Амбоаз, на една крачка от Монлуи. Сбогом подкрепления, сбогом Ланкастър; уелският принц трябва възможно най-бързо да се оттегли към Аквитания, ако не иска да се затвори мрежата между Тур и Амбоаз; не може да се сражава срещу две войски. В същия ден напуска Монлуи и прекарва нощта в Монбазон.
И кой пристига при него тук, в утрото на дванадесети септември? Отред от двеста копиеносци, предшествуван от жълто-бяло знаме, а сред копиеносците — голяма червена носилка, от която слиза един кардинал… Научил съм сержантите и слугите да коленичат, когато слизам. Това винаги впечатлява тези, при които съм дошъл. Много от тях също веднага коленичат и се прекръстват. Можете да ми повярвате, че моето появяване предизвика смут в английския лагер.
Предния ден бях напуснал крал Жан в Амбоаз. Знаех, че все още няма да атакува, но и че не може дълго да отлага. При това положение мой ред беше да си върша работата. Минах през Блере, където подремнах малко. И придружен от рицарите на моя племенник дьо Дюрацо и на месир дьо Ередиа, следван от прелатите и писарите ми, отидох при принца и го помолих да поговорим на четири очи.
Той бързаше; каза ми, че веднага ще вдига войската. Уверих го, че спокойно може да отдели няколко мига и че си заслужава да изслуша Думите ми, които бяха тези на светия отец. Като научи, че няма да бъде нападнат същия ден, което аз със сигурност потвърдих, той явно си отдъхна, но през цялото време на нашия разговор, макар че искаше да изглежда самоуверен, той продължи да проявява припряност, което за мен бе добър признак.
У този принц има доста гордост, а и на мен не ми липсва такава, което никак не ни улесни в началото. Но аз имам в своя полза годините и опитът…
Хубав мъж, с внушителен ръст… Наистина, племеннико, вярно е, че досега не съм ви описвал уелския принц!… Двадесет и шест годишен. Впрочем това е възрастта на новото поколение, което сега поема властта. Наварският крал е на двадесет и пет години, Феб също, само престолонаследникът е по-млад… Уелският принц има много приятна усмивка, която все още не е загрозена от нито един развален зъб. По долната част и цвета на лицето прилича на майка си, кралица Филипа. Има същите жизнерадостни обноски и ще напълнее като нея. От носа нагоре прилича по-скоро на прадядо си, Филип Хубави. Гладко чело, сини, отдалечени едно от друго големи очи, студени като желязо. Втренченият поглед опровергава приветливата му усмивка. Двете тъй различни по израз части на лицето му са разделени от хубави руси саксонски мустаци, които очертават горната устна и брадичката… Същността му е тази на властвуващ човек. Той гледа на останалите единствено от височината на седлото.
Знаете ли всичките му титли? Едуард Уудсток, уелски принц, принц на Аквитания, херцог на Корнуел, честърски граф, сеньор дьо Биске… Папата и коронясалите крале са единствените, на които гледа като на висшестоящи. В неговите очи останалите човешки създания притежават само степени в някаква по-низша йерархия. Безспорно, има дарбата да управлява, и не се бои от риска. Твърдо понася всичко, запазва хладнокръвие при опасност. Щедър е при успех и обсипва с дарове приятелите си.
Има и прозвище, Черния принц, което се дължи на любимата му черна желязна броня, която така добре се отличава, особено с трите бели пера на шлема, сред бляскавите ризници и разноцветните надризници на рицарите, които го заобикалят. Пътят му към славата започна отрано. При Креси, значи, е бил на шестнадесет години, неговият баща му повери цял отред, този на уелските стрелци, като, разбира се, го обгради с опитни военачалници, за да го съветват и даже да го ръководят. Този отред бе толкова яростно нападнат от френските рицари, че по едно време тези, които имаха задачата да му помагат, решиха, че принцът е в опасност, и пратиха вестоносец при краля с молба да дойде на помощ на сина си. Крал Едуард III, който наблюдаваше сражението от върха на една воденица, отговори на пратеника: „Да не би синът ми да е мъртъв, повален, или толкова тежко ранен, че да не може да си помогне сам? Не?… Тогава се върнете при него или при онези, които са ви пратили, и им кажете, че докато синът ми е жив не искам да идват Да ме търсят, каквото и да се случи. Заповядвам да оставят момчето само да си заслужи меча; защото искам, ако бог е отредил, той да бъде победителят и славата да си е негова.“
Ето какъв бе младият мъж, с когото сега се срещах за пръв път.
