— …а сатаната, както знаете, може да се вмъкне навсякъде; няма нищо по-приятно за него от това, да се загнезди у някой наш събрат.
Двамата Колона, обладани от потомствена омраза към всичко, що носеше името или кръвта на Каетани, подчертано изразиха одобрението си.
— Добре зная — добави Дюез, — че престолът на апостол Петър не бива да остава задълго празен и че това е лошо за нашия свят. Но какво да сторя? Предложих аз да се нагърбя с този товар. Ако бог избере мен и пожелае да издигне най-смирения си слуга на най-високия сан, ще се покоря на волята божия. Какво повече мога да сторя, господин графе?
След това той поднесе като сватбен подарък на Дона Клеменца един богато украсен екземпляр на първата част от своя „Еликсир“, строго научен трактат, от който се съмняваше дали младата принцеса ще може да проумее и един ред.
После си тръгна с бърза и скоклива стъпка, последван от своите прелати, дякони и камериери. Вече се държеше като папа и със сетните си сили би попречил на всеки друг да бъде избран за папа.
На другия ден, когато височайшата кавалкада се движеше по пътя за Баланс, Клеманс Унгарска внезапно запита Бувил:
— От какво умря мадам Маргьорит Бургундска?
— От суровия режим в затвора, мадам, а й без съмнение от угризения за греховете си.
— Какво искаше да каже кардиналът, когато спомена за твърдата ръка, която помогнала на провидението?
Юг дьо Бувил леко се смути. Лично той никак не даваше ухо на слуховете, които се носеха около смъртта на Маргьорит.
— Кардиналът е особен човек — рече той. — Все имате чувството, че се изразява с латински енигми. Навярно защото много е учил. Признавам, че не винаги мога да следвам обратите на мисълта му. Искаше да каже, струва ми се, че животът в затвора е тежък, когато тъмничарят си гледа работата, и че това е достатъчно да съкрати дните на една жена…
Дъждът се усили тъкмо навреме, за да го избави от неудобното положение. Трябваше да се спуснат кожените завески на носилката.
Излегната върху възглавниците и полюлявана от вървежа на мулетата, сама сред неспирния плисък на водата, Клеманс Унгарска мислеше за Маргьорит:
„Значи, щастието, което ми е отредено — си каза тя, — го дължа на смъртта на друга.“
Чувствуваше се някак необяснимо свързана с тази непозната, с тази кралица, чието място щеше да заеме и чиито прегрешения и наказание я изпълваха със страх и състрадание.
„Погубили са я греховете й и нейната гибел ме прави кралица.“
В това тя съзря някаква присъда над самата себе си и всичко й се стори като лошо знамение. И бурята, и нараняването на Гучо, и дъждовете, които се превръщаха в истинско бедствие… това бяха все злокобни предзнаменования.
Селата, през които минаваха, имаха печален вид. След гладната зима, тъкмо когато новата реколта бе започна ла да се очертава като добра и селяните отново се обнадеждиха, природните стихии за няколко дни бяха помели всички надежди. Водата, неизчерпаема и безконечна, съсипваше всичко.
Водите на Дюранс, Дром и Изер се покачваха, а набъбналата Рона, покрай която минаваше пътят, шумеше със застрашителна сила. Понякога трябваше да отместват от пътя дървета, повалени от бурята.
За Клеманс имаше нещо мъчително в тоя контраст между италианската Кампаня с нейното вечно синьо небе и градини, отрупани със златни плодове, и тази опустошена долина с печални селища, наполовина обезлюдени от глада.
„А по на север ще бъде още по-зле. В мрачна страна отивам.“
Искаше й се да облекчи всички мъки и постоянно караше да спират носилката, за да раздава милостиня. Бувил се видя принуден да се намеси и да поохлади този благодетелен жар.
— Ако продължавате да давате така, мадам, няма на ни стигнат парите до Париж.
Когато пристигна във Виен при сестра си Беатрис, дофинка на Виеноа, Клеманс узна, че Луи Х е потеглил на поход срещу Фландрия.
