Жана Малката и регентството би трябвало да се повери на съпруга й, когото виждате тук, монсеньор д’Еврьо, или на вуйчо й, който е до мен, херцог Йод.
Почувствува се известно разколебаване от страна на бургундския херцог, фландърския граф, епископите на Лаон и Ноайон и дори в държането на младия граф д’Еврьо.
Човек би казал, че короната беше закачена между пода и свода, без да се знае къде ще падне, и няколко души протягаха шии.
Филип дьо Валоа отдавна бе изоставил благородната си неподвижност и правеше знаци на братовчед си д’Артоа. Робер стана.
— Хайде, хайде! — извика той. — Изглежда, че днес всеки бърза да се отрече от собствените си думи. Виждам госпожа Мао, любимата ми леля, готова да признае на Жана Наварска… — той наблегна на думата „Наварска“, като хвърли поглед към Филип д’Еврьо, за да му припомни уговореното, — …точно ония права, които неотдавна й оспори. Виждам благородният английски епископ да се позовава на действията на крал, когото се бори да свали от трона заради слабохарактерност, безгрижие и измяна… Чакайте, месир Орлитън! Не може да се изменя един закон всеки път, когато трябва да се приложи, и според волята на всяка страна. Единия път да служи на един, другия път — на друг. Ние обичаме и уважаваме кралица Изабел, нашата роднина, и не един от нас тук й помогна. Но искането й, в полза на което вие така добре пледирахте, изглежда неприемливо. Не мислите ли и вие така, монсеньори? — обърна се той към перовете, сякаш ги вземаше за свидетели.
Мнозина одобриха думите му, като най-сърдечно откликнаха бурбонският херцог, граф дьо Блоа и перовете-епископи на Реймс и Бове.
Но Орлитън не беше използвал всичките си козове. Дори ако приемат, че става дума не само за регентството, но и евентуално за короната, дори ако приемат — за да не се връщат към един приложен вече закон, че във Франция не могат да царуват жени, в такъв случай той поддържа искането си не от името на кралица Изабел, а от името на сина й, крал Едуард III, единствен потомък от мъжки пол по права линия.
— Но щом жена не може да управлява, с още по-голямо Основание тя не може да предава короната! — обади се Филип дьо Валоа.
— А защо, монсеньор? Нима френските крале не се раждат от жени?
Отговорът му извика усмивка по няколко лица. Едрият Филип си беше намерил майстора. В крайна сметка дребничкият английски епископ беше прав! Мъглявият обичай, прииначен по повод наследството на Луи Х, не казваше нищо по този пункт. И съгласно най-простата логика, щом тримата братя бяха царували един след друг, без да оставят мъжки наследник, нима властта не трябваше да отиде в ръцете на сина на живата сестра, вместо у един негов братовчед? Граф дьо Ено, изцяло спечелен за каузата на Валоа до този миг, се замисли, щом пред дъщеря му се очерта внезапно съвсем неочаквано бъдеще.
Старият конетабъл Гоше, с набръчкани като на костенурка клепачи и доближена като фуния до ухото ръка, попита братовчед си Мил дьо Ноайе:
— Какво? Какво казват?
Сложният начин, по който протичаха разискванията, го дразнеше. По въпроса за правото за наследяване на жените той имаше свое мнение, неизменно от дванадесет години насам.
В същност той бе провъзгласил закона за мъжете, като бе обединил бароните около прословутата си формула: „Лилиите не предат вълна и Франция е много благородно кралство, за да бъде поверено на жена.“
Орлитън продължаваше да говори, като се опитваше да развълнува слушателите си. Той подканваше перовете да не изпускат този случай, който едва ли някога ще се яви през вековете, да обединят двете кралства под един и същ скиптър. Това беше съкровената му мисъл. Край на непрестанните разногласия, на неточно определените васални зависимости, на войните за Аквитания, от които страдаха и двете нации. Край на ненужното търговско съперничество, което създаваше фландърският проблем. Само един народ от двете страни на морето. Нима английското благородничество не води изцяло началото си от френското? Нима и в двата двора не се говори френски език? Нима много френски феодали не притежават наследствени владения в Англия, както и английските барони имат имоти във Франция?
