— Che Dio la benedica la nostra principessa!
— Non Vi dimenticate di noi!1
За неаполитанците образът на Дона Клеменца беше обвит в нещо като легенда. Помнеха баща й, красавеца Карло Мартело, наследник на Неапол и Унгария, приятел на поетите и най-вече на Данте, учен княз, музикант, отлично боравещ с оръжието, който обикаляше полуострова, придружаван от двеста френски, провансалски и италиански благородници, всички облечени като него наполовина в яркочервено, наполовина в тъмнозелено и препускащи на коне със сребърни сбруи. За него говореха, че бил син на Венера, защото притежавал „петте дара, нужни за любовта — здраве, красота, богатство, свободно време и младост“. Чумата го бе покосила на двадесет и четири години; жена му, потомка на Хабсбургите, умряла, когато научила тази вест, и така бе подхранила с един трагичен мит народното въображение.
Неапол прехвърли нежната си обич върху Клеманс, която колкото повече растеше, толкова повече заприличваше на баща си. В бедняшките квартали, където ходеше сама да раздава милостиня, благославяха височайшата сиракиня. Живописците от школата на Джото често възпроизвеждаха в своите фрески лъчезарния й образ, златистите й коси, ръцете с дълги, източени пръсти.
От височината на назъбената платформа, която образуваше покрива на кърмата, тридесет стъпки над водата, годеницата на френския крал обгръщаше със сетен взор местата на своето детство, стария замък Уово, където се бе родила, новия дворец „Маскио Анджоино“, където бе отраснала, гъмжащата тълпа, която й пращаше целувки, целия този ярък, прашен и прекрасен град.
„Благодаря ви, бабо — си мислеше тя, отправила поглед към прозореца, откъдето току-що се бе изгубил силуетът на Мария Унгарска. — Сигурно вече няма никога да ви видя. Благодаря ви, задето сторихте толкова много за мен. На двадесет и две години се бях отчаяла, че съм още без съпруг; не се надявах, че ще си намеря, и вече се готвех да постъпя в манастир. А вие бяхте права, като ме накарахте да запазя търпение. Ето че ще стана кралица на обширното кралство, което напояват четири големи реки и чиито брегове се мият от три морета. Моят братовчед — кралят на Англия, леля ми от Майорка, моят родственик от Чехия, сестра ми — съпругата на дофина във Виен, дори чичо ми Робер, който царува тук и за когото досега бях обикновена поданица, ще станат мои васали със земите, които притежават във Франция, или по силата на връзките, които имат с нейната корона. Но няма ли тази корона да бъде премного тежка за мен?“
Клеманс изпитваше едновременно и ликуваща радост, и тревога пред неизвестността, и онзи смут, който обзема душата пред необратимите промени па съдбата, дори когато те надхвърлят мечтите ни.
— Вашият народ ви засвидетелствува голямата си обич, мадам — рече пълният мъж до нея. — Но се обзалагам, че народът на Франция скоро ще ви обикне не по-малко и само като ви види, ще ви устрои посрещане подобно на това изпращане.
— О, вие винаги ще бъдете мой приятел, месир дьо Бувил — отговори развълнувана Клеманс.
Тя чувствуваше потребност да пръска щастие около себе си, да благодари на всички.
Граф дьо Бувил, пратеникът на Луи Х, който беше водил преговорите за женитбата, бе пристигнал преди две седмици в Неапол, за да вземе принцесата и да я придружи до Франция.
— И вие, синьор Балиони, и вие сте мой приятел — обърна се тя към младия тосканец, който служеше като секретар при Бувил и държеше паричните средства на експедицията, дадени в заем от италиански банки.
Младият човек се поклони при тези ласкави думи.
Наистина всички бяха щастливи тази сутрин. Юг дьо Бувил, леко изпотен от юнската горещина, отметнал зад ушите прошарените кичури на косата си, беше много доволен и горд, че бе изпълнил мисията си и сега водеше на своя крал една тъй прелестна съпруга.
Гучо Балиони си мислеше за красивата Мари дьо Кресе, тайната си годеница, на която носеше пълен сандък с коприни и бродирани премени. Не беше сигурен, че е постъпил добре, като бе поискал от чичо си Толомей да му повери ръководството на банковата кантора в Нофл-льо-Вийо. Трябваше ли да се задоволи с толкова малко?