Казах му, че кралят на Франция… „За мен той е крал на Франция — възрази принцът. — Той е помазан и коронясан от светата църква“ отвърнах му аз; представяте си тона на разговора… та му казах, че френският крал настъпва с войската си, която наброява около тридесет хиляди души. Малко преувеличавах, съвсем умишлено; и за да ми повярва, добавих: „Някои ще ви кажат шестдесет хиляди. Аз ви съобщавам истинския брой. Защото не смятам пешаците, които останаха назад.“ Не му казах, че бяха разпуснати; стори ми се, че той вече знаеше това.
Ала независимо дали бяха шестдесет, тридесет или даже двадесет и пет хиляди — тази цифра повече се доближаваше до истината — принцът имаше само шест хиляди души, заедно със стрелците и останалите пехотинци. Изтъкнах му, че тук вече не става дума за храброст, а за численост.
Той каза, че очаква всеки момент към него да се присъедини войската на Ланкастър. Отговорих, че му го пожелавам от цялото си сърце, за неговото спасение.
Принцът разбра, че няма да вземе връх над мен, като показва самоувереност, и като помълча малко, най-неочаквано ми каза, че ме намира по-скоро склонен да облагодетелствувам крал Жан… сега му връщаше кралската титла… отколкото неговия баща. „Държа единствено за мира между двете кралства — отговорих — и съм дошъл да ви предложа мир.“
Тогава той изтъкна с много достойнство, че миналата година е прекосил целия Лангдок, без кралят да е могъл да го спре; че тази пролет е провел нашествие от Гийена до Лоара; че Бретан се намира почти под английска власт; а и голяма част от Нормандия, начело с монсеньор Филип дьо Навар, също е готова да се подчини; немалко сеньори от Ангумоа, Поату, Сентонж, и даже от Лимузен са негови съюзници… прояви учтивостта да не спомене Перигор… в същото време следеше захода на слънцето през прозореца… и най- накрая заключи: „При толкова много успехи за нашите войски и при всичките ни фактически и юридически завоевания във Франция, какви са мирните предложения, които ще ни направи крал Жан?“
Ех, ако кралят бе пожелал да ме послуша в Брьотьой или в Шартр. Какво можех да отговоря, имах ли нещо черно на бяло? Казах на принца, че не нося никакви предложения от страна на френския крал, защото същият, при сегашната си сила, не желае да мисли за мир преди победата, на която разчита, а това, което аз му предавах, бе заповедта на папата, който иска да прекратят кръвопролитията в западните кралства, и настойчиво моли кралете да се помирят и отидат на помощ на нашите братя в Константинопол. И го запитах при какви условия Англия…
Той продължаваше да поглежда към слънцето, и прекъсна разговора с думите: „Не на мен, а на моя баща кралят се пада да реши въпроса за мира. Нямам разрешение от него за преговори.“ После ме помоли да го извиня, защото смята да тръгне преди мен. Единствената му грижа бе да увеличи разстоянието от преследваща, та го войска. „Позволете ми да ви благословя монсеньор — казах аз. — Ако се случи да имате нужда от мен, ще бъда наблизо.“
Сигурно ще ми кажете, племеннико, че носех твърде жалък улов в мрежите си, тръгвайки от Монбазон след английската войска. Ала аз не бях толкова недоволен, колкото можете да предположите. Така, както преценявах положението, рибата се беше закачила за въдицата, и й бях отпуснал връв. Сега всичко зависеше от течението на реката. Трябваше само да не се отдалечавам от брега.
Принцът се бе понесъл на юг, към Шателро. Тези дни по пътищата на Турен и Поату можеха да се видят странни шествия. Най-напред войската на уелския принц, сбита, бързаща, шест хиляди души в неизменен строй, но все пак малко задъхани и които вече не си играят да подпалват плевните. По-скоро земята сякаш гори под копитата на конете им. На един ден път след тях, втурнала се по петите им, внушителната армия на крал Жан, който, както бе решил, отново беше съединил всичките си бойни части или почти всички — двадесет и пет хиляди души, но прекалено ги припираше и изтощаваше, така че редиците започваха да се разстройват и вече имаше изоставащи.
А между англичани и французи, следвайки едните, предхождайки другите, върви моето малко шествие, което изпъква като пурпурно-златна точица сред полето. Един кардинал между две армии, такова нещо не се вижда често! Всички тези войски бързат за война, а аз, с моя малък ескорт, упорито преследвам мира. Племенникът ми дьо Дюрацо проявява нетърпение; усещам, че някак си се срамува, задето придружава човек, чийто единствен подвиг би бил да предотврати сражението. Останалите рицари, Ередиа, Ла Рю, всички мислят като него. Дюрацо ми казва: „Оставете крал Жан да смаже англичаните и да се приключи с това. Какво впрочем се надявате да предотвратите?“
Дълбоко в себе си съм почти на същото мнение, но не искам да отстъпя. Добре виждам, че ако’ крал