— Господи, боже мой — промълви тя, — нима ще стана вдовица, преди още да съм видяла съпруга си? Не отивам ли във Франция под сянката на нещастието?
V. КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА
Навремето Ангеран дьо Марини бе обвинен, че се е предал на фламандците, като е приел условията на един изгоден за тях мирен договор. Това дори беше първото от четиридесетте и едно обвинения, повдигнати срещу него.
Но ето че едва-що Марини бе обесен на веригите в Монфокон и фландърският граф наруши договора. За тази цел той направи най-простото: отказа, макар и надлежно призован, да дойде в Париж и да положи клетва за вярност пред новия крал. Заедно с това престана да плаща задълженията си и отново предяви териториалните си претенции над Лил и Дуе.
При тази новина Луи Х изпадна в един от онези неистови пристъпи на гняв, с които смяташе, че доказва кралското си достойнство и заради които бе получил прозвището „Вироглавия“; никога досега яростта му не се бе проявявала така необуздано.
Въртеше се в кабинета си като язовец в клетка, с разчорлени коси и зачервени бузи, чупеше предмети, хвърляше столове и часове наред брътвеше несвързани думи, прекъсвани само от пристъпи на кашлица, които го караха да се превива о две.
— Субвенцията7! Бесилки, бесилки ми трябват! Ще възстановя субвенцията… А какво прави унгарската принцеса? Да побърза най-после! А фландърският граф! На колене, на колене ще го поставя! И ще му стъпя на главата! Брюге ли? Огън за него, ще го изравня със земята!
В приказките си споменаваше едно през друго имена на разбунтували се градове, закани за наказания, та дори бурята, която бе забавила пристигането на новата му съпруга. Но най-често повтаряше думата „субвенция“, защото само няколко дни преди това, по съвета на Шарл дьо Валоа, бе отменил събирането на извънредни налози, с които трябваше да се покрият разходите по военната експедиция, предприета от неговия баща преди една година.
Тогава започнаха да съжаляват, без да го казват открито, за Марини и за неговите методи да се справя с подобни бунтове, например когато бе отговорил на абат Симон от Пиза, който едно лято го бе уведомил за брожението сред фламандците: „Тази им разгорещеност не ме изненадва, отче Симон, тя е последица от жегата. Нашите велможи също са жарки и обичат войната… Все едно трябва да знаете, че кралство Франция не може да бъде разпокъсано с голи приказки; за това са нужни по-други дела.“ На всички им се искаше да се върнат към този тон; за жалост човекът, който можеше да говори така, не беше вече между живите.
Насърчаван от Валоа, комуто никога не омръзваше да доказва забележителните си пълководчески качества, Вироглавия започна да мечтае за велики подвизи. Щеше да събере най-голямата армия, която някога бе виждала Франция, и да връхлети като орел над размирните фламандци, да насече няколко хиляди на парчета, за останалите да вземе откуп, за една седмица да ги накара да паднат на колене и там, където Филип Хубави не бе успял, да покаже сам на какво е способен. Виждаше вече как се завръща като победител, със знамената на триумфа начело, със сандъци, пълни с плячка, и със събраните от градовете данъци, едновременно затъмнил славата на баща си и заличил огорченията от първия си брак. После, със същия устрем и сред овациите на народа, щеше да препусне в галоп като крал и герой-победител да посрещне новата си съпруга и да я отведе към олтара и тържествената коронация.
Този млад човек би бил достоен за съжаление, тъй като в глупостта винаги има нещо печално, ако в ръцете му не бяха съдбините на Франция и на нейните петнадесет милиона жители.
На 23 юни Луи събра Съвета на перовете, говори им несвързано, но с настървение, накара ги да обявят фландърския граф за изменник и реши да свика под знамената кралската армия8 на 1 август пред Куртре.
Изборът на сборния пункт не бе особено сполучлив; името на Куртре навяваше спомена за поражение. А
