друг или да се оттеглят без позволение, „под страх да бъдат лишени от плата и безмилостно наказани“, въпреки всичко това една трета от рицарите не се беше явила. Други пък, принудени да екипират отред от най-малко двадесет и шест копиеносци, се явяваха едва с десет. Изпокъсани ризници, изкорубени шлемове, прекалено твърди брони, скърцащи при всяко движение… „Ах, месир, как искате Да смогна? Не съм си получил заплатата, достатъчно ми е да поддържам собственото си снаряжение“… Блъскаха се кой по-напред да подкове коня си. Военачалници се лутаха из лагера да търсят заблудилата се част, изостанали войници търсеха, кой повече, кой по-малко, своя военачалник. Всеки крадеше от съседния отред от каквото имаше нужда, къс дърво или кожа, шило или пък чук. Маршалите бяха отрупани с жалби, главите им бръмчаха от грубите пререкания на ядосаните рицари. Ала кралят не искаше и да знае за това. Броеше пешаците, които ще платят глоба…
Тъкмо се бе отправил към тези от Сент-Енян, когато с бясно препускане през лагера пристигнаха шестима въоръжени мъже, с плувнали в пяна коне, самите те с облени в пот лица и прашни брони. Единият от тях тежко слезе от коня, поиска да говори с конетабъла, и като се приближи до него, му каза: „Аз съм от хората на месир Бусико, нося вест от него.“
Атинският херцог направи знак на вестоносеца да докладва на краля. Пратеникът понечи да прегъне крак, но бронята му пречеше. Кралят го освободи от почестите и го накара да говори веднага.
— Сир, месир дьо Бусико е затворен в Роморантен:
Роморантен! Кралската свита за миг онемя от изненада, сякаш бе поразена от гръм. Роморантен, само на тридесет левги от Шартр, от другата страна на Блоа! Никой не допускаше, че англичаните могат да бъдат толкова близо.
И наистина, докато завършваха обсадата на Брьотьой, докато се занимаваха със затварянето на Гастон Феб, докато тилът и останалите части бавно се събираха в Шартр, уелският принц… вие знаете това по- добре от когото и да е било, Аркамбо, понеже тогава отбранявахте Перигьо… беше започнал похода си, навлизайки в кралска територия от Сент-Фоа и Бержьорак, и бе продължил на север по пътя, който ние изминахме, Шато-л’Евек, Брантом, Рошьошуар, Ла Перюз, причинявайки разрушенията, на които бяхме свидетели. Ние бивахме уведомявани за неговия ход и трябва да ви кажа, че аз доста се учудвах, че кралят така се бави в Шартр, докато принц Едуард опустошава страната. Според последните вести, той трябваше да се намира някъде между Ла Шатр и Бурж. Мислехме, че ще продължи към Орлеан, и кралят уверяваше, че там ще влезе в сражение с него, преграждайки му пътя към Париж. За тази цел конетабълът, подтикван все пак от известна предпазливост, беше изпратил една част от двеста копиеносци начело с месир дьо Бусико, месир дьо Краон и месир дьо Комон, на далечно разузнаване по другия бряг на Лоара, които трябваше да го осведомят за положението там. И бе получил впрочем съвсем малко сведения. А сега изведнъж Роморантен! Значи, уелският принц бе поел на запад… Кралят накара вестоносеца да продължи. — Най-напред, Сир, бе заловен при Обинисюр-Нер месир дьо Шамбли, когото месир дьо Бусико бе изпратил на разузнаване… — О, Гри-Мутон е пленен — каза кралят; така наричаха месир дьо Шамбли.
Пратеникът на Бусико поде: „Но месир дьо Бусико не успя навреме да разбере това, и се натъкнахме изневиделица на челните английски части. Нападнахме ги тъй стремително, че се впуснаха да бягат… — Както обикновено, каза крал Жан — … но срещнаха подкрепленията си, доста по-многочислени от нас, и ни атакуваха от всички страни, така че месир дьо Бусико, месир дьо Краон и месир дьо Комон бързо ни поведоха към Роморантен и се затвориха в крепостта, преследвани от цялата армия на принц Едуард; когато месир дьо Бусико ни нареди да тръгнем насам, обсадата тъкмо започваше. Ето какво трябваше да ви кажа, Сир.“
Отново настъпи мълчание. После маршал дьо Клермон ядосано каза: „Защо по дяволите са нападнали англичаните? Нямаха такива указания. — Да не би да ги упреквате за храбростта им? — отвърна му маршал Одреем. — Натъкнали са се на неприятеля и са го нападнали. — Голяма храброст — каза Клермон. — Триста копиеносци срещат двадесет и ги връхлитат, без да чакат, въобразявайки си, че е голямо геройство. А после насреща им изникват хиляда и ето че на свой ред се разбягват, и тичат да се скрият в първия замък. Сега не могат да ни послужат за нищо. Глупащина, а не храброст.“
Както обикновено двамата маршали се спречкаха, а конетабълът ги остави да се карат. Той, конетабълът, не обичаше да взема страна. Беше по-смел на дела, отколкото в спор. Предпочиташе да се нарича Атински херцог, отколкото херцог дьо Бриен, заради бившия конетабъл, неговия обезглавен братовчед. А неговото владение беше именно Бриен, докато Атина бе само един семеен спомен, вече без всякакво покритие, освен при кръстоносен поход… Или може би просто с възрастта бе станал безразличен. Дълго време беше командувал, и то доста добре, войските на неаполокия крал. Тъгуваше за Италия, защото тъгуваше по младините си. Презвитера, застанал малко встрани, наблюдаваше с насмешливо изражение пререканието на маршалите. Техният спор бе прекъснат от краля.
