— Това не е държавна работа — отвърна Марини.
— Кой знае, монсеньор, кой знае. Много хора тук и другаде се вълнуват. Говори се за това дори вън от Франция…
Марини се почеса по бузата и брадата.
— Хората приказват повече, отколкото трябва. Вие сте човек разумен, месер Толомей, и не бива да давате ухо на тия слухове — рече той, гледайки спокойно един от тези, които се готвеше да смаже.
— Щом ме уверявате, монсеньор… Но фламандската война излезе много скъпа и може би кралското съкровище се нуждае от злато. Така че ние сме приготвили един проект…
— Вашата търговия, повтарям, не ме засяга. Толомей вдигна ръка, като да казваше: „Търпение, още не знаете всичко…“и продължи:
— Макар да не взехме думата на голямото събрание, но и ние желаем да помогнем на нашия любим крал. Готови сме да отпуснем голям заем, в който ще участвуват всички ломбардски компании, без срок и с минимална лихва. Дойдох да ви съобщя това.
И като се наведе, Толомей прошепна едно число. Марини трепна, но веднага си помисли: „Щом като са готови да отделят такава сума, значи, имат двадесет пъти повече.“ Клепачите му бяха зачервени от много четене и безсъние.
— Това е добра идея и похвално намерение, за което ви благодаря — рече той след кратко мълчание. — Все пак трябва да ви изразя учудването си. До ушите ми стигна слух, че някои компании са отправили към Италия цели конвои със злато… Това злато не може да бъде в едно и също време и тук, и там.
Толомей съвсем затвори лявото си око.
— Вие сте разумен човек, монсеньор, и не бива да давате ухо на тия слухове — послужи си той със собствените думи на съуправителя. — Нашето предложение не показва ли нашата добросъвестност?
— Бих желал да вярвам това, което ми казвате, защото в противен случай кралят няма да търпи да се накърнява така имуществото на Франция и ще трябва да тури край…
Толомей не мигна. Изтеглянето на ломбардските капитали беше започнало преди заплахата от изземване, а същото това изтегляне щеше да послужи на Марини като оправдание за мярката. Кръгът ставаше омагьосан.
— Виждам, че поне в това отношение вие смятате нашата търговия за държавен въпрос — отвърна Толомей.
— Мисля, че си казахме, каквото имахме да си казваме, месер Толомей — завърши Марини.
— Разбира се, монсеньор…
Толомей стана и направи една крачка, но изведнъж като че ли се сети за нещо:
— Монсеньор архиепископът на Санс дали е в града? — попита той.
— Тук е.
Толомей наведе замислено глава.
— Вие имате по-често случай да го виждате. Ваша милост, бихте ли имали любезността да му съобщите, че желая да го видя още утре в кой да е час по въпроса, който му е известен. Моето съобщение ще му бъде от полза.
— Какво имате да му казвате? Аз не зная, че е имал работа с вас!
— Монсеньор — отвърна Толомей, като се поклони, — най-голямата добродетел на един банкер е да знае да мълчи. Но тъй като вие сте брат на монсеньор дьо Санс, мога да ви доверя, че се касае за негово добро, за нашето… и за доброто на светата наша майка църквата.
И вече до самата врата повтори сухо:
— Още утре, ако му е угодно.
VI
ТОЛОМЕЙ ПЕЧЕЛИ
Тази нощ Толомей почти не мигна. „Дали Марини е уведомил брат си? — питаше се той. — И дали архиепископът му е признал какво е оставил в мои ръце? Няма ли да избързат тази нощ да вземат подписа на краля, за да ме изпреварят, или да се наговорят да ме убият?“
Като се обръщаше в леглото си, Толомей с горчивина си мислеше за своето второ отечество, на което смяташе, че е служил добре с труда и парите си. Тъй като тук беше забогатял, той държеше на Франция повече, отколкото на родината си Тоскана и истински, по своему я обичаше. Да не усеща вече под нозете си калдъръма на улица Ломбардска, да не чува на обяд голямата камбана на черквата Света Богородица, да не вдишва миризмата на Сена, да не ходи на събранията в градската приемна — самата мисъл, че ще се лиши от всичко това, му късаше сърцето. „На моите години да отида другаде да създавам наново състояние… И дали ще ме оставят жив, та да отида!“ Едва призори се унесе, но скоро се събуди от силни удари с чукчето по вратата и шум от стъпки по двора. Помисли, че идват да го арестуват, и бързо навлече дрехите си. Влезе един слуга съвсем изумен.
— Монсеньор архиепископът е долу — рече той.
— Кой го придружава?
— Четирима прислужници в раса, но приличат повече на сержанти от комендантството, отколкото на духовни лица.
Толомей се намръщи.
— Вдигни капаците в кабинета ми — рече той.
Монсеньор Жан дьо Марини вече изкачваше стълбите. Толомей го дочака прав на площадката. Дребничкият архиепископ, чийто златен кръст подскачаше на гърдите му, веднага се нахвърли върху банкера.
— Какво означава, месер, това странно поръчение, което моят брат ми предаде снощи?
Толомей размаха тлъстите си малки ръце успокоително.
— Няма от какво да се тревожите, монсеньор, не заслужаваше да се обезпокоявате да идвате. Аз щях да дойда в епископския дворец, когато е угодно вам… Искате ли да заповядате в кабинета ми?
Прислужникът довършваше откачването на външните капаци, украсени с орнаменти и рисунки. Той хвърли трески върху жарта в огнището и скоро запращяха буйни пламъци. Толомей подаде стол на своя посетител.
— Дошли сте с придружители, монсеньор, нужно ли беше? Нямате ли доверие в мен? Нима смятате, че тук ви заплашва някаква опасност? Трябва да кажа, че вие сте ме свикнали на други обноски…
Гласът му се стараеше да звучи приятелски, но тосканският акцент се чувствуваше по-силно от друг път.
Жан дьо Марини седна срещу огъня и протегна да сгрее отрупаната си с пръстени ръка.
„Не е сигурен в себе си и не знае как да ме подхване — помисли си Толомей. — Пристига с голям шум, сякаш идва да направи всичко на пух и прах, а после си гледа ноктите.“ — Вашето бързане да ме видите ме обезпокои — обади се най-сетне архиепископът. — Иначе бих избрал по-удобен час за моето посещение.
— Но часът е удобен, монсеньор, часът е удобен… Спомняте си, че получихте от мен две хиляди ливри като аванс за… вещи, много ценни, които произхождаха от имуществото на тамплиерския орден и които вие ми поверихте за продажба, нали?
— Продадени ли са? — попита архиепископът.
— Една част, монсеньор, голяма част. Бяха изпратени вън от Франция, както се уговорихме с вас, защото тук не можем да ги пробутаме… Чакам сметката и се надявам, че ще получите още пари за тях.
И Толомей, отпуснал дебелото си тяло и кръстосал ръце на корема, клатеше добродушно глава.
— Значи, разписката, която ви подписах, не ви е вече нужна? — попита Жан дьо Марини.
Той криеше безпокойството си, но го криеше зле.
— Да не би да ви е студено, монсеньор? Побледнели сте много — и Толомей се наведе да сложи една цепеница в огъня.
После, сякаш забравил въпроса на архиепископа, продължи:
