законоведи, са хора на църквата…
От осемнадесет години династиите на Франция и Англия са в открита война. Коя е причината за това? Претенциите на крал Едуард за френската корона, да, разбира се! Това е претекстът, и то, признавам, добър юридически претекст, защото може да се разисква до безкрайност; но той далеч не е единственият и истински повод. Да вземем открай време зле определените граници между Гийена и съседните графства, като се започне с нашия Перигор или неясните описи, в които феодалните права се застъпват; трудностите в отношенията между васал и сюзерен, когато и двамата са крале; съперничеството в търговията и на първо място в тази на вълна и платове, което доведе до скарване за Фландрия; прибавете, че Франция винаги е поддържала шотландците, а те представляват постоянна заплаха от север за английския крал… Войната не избухна в резултат на една-единствена причина, а на двадесет, които тлееха като жарава в мрака. На всичко отгоре Робер д’Артоа, опозорен и изгонен от кралството, отиде в Англия да раздухва още повече огъня. Папата, тогава Пиер Роже или Климент VI, се погрижи да бъде направено всичко, за да предотврати тази нежелана война. Проповядваше компромиси и отстъпки от двете страни. И той изпрати легат, който впрочем бе не друг, а настоящият папа, кардинал Обер. Опита се да издигне отново идеята за кръстоносен поход, в който трябваше да участвуват двамата крале с благородничеството си. Това беше добро средство да отклони военолюбивите им стремежи с надеждата да възстанови единството на християнския свят… Вместо поход — битката при Креси. Баща ви бе участник в нея и ви е разказал за това поражение…
Ех, племеннико, по-нататък ще се убедите, че не е толкова трудно да служиш предано на един добър крал; той те води към дълга и забравяш трудностите, защото съзнаваш, че те допринасял за върховното благо. Достойнство е добре да служиш на лош монарх… или на лош папа. Щастливи бяха хората от ранната ми младост, подчинени на Филип Хубави. Да си предан на тези суетни Валоа, изисква по-големи усилия. Те слушат съвети и проявяват разум единствено когато са победени и разбити.
Едва след Креси Филип VI се съгласи на примирие въз основа на предложенията, които бях подготвил. Може да се каже, че този ход не беше лош, защото примирието продължи, без да смятаме няколкото местни сбивания, от 1347 до 1354; Седем години относителен мир. За много хора това можеше да бъде щастлив период. Ала ето; в нашия прокълнат век, едва-що приключила войната, идва чумата.
В Перигор бяхте по-скоро пощадени… Наистина, племеннико, наистина и вие платихте данък на бедствието, и вие понесохте част от ужасите. Но това бе нищо в сравнение с многобройните градове, разположени в гъсто населени области като Флоранс, Авиньон или Париж. Знаете ли, че бедствието дойде от Китай през Индия, Тартария и Мала Азия? Говореше се, че се разпространило чак до Арабия. Това наистина беше болест за неверниците, изпратена на Европа като наказание за греховете и. От Константинопол и източните брегове корабите пренесоха чумата в Гръцкия архипелаг, откъдето тя достигна италианските пристанища; после премина Алпите и опустоши нашите земи, преди да продължи към Англия, Холандия, Дания и накрая да приключи с най-северните страни — Норвегия и Исландия. Чумата прояви ли се при вас в двете си разновидности, тази, която убива за три дни с изгаряща треска и кръвохрачене… поразените от нея нещастници казваха, че вече изпитват мъките на ада… и другата, с по-продължителна агония — от пет до шест дни, също с треска и с големи пъпки и циреи в слабините и под мишниците?
Цели седем месеца бяхме подложени на това в Авиньон. Вечер си лягахме, питайки се дали ще станем. Всяка сутрин се опипвахме под мишниците и между бедрата. Щом почувствуваха и най-слабото затопляне на тялото, хората примираха от уплаха и гледаха с ужасени очи. При всяко вдишване човек си казваше, че болестта го прониква може би точно с тази глътка въздух. Когато някой се разделяше с приятел, се питаше: „Той ли ще е, или аз, или и двамата?“ Тъкачите умираха в работилниците си под спрелите станове, златарите край студените пещи, сарафите до тезгяха. Деца издъхваха в леглото на мъртвата си майка. А миризмата, Аркамбо, миризмата в Авиньон! Улиците бяха осеяни с трупове.
Половината, чувате ли, половината от населението загина. От януари до април на 1348 броят на мъртвите достигна седемдесет и две хиляди. Купеното по спешно нареждане на папата гробище се напълни за един месец; в него бяха погребани единадесет хиляди трупа. Хората умираха, без да получат помощ, закопаваха ги без свещеници. Синът не смееше да посети баща си, бащата сина. Седем хиляди къщи бяха затворени! Които можеха, бягаха в полските си имения.
Климент VI остана в града заедно с няколко кардинали, между които и аз. „Ако бог иска, ще ни прибере.“ И накара да остане голяма част от четиристотинте служители към папския дворец, които бяха необходими за организирането на помощта. Папата заплати на лекари и аптекари; нае каруцари и гробари, раздаде продоволствия и нареди да се вземат строги охранителни мерки срещу заразата. Тогава никой не го упрекна, че харчи с широка ръка. Той порицаваше онези калугери или калугерки, които не изпълняваха милосърдните си задължения към болните и умиращите… О, колко много изповеди, разкаяния чух тогава от устата на високопоставени и силни личности, между които имаше и хора на църквата, които пристигаха да пречистят душите си и искат опрощение! Даже крупните ломбардски и флорентински банкери идваха, тракайки със зъби, да се изповядат, и изведнъж ставаха щедри. А любовниците на кардиналите… е да, да, племеннико, не всички, но някои имат… та тези красиви дами идваха да окачват накитите си по статуите на Светата дева! Притискаха си носовете с напоени с ароматни масла кърпички и хвърляха обувките си, преди да се приберат. Само тези, които не видяха Авиньон по време на чумата, го упрекват в безбожие и го наричат новия Вавилон. Тогава не му липсваше благочестие, уверявам ви!
Колко странно същество е човекът! Когато всичко му е наред, когато се радва на цветущо здраве, когато делата му преуспяват и съпругата му е плодовита, а провинцията мирна, нима не трябва точно тогава да обърне душата си към бога и да му благодари за щедростта? Нищо подобно: той забравя своя създател, навирва нос и презира божите заповеди. Ала сполети ли го нещастие, настане ли бедствие, веднага се втурва към бога. И се моли, самообвинява, обещава да стане по-добър. Бог с право наказва хората, щом това е единственият начин да ги върне към себе си…
Не аз съм избрал положението си; може би знаете, че майка ми ме насочи към него, когато бях дете. Ако съм се оказал подходящ, то е, мисля, защото винаги съм бил благодарен богу за всичко, което ми е давал, и най-вече за това, че живея. Спомням си, когато бях съвсем малък, в нашия стар замък Ролфи в Перигьо, където сте роден, Аркамбо, но където вече не живеете, защото преди петнадесет години баща ви предпочете да се установи в Монтиняк… та там, в този масивен дворец, построен върху една древноримска арена, си спомням как внезапно изпаднах в захлас от съществуванието си сред този необятен свят, от това, че дишам, че виждам небето; спомням си, че изпитвах това чувство особено през летните вечери, когато до късно е светло и когато ме слагаха в леглото доста преди да е паднал мрак. Пчелите жужаха в пълзящата лоза по стената под прозореца ми; здрачът бавно се спускаше в кръглия двор с големите камъни; а небето, в което прелитаха птици, бе все още светло и първата звезда се промъкваше сред розовеещите облаци… Изпитвах силно желание да кажа някому благодаря и майка ми ми обясни, че трябва да го кажа на сътворителя на цялата тази красота, на бог. Това чувство никога не ме е напускало.
Даже и днес, докато пътуваме, сърцето ми много често се изпълва с благодарност за мекото време, което имаме, за червенеещите гори, които прекосяваме, за хубавите едри коне, препускащи край носилката. Приятно ми е да гледам човешките лица, движението на животните, очертанията на дърветата, цялото разнообразие на необятното и неизмеримо дивно божие творение.
Всичките ни учени, които разискват богословски въпроси в затворената зала, чиито речи гъмжат от празни слова, тези хора, които злобно се нападат и сразяват взаимно с думи, измислени, за да се нарече другояче това, което се е знаело и пред, тях, всички те ще направят добре, ако си излекуват главите, съзерцавайки природата. Моето бого-словие е това, на което са ме учили, богословието на светите отци — друго не ми трябва…
Знаете, че можех да бъда папа… да, племеннико. Мнозина ми казват това и говорят, че все още има изгледи да стана, ако Инокентий си отиде преди мен. Ще бъде както бог пожелае. Не се оплаквам, че ме е направил това, което съм. Благодаря му за мястото, което ми е отредил, и за това че ме е съхранил до тази възраст — малцина до стигат до нея… петдесет и пет години, племеннико…и в такава добра форма. Това също е благословия от всевишния. Толкова малко съм се променил външно, че който не ме е виждал от десет години, не вярва на очите си: лицето ми е все така розово, брадата едва е побеляла…
Мисълта за тиарата… признавам ви това как на близък роднина… ме гъделичка единствено когато ми се струва, че бих могъл да бъда по-добър от този, който я носи. А такова чувство никога не съм изпитвал при Климент VI. Той добре съзнаваше, че папата трябва да бъде монарх над монарсите, пръв заместник на бога. Веднъж, когато Жан Бирел или някакъв друг проповедник на смирението го упрекна, че е прекалено
