заплашително:
— Катарско семе!
Бувил погледна доминиканеца и двамата се прекръстиха.
— Катарско семе! — повтори Ногаре и падна възнак върху възглавниците, В необятния трагичен пейзаж от планини и долини, който той виждаше в себе си и който го отвеждаше към страшния божи съд. Ногаре тръгваше отново на далечното си пътешествие. През един септемврийски ден той яздеше под ослепителното италианско слънце начело на шестстотин конници и около хиляда пехотинци към скалите край Анани. Сциара Колона, смъртен враг на папа Бонифаций VIII, човекът, който бе предпочел да остане три години гребец в берберски платноход, отколкото да бъде предаден на папската власт, яздеше редом с него. И Тиери д’Ирсон участвуваше в експедицията. Малкият градец Анани доброволно отвори вратите си. Нашествениците минаха през катедралата и нахълтаха в двореца Каетани и папските апартаменти. Старият осемдесет и осем годишен папа с тиара на главата и кръст в ръка, сам в огромната напусната зала, видя как влиза въоръжената орда. Когато го поканиха да абдикира, той отвърна: „Ето врата ми, ето главата ми. Ще умра, но ще умра като папа.“ Сциара Колона го удари с желязната си ръкавица. Тогава Бонифаций VIII извика на Ногаре: „Катарско семе! Катарско семе!“ — Аз ги спрях да не го убият — простена Ногаре. Той пак се оправдаваше. Но скоро започна да плаче, както бе плакал Бонифаций, когато го смъкнаха от престола му. Пак беше се почувствувал на мястото на другия…
Разсъдъкът на стария папа не бе устоял на покушението и обидата. Докато го връщаха в Рим, Бонифаций продължаваше да плаче като дете. После изпадна в буйна лудост, псуваше всеки, който го доближеше, влачеше се на четири из стаята, където го пазеха. След един месец почина при криза на буйствуване, като отблъскваше последното причастие.
Доминиканецът стоеше наведен над Ногаре и непрекъснато го прекръстваше. Не можеше да проумее защо сега бившият отлъчен от църквата упорито отблъскваше последното миро, с което бяха го миросали преди няколко часа.
Бувил си отиде. Бръснарят, който знаеше, че е излишен до момента, когато ще трябва да подреди смъртника, клюмаше на стола си. Доминиканецът навремени спираше да премята броеницата си и отиваше да осекне свеща.
Към четири часа сутринта устните на Ногаре произнесоха тихо:
— Папа Климент… рицар Гийом… Крал Филип… Дългите му пръсти, тъмни и плоски, дращеха по завивката.
— Горя — рече още той.
После прозорците побледняха под плахата светлина на зората, а на отсрещния бряг на Сена се раздаде нежният звън на една камбана. В преддверието прислужниците се раздвижиха. Един от тях, влачейки крака, влезе да отвори прозорец. Из Париж се носеше мирис на пролет и на листа. Градът се пробуждаше с неясен глъч.
Ногаре беше умрял и тънка струйка кръв съхнеше под ноздрите му. Доминиканецът каза:
— Господ го прибра!
III
ДОКУМЕНТИТЕ НА ЕДНО ЦАРУВАНЕ
Един час след като Ногаре предаде богу дух, месир Ален дьо Парей, придружен от кралския секретар Майяр, дойде да изземе всички документи, книжа и преписки, намиращи се в жилището на пазителя на печата.
После самият крал направи последно посещение на своя министър. Пред покойника той остана съвсем кратко време. Бледите му очи се втренчиха в мъртвия, без да мигат, сякаш му задаваше обичайния си въпрос: „Вашият съвет, Ногаре?“И като да остана разочарован, че не получава отговор.
Тази сутрин Филип Хубави не направи всекидневната си разходка из улиците и пазарищата. Завърна се направо в двореца и с помощта на Майяр започна да преглежда папките на Ногаре, оставени в кабинета му.
След малко при краля пристигна Ангьоран дьо Марини. Кралят и неговият съуправител се спогледаха, секретарят излезе.
