нея Гучо се чувствуваше като рицар и се държеше по-гордо от всеки благородник.
Тосканец и затова способен на всякакви подвизи, за да блесне в очите на една жена, по душа и кръв той все пак си оставаше банкер и залагаше на съдбата, както се залага на борсата.
„Бедата е идеален случай да станеш близък с големците — си казваше той. — Ако трябва да загубим всичко и да загинем, отчаяните вопли няма да променят участта ни, както смята драгият ни Бувил. Но ако се спасим, тогава ще съм спечелил благоволението на френската кралица.“
Самият факт, че може да разсъждава така в подобен момент, беше вече признак на голяма смелост. Това лято Гучо се чувствуваше непобедим; той обичаше и знаеше, че го обичат.
И напук на очевидното уверяваше принцесата, че времето е на оправяне, заявяваше, че корабът ще устои тъкмо, когато той най-силно пращеше, разказваше за сравнение каква буря беше преживял миналата година, прекосявайки Ламанша, и пак бе излязъл невредим.
— Тогава носех на кралица Изабел писмо от монсеньор д’Артоа…
Принцеса Клеманс също се държеше образцово. Бе се оттеглила в „рая“, голямото помещение за височайшите гости в надстройката на кърмата, и успокояваше дамите от своята свита, които като стадо подплашени овце хлипаха и се блъскаха о стените при всеки тласък на морето. От устата й не се отрони нито дума на съжаление, когато й съобщиха, че сандъците с дрехите и накитите са паднали в морето.
— Бих дала двойно повече — каза просто тя, — само мачтата да не бе премазала нашите смели моряци.
Беше не толкова уплашена от бурята, колкото поразена от знамението, което виждаше в нея.
— Ето, знаех си аз, тази женитба е твърде добра за мен — си мърмореше тя. — Премного се радвах и греховно се възгордях; бог ще ме накаже с корабокрушение, защото съм недостойна да стана кралица.
На петата утрин от страшното плаване, когато корабът бе попаднал във временно затишие, макар че морето не искаше да се успокои, принцесата съзря дебелия Бувил, бос, само по туника и целият разчорлен, паднал на колене със сключени ръце на палубата.
Но какво правите там, месир? — му извика тя.
Правя като монсеньор Луи Свети, мадам, когато щял да се удави пред Кипър. Тогава дал обет, че ще подари сребърен кораб, тежащ седем марки3, на свети Никола от Варанжвил, ако бог го върне здрав и читав във Франция. Разказа ми го месир дьо Жоанвил.
Обещавам и аз да поднеса същия дар на свети Йоан Кръстител, чието име носи нашият кораб — каза Клеманс. — А ако се спасим и бог ме дари с милостта да имам син, давам обет, че ще го нарека Жан.
Но никой от нашите крале не се е казвал Жан, мадам.
Това бог ще реши.
Тя тутакси коленичи и започна да се моли.
Към пладне силата на морската стихия започна да отслабва и всички се обнадеждиха. После слънцето се показа през облаците; съзряха земя. Капитанът с радост позна бреговете на Прованс, и то — като наближиха още повече — заливчето на Каси. Чувствуваше се особено горд, че е успял да задържи кораба по верния курс.
— Мисля, че трябва да ни свалите час по-скоро на този бряг, капитане — каза Бувил.
— Аз трябва да ви откарам в Марсилия, месир — отвърна капитанът, — а вече не сме много далеч. Пък и нямам достатъчно котви, за да спираме край тези скали. Малко преди здрачаване „Сан Джовани“, придвижвайки се с весла, се появи пред пристанището на Марсилия. Спуснаха лодка, за да предизвестят градските власти, та да снишат веригата, която препречваше входа на пристанището между Малбертовата кула и форта Сен Никола. Тутакси пристигнаха губернаторът, градски съветници и магистрати, превили се о две под напора на мистрала, за да посрещнат племенницата на своя сюзерен, защото по това време Марсилия беше владение на неаполските Ангевини.
На кея работници от солниците, рибари, майстори на весла, платна и въжета, калафатници, сарафи, търговци от еврейския квартал и служители от генуезките и сиенските банки наблюдаваха изумени огромния очукан кораб без платна и мачти, чиито матроси танцуваха и се прегръщаха от радост на палубата, задето ги бе спасило чудото.