„Какво пък, това е само началото; бих могъл скоро да намеря нещо друго, а и без това ще прекарвам повечето време в Париж.“
Сигурен, че е спечелил покровителството на новата владетелка, той не виждаше предели за бъдещия си възход. Представяше си вече Мари като придворна дама на кралицата, а себе си — само след няколко месеца удостоен с длъжност в кралския дом… Опрял ръка върху дръжката на кинжала и вирнал брадичка, Гучо гледаше Неапол, разстлан пред него под слънчевите лъчи.
Десет галери изпроводиха кораба в открито море; неаполитанци гледаха как се отдалечава и се смалява този съвсем бял замък, носещ се по вълните.
II. БУРЯТА
Няколко дни по-късно „Сан Джовани“ беше само един скърцащ скелет с наполовина разбити мачти, подгонен от вихрите върху огромни вълни, черупка, която капитанът се мъчеше да поддържа по предполагаемия курс към бреговете на Франция.
Някъде край Корсика корабът се бе натъкнал на една от онези колкото силни, толкова и внезапни бури, които понякога вилнеят в Средиземно море. Бе загубил шест котви, опитвайки да се закрепи срещу вятъра край бреговете на остров Елба, и малко остана да бъде изхвърлен върху скалите. После бе поел отново пътя си между стени от вода. Ден и нощ и още един ден бе продължило това пътуване в ада. Неколцина матроси бяха ранени, когато сваляха остатъците от платната. Наблюдателните кули се сгромолясаха заедно с целия си товар от камъни, предназначени за берберските пирати. Трябваше да разбият с брадви централния трюм, за да освободят неаполитанските рицари, затиснати там от падането на голямата мачта. Всички сандъци с дрехи и накити, златните и сребърните съдове на принцесата, всичките й сватбени подаръци бяха пометени от морето. Лазаретът на лекаря-бръснар в предната надстройка беше препълнен с болни и осакатени. Корабният свещеник дори не можеше да отслужва вече „сухата си литургия“, защото потир, дискос, книги и одежди бяха отнесени от една вълна2. Вкопчил се в едно въже, той стискаше кръста в ръка, изслушваше правените набързо изповеди и раздаваше опрощение.
Магнитната стрелка не служеше вече за нищо, защото се клатушкаше на всички страни в малкото вода, останала в съда, в който плаваше. Капитанът, буен южняк, бе раздрал дрехата си до корема в знак на отчаяние и го чуваха да крещи между две команди: „Господи, помогни ми!“ Но явно познаваше занаята си и правеше всичко да избегне най-лошото; заповяда да изкарат веслата, толкова дълги и тежки, че трябваше по седем човека да се хванат за всяко едно, за да ги задвижат, после извика дванадесет матроси, за да наблягат, по шестима от всяка страна, върху лоста на кормилото. Когато се разрази бурята обаче, граф дьо Бувил се бе нахвърлил отчаян върху него:
— Е, господин моряко, така ли трябва да се клатушка принцесата, обещана на краля, моя господар? Корабът ви е зле стъкмен, щом се въргаляме така, а вие въобще не умеете да го управлявате! Ако не побързате да го оправите, ще ви предам на кралските съдии, като пристигнем, и тогава ще идете да учите морския занаят на пейката на някоя галера…
Но това избухване не трая дълго. Бившият пръв шамбелан внезапно повърна върху източния килим и примерът му бе последван от почти всички придружители на кралската невеста. Пребледнял и напоен със солена влага от главата до петите, пълният мъж, готов да се прости с живота всеки път, когато нова вълна повдигаше кораба, простенваше между две хлъцвания, че никога вече няма да види семейството си и че не може да е съгрешил толкова много през живота си, та да заслужи такива мъки.
В замяна на това Гучо проявяваше удивително мъжество. С бистър ум и чевръста стъпка той се погрижи да укрепи по-добре сандъците си, особено този с парите; в мигове на относително затишие тичаше да занесе малко вода на принцесата или да пръска около нея ароматни масла, за да я предпази от зловонията, които идеха от неразположението на нейните спътници.
Има хора, особено млади, които инстинктивно постъпват така, че да оправдаят онова, което се очаква от тях. Дали някои ги гледат с презрение? В много случаи може би поведението им заслужава презрение. Или обратното — срещат уважение и доверие? Те надскачат себе си и макар да примират от страх не по- малко от другите, се държат като герои. Гучо Балиони беше от този вид. Понеже Дона Клеменца се отнасяше с хората, бедни или богати, велможи или селяци, така, че щадеше достойнството на всеки, а и проявяваше особена любезност към тоя млад мъж, станал нещо като вестоносец на нейното щастие, пред