— Папата след месец… а още след месец Ногаре… — каза кралят.
В начина, по който произнесе тези думи, личеше тревога, едва ли не отчаяние. Марини седна на посочения му стол. Помълча, после каза:
— Разбира се, това са странни съвпадения, сир. Но такива неща вероятно се случват всеки ден и ние не им се учудваме, понеже не ги знаем.
— Остаряваме, Ангьоран, и това е вече достатъчно проклятие.
Той беше на четиридесет и шест, а Марини на четиридесет и девет години. По онова време малцина достигаха петдесетте.
— Всичко това трябва да се разпредели. — Кралят посочи папките.
И те се заловиха за работа. Една част от книжата щеше да се постави в архивите на кралството, които се помещаваха в самия дворец37. Други, засягащи текущи въпроси, щяха да се пазят у Марини или да се предадат на легисти, а трети от предпазливост щяха да идат в огъня.
В кабинета цареше тишина, слабо-нарушавана от далечните провиквания на продавачите и глухата глъчка на Париж.
Кралят се наведе над разтворените книжа. Тук беше цялото негово Царуване, виждаше пред себе си двадесет и деветте години, през които бе ръководил съдбата на милиони хора и налагал влиянието си над цяла Европа. И ненадейно цялата тази поредица от събития, от проблеми, конфликти, решения му се стори чужда на соб-ствения му живот, на собствената му съдба. Неговият дневен труд и неговите нощни тревоги му се показаха в друга светлина, защото внезапно откри какво мислеха и пишеха другите за него. Погледна сам себе си отвън. Ногаре беше запазил писмата на разни посланици, протоколи от разпити, полицейски доклади. Всичко това рисуваше един портрет на краля, в който той не можеше да се познае, образ на далечен човек, суров, нехаен към хорските мъки, някаква отвлечена фигура, въплъщаваща властта и чужда на себеподобните си. Той прочете с крайно учудване две изречения на Бернар дьо Сесе, епископа, който стоеше на дъното на конфликта му с Бонифаций VIII. „Може да е най-красивият човек на света, но знае само да гледа хората и да мълчи. Не е нито човек, нито звяр, това е статуя.“ Прочете също и думите на друг свидетел на своето царуване: „Нищо не може да го огъне, той е железен крал.“ — Железен крал — прошепна Филип Хубави. — Така добре ли съм съумял да прикрия слабостите си? Колко зле ни познават другите и колко неправилно ще съдят за мен!
Натъкна се също на едно име, което му припомни необикновеното послание, получено в началото на неговото царуване. Рабан Комас, китайски несториански38 епископ, беше дошел да му предложи от името на великия персийски хан, потомък на Чингиз хан, съюз, армия от сто хиляди души и война с турците.
Филип Хубави тогава беше на двадесет години. Каква — по-опияняваща перспектива за един млад човек от тази — кръстоносен поход с участието на Европа и Азия, какво начинание, достойно за Александър Велики! В този ден обаче той бе избрал друг път: стига вече кръстоносни походи, стига военни авантюри! Бе решил да насочи усилията си към Франция и към мира. Прав ли е бил? Какъв щеше да бъде животът му и каква империя би основал, ако бе приел съюз с персийския хан? За миг помечта за онова гигантско освобождаване на християнски земи, което би осигурило славата му през вековете… Но нали Луи VII и Луи Свети бяха преследвали същите мечти, превърнали се в погроми?
Кралят се върна към действителността и взе нова купчина пергаменти. Върху папката прочете една дата 1305 годината на смъртта на неговата съпруга кралица Жана, която бе донесла Навара на кралството, а на него — единствената любов в живота му. Никога не бе пожелал друга жена. От девет години, откакто тя бе починала, той не беше погледнал никоя друга. Но едва свалил траурните одежди, трябваше да потушава бунтове. Надигналият се срещу неговите постановления Париж го принуди да се скрие в Тампл. А следващата година Филип бе накарал да арестуват същите тези тамплиери, които му бяха дали убежище и закрила… Ногаре беше запазил бележките си около воденето на процеса.