„А аз мисля — каза той, — че тази злополука ни прави услуга. Защото сега англичанинът е задържан с обсадата. Така, докато е там, ще знаем къде да го нападнем.“ И се обърна към конетабъла: „Готие, войската да тръгне утре призори. За да не се бавим, разделете я на няколко части, всяка от които да прекоси Лоара по различен мост, но нека поддържат тясна връзка една с друга, за да можем отново да ги съберем на уречено място оттатък реката. Аз ще мина през Блоа. Ще нападнем английската армия в тил и във фланг, а в случай че реши да тръгне оттам, ще й преградим всички пътища. Завардете Лоара далеч след Тур, чак до Анже, та ланкастърският херцог, който пристига от Нормандия, по никой начин да не може да се присъедини към уелския принц.“
Ето че Жан II учудваше хората си! Внезапно така спокоен и хладнокръвен, той им даваше ясни и точни нареждания, и определяше пътищата на своята армия, сякаш виждаше цяла Франция на длан. Да завардят Лоара откъм Анжу, да я прекосят в Турен, да бъдат готови да слязат към Бери или да преградят пътя на англичаните към Поату и Ангумоа… и най-накрая да си отвоюват Бордо и Аквитания. „И нека да действуваме бързо, изненадите да играят в наша полза.“ Всеки заемаше войнствен вид, готов за действие.
„Върнете обратно цялата пехота — заповяда още Жан II. — Да не допускаме втори Креси. Дори и само с конницата, пак ще бъдем пет пъти повече от тези омразни англичани.“
И така, понеже преди десет години поради неправилно въвличане в сражението на обикновените стрелци и тези с арбалет, същите бяха възпрепятствували маневрите на конницата и с това бяха станали виновни за поражението, сега крал Жан се отказваше от цялата пехота. И неговите пълководци до един го подкрепяха, защото всички бяха участвували при Креси и още пазеха болезнения спомен. Основната им грижа бе да не допуснат същата грешка.
Единствен престолонаследникът се осмели да каже: „Значи, татко, изобщо няма да имаме стрелци…“
Кралят дори не благоволи да отговори. И престолонаследникът, който стоеше близо до мен, ми каза, сякаш търсеше подкрепа или пък за да не изпадне в глупаво положение пред мен: „Англичаните качват стрелците си на коне. Но при нас никой няма да се съгласи да дадем коне на хора от простолюдието.“
Хм, добре че се сетих… Брюне!… Ако утре времето е все така меко, ще измина на парадния си кон прехода, който впрочем ще бъде кратък. Трябва да си възвърна формата преди Мец. И после, влизайки в Шалон, искам да покажа на жителите му, че мога да яздя не по-зле от техния умопобъркан епископ Шово… когото все още не са сменили.
V
АКВИТАНСКИЯТ ПРИНЦ
Ех, заварвате ме доста ядосан, Аркамбо, за краткия преход, който ни предстои до Сент-Менеулд. Писано ми е при всяко спиране в по-голям град да получавам по някоя новина, от която да ми закипи кръвта. В Троа — писмото от папата. А сега в Шалон — вестите от Париж. И какво научих? Петнадесетина дни, преди да тръгне, престолонаследникът подписал указ за нова смяна в курса на монетите, обезценяване, разбира се. Но опасявайки се, че мярката ще бъде зле посрещната… за което не е нужна кой знае каква досетливост… отложил оповестяването за след заминаването си, та да бъде достатъчно далеч, на пет дни път, така че наредбата е била разгласена едва на десети този месец. С една дума, уплашил се е да излезе пред буржоата, и се е измъкнал като подгонен елен. Не, той наистина прекалено често използува бягството като средство! Не знам кой му е подшушнал тази твърде недостойна хитрост, дали е Брак или Бюси; но плодовете й никак не закъсняха. Превото Марсел и едрите търговци отишли разгневени да се жалват пред