— Че какво, тъй да бъде, дайте ни Англия, няма да се откажем от нея! — подигра го Филип дьо Валоа.
Конетабълът Гоше слушаше обясненията, които Мил дьо Ноайе му шепнеше на ухото, и внезапно лицето му потъмня. Какво? Английският крал искал регентството? А после и короната? Значи, всички войни, които той, Гоше, бе водил под безмилостното слънце на Гаскония, всички походи в калищата на Северна Франция срещу омразните фламандски сукнари, винаги подкрепяни от Англия, избиването на толкова рицари, изразходването на толкова данъци и субсидии ще послужат само за това? Подиграват се с тях.
Без да става, но с дълбок старчески глас, пресипнал от гняв, той извика:
— Франция никога няма да бъде на англичанина и въпросът не се свежда до мъжки или женски пол, нито дали короната се предава чрез утробата! Франция няма да бъде на англичанина, защото бароните няма да понесат това! На крак.
Бретания! На крак, Блоа! Вдигни се, Ньовер! Вдигни се, Бургундия! Вие спокойно изслушвате това? Ние ще положим в земята един крал, шестия, когото съм видял мъртъв приживе. Всички бяха принудени да свикват войска срещу Англия или срещу онези, които тя подкрепя. Човекът, който ще управлява Франция, трябва да бъде от френска кръв. И нека не слушаме повече тези глупости, които биха разсмели и коня ми!
Той призова Бретания, Блоа, Бургундия с тона, с който някога по време на сражение свикваше командирите на опълченията.
— Според мен, а аз съм най-старият тук, граф дьо Валоа като най-близък роднина на краля трябва да стане регент, пазител и управител на кралството.
И той вдигна ръка в подкрепа на думите си.
— Много хубаво го каза — побърза да се съгласи Робер д’Артоа, като вдигна широката си лапа и подкани с поглед привържениците на Филип да сторят същото. Той почти съжаляваше сега, че бе задраскал конетабъла от кралското завещание.
— Хубаво го каза! — повториха бурбонският и бретанският херцог, граф дьо Блоа, фландърският граф, граф д’Еврьо, епископите, висшите сановници, граф дьо Ено.
Мао д’Артоа погледна въпросително бургундския херцог, видя, че и той се кани да вдигне ръка и побърза да одобри и тя, за да не остане последна.
Единствен Орлитън не вдигна ръка.
Филип дьо Валоа, почувствувал се внезапно страшно уморен, си казваше: „Свърши се. Свърши се.“ Той чу архиепископ Гийом дьо Три, своя бивш възпитател, да произнася:
— Дълъг живот на регента на Френското кралство за благото на народа и на Светата църква!
Канцлерът Жан дьо Шершьомон бе изгогвил предварително заключителния документ, който утвърждаваше решението на перовете. Оставаше само да впишат името. Той написа с едри букви името на „твърде могъщия, твърде благородния и внушаващ уважение Филип, граф дьо Валоа“, а после прочете решението на перовете, което не само определяше Филип за легент, но и за бъдещ крал на Франция, ако очакваното дете бъде момиче.
Всички присъствуващи утвърдиха с подписа и личния си печат този документ. Всички с изключение на гийенския херцог в лицето на своя представител, епископ Орлитън, който заяви:
— Никога не губим нищо, ако отстояваме правото си дори когато сме уверени, че то няма да възтържествува. Бъдещето е необозримо и е в ръцете на бога.
Филип дьо Валоа се беше приближил до смъртното ложе и съзерцаваше трупа на братовчед си, короната върху восъчното му чело, дългия златен скиптър, положен покрай мантията му, искрящите ботуши.
Присъствуващите помислиха, че се моли, и този жест го издигна в очите им.
Робер д’Артоа се приближи до него и му прошепна:
— Ако баща ти те вижда в този миг, навярно е много щастлив, милият… Трябва да изчакаме още два месеца.
