Морис Дрюон
Отровите на короната
Историята е наука, която почива на предположения.
ПРОЛОГ
Филип Хубави оставил Франция като най-могъща държава на Запада. Без да се впуска в завоевателни войни, а чрез преговори, бракове и сделки той успял значително да разшири територията й, като в същото време полагал непрестанни усилия да централизира и укрепи държавната власт. Но в много случаи революционните за онази епоха административни, финансови, военни и политически институции, които той искал да внедри в кралството си, нямали достатъчно дълбоки корени в нравите и в историята, за да могат да просъществуват без личната намеса на силен владетел.
Шест месеца след смъртта на Железния крал повечето негови реформи изглеждали вече обречени на умиране, а усилията му на забрава.
Неговият син и наследник на престола Луи Х Вироглавия, свадлив, посредствен, бездарен и още от първия ден на царуването си недорасъл за своята задача, с лека ръка прехвърлил грижите за държавното управление на своя чичо Шарл дьо Валоа, добър пълководец, но лош управител, чиито необуздани амбиции, дълго време насочени напразно към спечелването на някакъв трон, най-после намерили поле за действие.
Министрите от третото съсловие, които съставлявали истинската сила на предишния монарх, били хвърлени в затвора, а трупът на най-забележителния измежду тях, Ангеран дьо Марини, някогашен съуправител на кралството, гниел на бесилото в Монфокон.
Реакцията тържествувала; със своите заговорнически съюзи бароните сеели раздори в провинцията и държали в шах кралската власт. Големите феодали начело с Шарл дьо Валоа сечели собствени монети и ги пускали в обръщение за личното си обогатяване. Органите на властта, оставени без надзор, грабели за своя сметка, а държавната хазна била празна.
Една катастрофална реколта, последвана от незапомнено люта зима, предизвикала глад. Растяла смъртността.
В това време главната грижа на Луи Вироглавия била им осигури семейното си щастие и да заличи, ако може, последиците от скандала в кулата Нел.
Тъй като папският престол бил незает, а конклавът на кардиналите се оказал неспособен да избере нов папа, който единствен можел да обяви брака на младия френски крал за недействителен, Луи Х наредил да удушат съпругата му Маргьорит Бургундска в затвора Шато Гайар, за да може да се ожени отново.
Така той получил свобода да се венчае за красивата принцеса на Анжу и Сицилия, избрана му от Шарл дьо Валоа, с която се надявал да сподели едно дълго й щастливо царуване.
Първа част
Франция очаква кралица
I. РАЗДЯЛА С НЕАПОЛ
Застанала права в снежнобялата си рокля до един от прозорците на огромния „Нов дворец“, откъдето се виждаха пристанището и заливът на Неапол, старата кралица-майка Мария Унгарска наблюдаваше кораба, който се готвеше да отплува. Като избърса с грапавия си пръст една сълза, навлажнила клепача й без мигли, тя промълви:
— Е, сега вече мога да умра.
Беше осъществила целта на живота си. Кралска дъщеря, съпруга на крал, майка и баба на крале, тя беше настанила потомците си по троновете на Южна и Средна Европа. Всичките й живи синове бяха крале или суверенни херцози. Две от дъщерите й бяха кралици. Нейна? та плодовитост се бе оказала могъщо оръдие на Анжуйско-сицилийската династия, този по-млад клон на капетингското родословно дърво, който беше на път да настигне по размери самия ствол.
Наистина Мария Унгарска бе загубила шест от децата си, но поне й оставаше утехата, че едно от тях, приело духовен сан, предстоеше да бъде канонизирано. Тя щеше да бъде майка на светец. Като че ли кралствата на тоя свят бяха станали твърде тесни за този род, пуснал пипалата си навред, та старата кралица щеше да проникне с челядта си и в царството небесно.
Надхвърлила седемдесетте, бе й останало само да осигури бъдещето на една от своите внучки — сирачето Клеманс. Сега и това беше уредено.
Тежкият кораб, който в този ден, 1 юни 1315 година, вдигаше котва под ярките лъчи на слънцето, символизираше в очите на неаполската кралица-майка едновременно тържеството на нейната политика и тъгата по завършените и отминаващи неща.
Тя бе съумяла да уреди за обичната си Клеманс, двадесет и две годишна принцеса без каквато и да е териториална зестра, притежаваща само богатството на своята красота и добродетел, най-завидния брачен съюз, най-бляскавата женитба. Клеманс щеше да бъде кралица на Франция. Така най-безимотната от всички анжуйски принцеси щеше да получи най-могъщото кралство и да стане сюзерен на всичките си родственици. Това беше нещо като нагледно потвърждение на евангелското учение. Вярно е, говореха, че младият френски крал Луи Х не бил много угледен на лице, нито пък много, добър по характер.
„Е та какво, моят съпруг, бог да го прости, беше сакат, а нима ми беше зле! — помисли си Мария Унгарска. — Пък и не ставаш кралица, за да бъдеш щастлива.“
Изказваха също така учудване с недомлъвки, че кралица Маргьорит бе умряла толкова навреме в затвора си тъкмо когато крал Луи се бе видял в чудо как да получи разтрогване на брака. Но нима трябваше да се дава ухо на всички злословия? Мария Унгарска не беше склонна да съчувствува на една жена, при това кралица, която бе изменила на съпружеските си задължения. За нея нямаше нищо чудно в това, че гневът божий се бе стоварил съвсем естествено върху опозорената Маргьорит.
„Хубавата ми Клеманс ще въздигне отново на почит добродетелта в парижкия двор“ — си рече тя.
И вместо сбогом направи с пепелявобялата си ръка кръстен знак под светлината, сетне с лице, потръпващо от тикове под безукорния воал и тъничката корона, се запъти със скована, но все още енергична крачка към параклиса си, за да благодари на небето, задето й бе помагало да изпълни дълголетната си задача като кралица и за да положи в нозете господни голямата горест на жените, стигнали до края на живота си.
В това време „Сан Джовани“, огромен кораб с кръгло туловище, боядисано в бяло и златно, издигнал на върха на мачтите си флаговете на Анжу, Унгария и Франция, започна да маневрира, за да се отдели от кея.
Капитанът и екипажът му бяха дали клетва над евангелието, че ще пазят поверените им пасажери от бурите, от пиратите-бербери и от всички опасности по море. Статуята на Йоан Кръстител, светеца-закрилник на кораба, блестеше на носа под слънчевите лъчи. В малките назъбени кули, на половин височина на мачтите, седяха сто войници — съгледвачи, стрелци, каменомети, готови да отблъснат нападенията на морските разбойници, ако такива се появяха. Трюмовете бяха претъпкани с припаси; в пясъка, който служеше за баласт, бяха мушнати амфорите с дървено масло и вино, в него бяха заровени и няколкостотин яйца, за да се запазят пресни. Големите, обковани с желязо сандъци, в които се намираха копринените премени, накитите, златарските изделия и всички сватбени подаръци на принцесата, бяха струпани до стените на огромното помещение между главната мачта и кърмата; там щяха да спят върху източни килими благородниците и рицарите от ескорта.
Неаполитанците се трупаха на кейовете, за да видят отплуването на кораба, който те си представяха като истински кораб на щастието. Жени вдигаха високо на ръце децата си. Сред тълпата, шумна и непринудена, какъвто винаги е бил народът на Неапол, се чуваха викове:
— Guarda com’ e bella!
— Addio, donna Clemenza! State felice!