Неаполитанските рицари и придворните дами се мъчеха да сложат в ред тоалета си.
Граф дьо Бувил, отслабнал с няколко ливри, така че дрехите му висяха на него, разказваше на всеослушание каква работа бил свършил неговият обет и явно смяташе, че всички дължат живота си на благочестивото му хрумване.
— Месир Юг — му каза Гучо с лека ирония, — доколкото съм чувал, не е имало буря и някой да не даде обет като вашия. Как ще обясните тогава, че все пак потъват толкова много кораби?
— То е защото на борда им все се намира по някой нечестивец като вас — отвърна с усмивка бившият шамбелан.
Гучо искаше пръв да стъпи на земята. Отскочи леко от стълбата, за да покаже смелостта си. И тогава се разнесе пронизителен вик. След толкова дни, прекарани върху люлеещи се дъски, земята го прие негостоприемно; кракът му се подхлъзна на един мокър камък и той падна във водата. Малко остана да бъде премазан между кея и корпуса на кораба. Водата около него за миг почервеня; при падането се бе раздрал на една желязна кука. Из мъкнаха го почти в несвяст, кървящ, с хълбок, разкъсан до костта. Откараха го веднага в болницата.
III. БОЛНИЦАТА
Голямата болнична зала за мъже имаше размери колкото кораб на катедрала. В дъното се издигаше олтар, където всеки ден се отслужваха по четири литургии, вечерня и молитви. Привилегированите болни заемаха свое го рода ниши в стените, наричани „почетни килии“, а останалите лежаха по двама на легло, главата на единия при краката на другия. Братята-болничари с дълги кафяви раса сновяха неспирно между редиците легла, било че отиваха да пеят на църковната служба, било за да наглеждат болните или да разнасят храна. Богослужение и лечение вървяха ръка за ръка; стенанията на страдащите съпровождаха псалмопенията, уханието на тамяна не смогваше да задуши ужасната смрад на треска и гангрена; смъртта тук беше публично зрелище. Около връст по стените се точеха надписи с високи украсени букви, които приканваха по-скоро към готовност за отвъдния свят, отколкото към изцеление4.
Болницата се ръководела от един или двама управители, избрани от канониците на градската катедрала. Болничният персонал бил назначаван измежду доброволци след строг подбор от управителите. Персоналът на парижката болница се състоял от четирима свещеника, четирима други духовници, тридесет братя и двадесет и пет сестри. Сред доброволците не се допускали съпрузи и съпруги. Братята носели същата тонзура като членовете на ордена на тамплиерите, а на сестрите косите били остригани като на монахини.
„Болничарите“ трябвало да се подчиняват на много строги правила. Братята и сестрите давали обет, че ще пазят целомъдрие и ще се отрекат от всякакви земни блага. Никой брат не можел да разговаря или влиза във връзка със сестра без позволението на „надзорника“ или „надзорничката“, назначени от управителите, за да ръководят персонала. На сестрите било забранено да мият главите или краката на братята; това те можели да правят само на болните, които били на легло. Надзорникът можел да налага телесни наказания на братята, а надзорничката — на сестрите. Никой брат нямал право да излиза в града сам или с придружител, непосочен от надзорника; същото разпореждане се отнасяло и за сестрите. Болничните служители нямали право да приемат гости. Братята и сестрите се хранели само два пъти на ден, но давали на болните храна толкова пъти, колкото се налагало. Всеки брат трябвало да спи сам, облечен с ленена или вълнена туника и гащи; това се отнасяло и за сестрите. Ако при смъртта на някой брат или сестра се откриело, че са притежавали каквото и да било имущество или предмет, за които надзорникът не е бил известен, докато са били живи, погребвали ги без църковен обред като отлъчени от църквата.
Влизането в болницата било забранено на всички лица, водещи или носещи със себе си куче или птица.
Всеки болен, явил се в болницата, бивал първо преглеждан от „хирурга при вратата“, който го вписвал в специална книга. После закачвали на ръкава му малка бележка, на която били написани името му и датата на постъпването. Той получавал причастие, след това го занасяли на леглото и го гледали „като господар на
