовства, за да осигуря кралското потомство.
Ногаре вдигна голямата си постала и плоска ръка.
— Тогава, господарю, защо не накарахте да екзекутират снахите ви, поне двете?
— Положително бих го направил — отговори хладно Филип Хубави, — ако това не би ме лишило от двете Бургундии. Наследието на престола е важно нещо, разбира се, но целостта на кралството не е по- маловажно.
Марини мълчаливо кимна в знак на съгласие.
— Месир Гийом — продължи кралят, — вие ще отидете при папа Климент и ще му обясните, че един кралски брак не е обикновен брак. Синът ми Луи е мой наследник, той трябва пръв да бъде освободен.
— Ще вложа цялото си усърдие, сир — отвърна Ногаре. — Но бъдете сигурен, че бургундската графиня ще направи всичко, за да ни попречи пред светия отец.
Наблизо се чу конски тропот, после заскърцаха веригите и железата на главната порта. Марини отиде до прозореца, като говореше:
— Светият отец ни е извънредно много задължен, преди всичко за папската си тиара, затова ще приеме съображенията ни. Църковното право дава достатъчно възможности…
По каменната настилка на двора затропаха конски подкови.
— Пратеник, сир — рече Марини. — Види се, иде отдалеч.
— Кой го изпраща? — попита кралят.
— Не зная, не мога да различа гербовете му34… Ще трябва също така да се поговори малко по-строгичко с монсеньор Луи — продължи Марини, — за да не провали с някоя неуместна постъпка собствената си работа.
— Ще имам грижата, Ангьоран — каза кралят. В този момент влезе Юг дьо Бувил.
— Сир, пратеник от Карпантрас. Иска да бъде приет лично от вас.
— Да влезе.
— Папският куриер — рече Ногаре.
В това нямаше нищо чудно. Между Светия престол и двореца връзката беше постоянна, дори всекидневна.
Конникът, младеж на около двадесет и пет години, едър и широкоплещест, беше потънал в прах и кал. Кръстът и ключът, извезани нашироко върху надризницата му от жълт и черен плат, показваха, че е служител на папата. В лявата ръка държеше шапката си и служебния си жезъл. Приближи се до краля, коленичи на единия си крак и откачи от колана си кутийка от абаносово дърво и сребро, която съдържаше съобщението.
— Сир — каза той, — папа Климент почина.
Една и съща тръпка прониза присъствуващите. Кра — лят и Ногаре се спогледаха и пребледняха. Кралят отвори абаносовата кутия, извади едно писмо, подпечатано от Арно, кардинала на Ош, счупи печата и зачете внимателно, сякаш за да се увери в истината.
— Папата, когото ние провъзгласихме, сега принадлежи богу — прошепна той, подавайки пергамента на Марини.
— Кога се е поминал? — попита Ногаре.
— Точно преди шест дни — отвърна Марини. — През нощта на 19 — и срещу 20 — и.
— Един месец след… — рече кралят.
— Да, сир, един месец след… — потвърди Ногаре.
И двамата бяха направили една и съща сметка. На 18 март великият магистър им беше извикал изсред пламъците: „Папа Климент, рицар Гийом, крал Филип, до една година аз ви призовавам пред съда господен…“И ето че първият вече умря.
— Кажете ми — обърна се кралят към пратеника, като му даде знак да стане, — как умря светият отец?
— Сир, папа Климент се е намирал у племенника си месир дьо Гот в Карпантрас, когато е бил обзет от треска и тревожен страх. Тогава казал, че иска да се върне в родната си Аквитания, за да умре във Виландро, където се е родил. Но не можа да стигне дотам, още на първия етап бе принуден да спре в Рокмор при Шатоньоф. Лекарите опитаха всичко, за да го спасят, дори му дадоха да яде стрити на прах изумруди, които, види се, са най-доброто лекарство за неговата болест. Но нищо не помогна. Започна да се задушава. Кардиналите стояха край него. Друго нищо не зная.
Той млъкна.
— Свободен си — каза кралят.
Пратеникът излезе. В залата не се чуваше нищо друго освен сумтенето на голямата хрътка, която спеше край огъня.
